Определение № 3336 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 490/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно Акционерно Дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, гр. София, срещу въззивно решение № 1113 от 29.07.2022 г. по в. гр. д. № 3317/2021 г. на Софийския апелативен съд в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Подадена е и насрещна жалба от С. Н. Ч. от [населено място] срещу въззивното решение в отхвърлителната му част. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 263348 от 25.05.2021 г. по гр. д. № 491/2019 г. на Софийския градски съд, с което ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на С. Н. Ч. сумата в размер на 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки, стрес и страдания, настъпили вследствие ПТП на 10.02.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.11.2017 г. - датата, на която е приложила банкова сметка по искане на ответника, до окончателното й заплащане, като искът е отхвърлен за разликата над 120 000 лв. до предявения размер от 250 000 лв. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 10.02.2016 г., около 18.30 ч., в [населено място], в района на [улица], е настъпило ПТП с участието на лек автомобил „Пежо“, модел „*“, рег. [рег.номер на МПС], управляван от К. А., при което той не e пропуснал пресичащата от ляво надясно спрямо посоката му на движение пешеходка – ищцата С. Н. Ч. Вина за настъпилото ПТП има водачът на автомобила К. А., който с решение от 30.01.2023 г. по н. о. х. д. № 18365/2019 г. на Софийския районен съд, влязло в сила на 15.02.2020 г., е признат за виновен за това, че на 10.02.2016 г. при управлението на лекия автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и e ударил пешеходката С. Ч. със страничната лява зона на автомобила по непредпазливост, като й причинил средна телесна повреда. Съгласно застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за отговорността на водача К. А. за причинени вреди при управлението на процесното МПС е налице валидно сключен застрахователен договор с ответното дружество. От настъпилото ПТП ищцата е получила черепно - мозъчна травма, проявена с контузия на главния мозък, счупване на лявата слепоочна кост и на скуловата кост в орбиталната част – страничния ръб на лявата орбита, кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в лявата слепоочна област, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота, без размествания на костни фрагменти на черепа, както и счупване на носните кости. Като усложнение от посочената травма пострадалата е получила и постравматичната епилепсия и световъртеж от централен произход. При определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е взел предвид претърпените от ищцата болки и неудобства от физическо естество, присъщи на уврежданията и последиците от тях, характера и продължителността на лечението (с болнични престои и медикаментозна терапия), както и дългия възстановителен период от самата черепно-мозъчна травма (минимум 12 месеца), както и от усложненията от нея с хронично рецидивиращ характер с несигурна прогноза за пълно възстановяване (от епилепсията и световъртежа) и трайни последици, изразяващи се в нарушение на когнитивните способности, поради появилата се корова атрофия, всички те довели до сериозна промяна в нейния живот и до нарушаване на обичайния й ритъм на социално функциониране. Съдът е отчел и възрастта на ищцата към момента на настъпване на ПТП (53 години), икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, а като ориентир - съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Като обстоятелство, обосноваващо присъждането на по-висок размер на обезщетението, е посочено, че ищцата не е пълно възстановена, макар и с подобрено общо състояние, което изисква обаче непрекъснат медицински контрол и провеждане на лекарствена терапия с цел редуциране на епилептичните припадъци. Отчетено е и обстоятелството, че като лице в активна трудоспособна възраст, нейното ежедневие е съпроводено с усещане на последиците от процесното ПТП. С оглед на тези данни и от установеното със заключенията на изслушаните по делото експертизи е прието, че понесените сериозни травми са довели до необратимо влошаване на здравословното състояние на ищцата, с трайни последици за цял живот. Наред с това въззивният съд е приел, че поведението на ищцата е допринесло за настъпване на вредоносния резултат и са налице предпоставки обезщетението да бъде намалено съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Отчетено е също, че в случая, с оглед механизма на настъпване на ПТП и посоката на удара, поведението на водача и на пострадалото лице не са допринесли по равностоен начин за настъпване на травмите. Допуснатите от страна на водача на лекия автомобил нарушения на ЗДвП са основната причина за настъпването на ПТП и телесните увреди на ищцата, поради което приносът на водача е много по-значителен. Доколкото и нарушението на пострадалата като пешеходец е допринесло за настъпването на някои от уврежданията, нейният принос е определен на 20% спрямо приноса на виновния водач. В заключение, като е посочил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на сумата 150 000 лв., съдът го е намалил с 20% - принос за съпричиняване, с оглед на което искът за неимуществени вреди е приет за основателен и е уважен до размер на 120 000 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: Дали при заявен довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации относно неправилно определен принос на пострадалата в ПТП и вредоносния резултат, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалбата оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя съгласно чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Ответната страна по жалбата С. Н. Ч. в срока за отговор е подала насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към насрещната касационна жалба се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Относно задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия; 2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси; 3. Относно задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за приложението на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Ответникът по тази жалба счита същата за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По поставения в изложението правен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Липсва противоречие на въззивното решение с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС по този въпрос, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г., ІІ т. о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г., ІІ т. о. и много други, в която е прието, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос, като подложи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. В случая въззивният съд не се е отклонил от формираната съдебна практика, като е обсъдил събраните по делото свидетелски показания, както и заключението на комплексната съдебномедицинска и авто-техническа експертиза и е съобразил установения с нея механизъм на настъпване на ПТП, и въз основа на това е приел за доказано, че поведението на ищцата е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и обективно е повлияло на обема на вредите. Съдът е взел предвид и е изложил съображения във връзка с нейното поведение и това на водача на лекия автомобил, като е посочил, че приносът на последния за настъпилото ПТП е значително по-голям, тъй като ЗДвП въвежда към водачите на МПС принципно завишени изисквания спрямо тези към пешеходците за осигуряване безопасност на движението, респ. че допуснатите от водача нарушения на закона са основната причина за настъпилия вредоносен резултат. Доводите на касатора за необоснованост на изводите на въззивният съд във връзка със степента на съпричиняване на увреждането представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Наличието на трайна и последователна съдебна практика на ВКС по поставения въпрос, в това число и задължителна, на която въззивното решение не противоречи, изключва поддържаното от касатора основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид извода за липсата на предпоставките за допускане на касационното обжалване по касационна жалба на ЗАД „ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, настоящата инстанция не следва да се произнася по насрещната касационна жалба на С. Н. Ч. съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,