Определение № 549 от 19.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2134/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „МЪНИ ЛИЙЗ“ ЕАД, представляван от процесуалния му пълномощник - адв. Г., срещу въззивното решение № 243/14.06.2024г., постановено по в.т.д. № 126/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 365 от 28.09.2023г. по т.д.№ 582/2021г. на ОС Пловдив, е отхвърлен предявения от касатора иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение на „О Джи Кепитъл“ ЕООД, О. Л. Т. и А. Б. А., че съществува вземането му в размер на 36 211.82 лв., част от вземане в общ размер на 88 797.73 лв., дължимо на основание запис на заповед, издаден на 26.10.2017г., ведно със законната лихва, считано от 21.12.2020г. до окончателното заплащане, за която сума е издадена заповед № 5564 от 14.12.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, поправена с разпореждане № 17932 от 08.09.2021г., по ч.гр.д. № 17088/2020г. по описа на РС Пловдив.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Поддържа, че решението е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд е приложил нормата на чл. 76, ал.1 ЗЗД в обратен, противоположен на нейния смисъл. Твърди, че изводът на апелативния съд, че извършеното извънсъдебно плащане на лизингодателя не може да бъде зачетено като извършено в нарушение на предвидения в т.13.11 от Общите условия към договора за финансов лизинг ред за удовлетворяване, е резултат от превратно тълкуване на клаузата. Поддържа се, че тази уговорка е за компенсиране на дефинираната „икономическа вреда“, но не представлява ред за погасяване на задълженията по смисъла на чл. 76 ЗЗД. Счита, че прилагането от въззивния съд на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е неправилно и в ущърб на кредитора. Претендира допускане на касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обективирано в самата жалба, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, както и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва ли при условията и в поредността по чл. 76, ал.1 ЗЗД или при условията и в поредността по чл. 76, ал.2 ЗЗД?, за който поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.1 на Тълкувателно решение № 3/2017г. от 27.03.2017г. по т.д.№ 3/2017г. на ОСГТК;

2. „При изпълнение на едно главно парично вземане, формирано от главница и мораторни обезщетения и разноски, когато изпълнението не е достатъчно да погаси всички елементи на вземането, кой е редът, по който следва да се извърши погасяването – този по чл. 76, ал.1 изр.2 ЗЗД или този по чл.76, ал.2 ЗЗД?, за който въпрос се поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решени № 2764/26.12.1958г. по гр.д. №7426/58г., 1 ГО на ВС на НРБ;

3. „При изпълнение на едно главно парично вземане, формирано от главница и мораторни обезщетения и разноски, когато изпълнението не е достатъчно да погаси всички елементи на вземането, кой е редът, по който следва да се извърши погасяването – този по чл. 76, ал.1, изр.2 или изр.3 ЗЗД или този по чл. 76, ал.2 ЗЗД?

Ответниците по касационната жалба – „О Джи Кепитъл“ ЕООД, О. Л. Т. и А. Б. А., оспорват жалбата чрез процесуалния си представител – адв. П. К., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 17.09.2024г. Твърдят и че клаузата за неустойка е нищожна, както и че те първи са направили изявление за прихващане на дължимите вноски за главница, поради което е настъпил погасителния ефект преди изявлението на ищеца. Претендират да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, а при условията на евентуалност - оставянето му в сила. Претендират присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че е безспорно между страните, че със запис на заповед, издаден на 26.10.2020г., „О Джи Кепитъл“ ЕООД се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на „ЕВРОЛИЙЗ АУТО“ ЕАД / със сегашно наименование „Мъни лийз“ ЕАД/, при предявяване на записа на заповед сумата от 88 797,73 лв., както и че записът на заповед е авалиран от О. Л. Т. и А. Б. А.. Въззивният съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна, както и че от ищеца е наведено каузално правоотношение, за обезпечаване задълженията по което е издадена ценната книга, което не се оспорва, а именно - за обезпечение на изпълнението на задълженията на лизингополучателя по договор за финансов лизинг № 01017084/00001 от 26.10.2017г. АС - Пловдив е приел, че с договора за финансов лизинг „Евролийз Ауто“ ЕАД, в качеството му на лизингодател, се е задължил да придобие и предостави на лизингополучателя „О Джи Кепитъл“ ЕООД в сроковете и при условията, предвидени в Общите условия и лизинговия договор, лек автомобил, марка и модел - LAND ROVER RANGE ROVER, с доставна цена 95 000 лв., без ДДС, при заплащане на първоначална вноска от 19 000,01 лв. и 36 месечни лизингови вноски в размер на 2466,60 лв., с уговорена променлива лихва и фиксирана такса за управление в размер на 1616.96 лв. Посочил е, че в т. 2.11 от договора е предвидена неустойка за забавено плащане от лизингополучателя на лизингови вноски и/или вноска по застрахователна премия по сключените застрахователни договори с повече от 5 дни в размер на 0.25 % на ден върху просрочената сума, изчислена от датата, на която сумата първоначално е станала изискуема.

Въззивният съд е приел, че не се спори, че на 30.04.2018г. О. Е. Т. е заявил за противозаконно отнет лек автомобил марка LAND ROVER RANGE ROVER с [рег.номер на МПС], собственост на „Евролийз Ауто“ ЕАД. Първоначално застрахователят по сключената застраховка „Каско на МПС“ - ЗАД „Армеец“ е постановил отказ да изплати застрахователно обезщетение, но с влязло в сила на 15.06.2022г. решение № 260328 от 11.05.2022г. по т.д. № 637/2021г. по описа на СГС, ТО, VІ-8 състав, „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД е осъден да заплати на „Евролийз Ауто“ ЕАД сума в размер на 82 300 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“ и „Злополука“ по комбинирана застрахователна полица № 0306Х0367947 от 12.03.2018г. за настъпило за времето от 18.30 ч. на 29.04.2018г. до 12.20 ч. на 30.04.2018г. застрахователно събитие, и сума в размер на 21 948 лв., представляваща законната лихва върху главницата, считано от 24.07.2018г. до 12.03.2020г. и за периода от 09.04.2020г. до 05.04.2021г.

Апелативният съд е приел въз основа на кредитираното заключение на ССЕ, че дебитната сметка на лизингодателя е заверена на 09.06.2022г. с плащане на застрахователно обезщетение по щета от ЗАД „Армеец“ в общ размер на сумата от 122 396.59 лв. Според експертизата в счетоводството на лизингодателя с постъпилата сума са погасени вземания: за съдебни разноски в размер на 8 369.38 лв., за неустойки за забавено плащане на лизингови вноски към 09.06.2022г., дължими за периода м.04.2019г. – м.10.2020г. в размер на 100 258.86 лв., и лизингови вноски за периода от м.03.2019г. до м.08.2019г., данък и главница в размер на 13 768.35 лв. Апелативният съд е приел и че лизингополучателят е заплатил лизингови вноски, падежирали до 20.03.2019г., като извършените плащания по договора за финансов лизинг от „О Джи Кепитъл“ ЕООД, са в общ размер на сумата от 73 189.78 лв.

Въззивният съд е приел, че записът на заповед, издаден на 26.10.2017г., обезпечава вземането на лизингодателя за периодични лизингови вноски, което се потвърждава и от сумата, за която е издадена ценната книга, а именно: 88 797.75 лв., която е идентична на сбора от лизинговите вноски по погасителния план към договора за финансов лизинг. АС- Пловдив е приел, че извършеното извънсъдебно погашение от страна на лизингодателя на вземания за неустойка с платеното застрахователно обезщетение не може да бъде зачетено, тъй като е в нарушение на предвидения в т.13.11 от Общите условия към договора за финансов лизинг ред за удовлетворяване в случай на кражба на лизингованата вещ и при заплатено застрахователно обезщетение. Счел е, че в посочената разпоредба изрично е предвидено правото на лизингодателя да задържи платеното застрахователно обезщетение до размера на претърпяната от него „икономическа вреда“, която включва неплатена част от главницата по договора към датата на заверяване на сметката на лизингодателя с пълния размер на застрахователното обезщетение и други непогасени ликвидни задължения по договора за лизинг, в случай, че са налични такива, т.е. с Общите условия е уговорена поредност на удовлетворяване на лизингодателя и тя е следната: с платеното застрахователно обезщетение първо да се погасят вземанията за главница, формирани от просрочени лизингови вноски, и едва след това други задължения с произход договора за лизинг. Въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме, че между страните не е постигнато съгласие за изричен ред за погашение, то приложение намира разпоредбата на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД, тъй като се касае за задължения формирани от лизингови вноски и от неустойки за забава на плащането на тези лизингови вноски, а съгласно чл.76, ал.1 ЗЗД се погасява най – обременителното задължение, в случая задължението за лизингови вноски, тъй като при неизпълнението му е предвидена неустойка за забава. Предвид горното е приел, че с платеното на лизингодателя застрахователно обезщетение в размер на 122 396.59 лв. са погасени неплатените лизингови вноски, които към 05.08.2021г. – датата на исковата молба, съгласно данните от ССчЕ, възлизат на сумата от 49 980.17 лв. Счел е, че вземането, обезпечено с издадения запис на заповед е погасено, поради което предявеният установителен иск за неговото съществуване е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Предвид горното е отменил решението на ОС – Пловдив в описаната част и е отхвърлил иска по чл. 422 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

Първият поставен от касатора въпрос относно поредността, в която настъпва погасителният ефект за законната лихва за забава, не съставлява общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като е извън предмета на делото. Въззивният съд е преценявал дали при полученото плащане е настъпил погасителен ефект не за законната лихва за забава, а за претендирана от лизингодателя неустойка за забава. Тезата на касатора, че неустойката за забава имала характер на лихва поради това, че се дължала при неизпълнение от страната на длъжника на парично задължение, не води до извод, че е обсъждан въпросът дали погасителният ефект, така както е приет от апелативния съд, касае законната лихва, защото е налице друга, различна и самостоятелна по характер претенция. За пълнота следва да се отбележи, че не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се установява противоречие с посочения тълкувателен акт, напротив, въззивният съд е дал разрешение, напълно съответстващо на разясненията в тълкувателното решение №3/2017г. на ОСГТК на ВКС. В същото е разяснено, че при липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице условията на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор, погасяването се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД. При недостатъчно изпълнение на парични задължения, съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД се погасяват най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. При предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение по условия и ред, различни от определените в договора или от закона, нормите на чл. 76 ЗЗД не се прилагат. В разглежданото Тълкувателно решение ОСГТК на ВКС няма произнасяне по въпроса дали уговорена неустойка за забава на парично задължение е еднородно главно задължение или акцесорно задължение към забавеното главно задължение, но е налице и константна практика на ВКС, че неустойката, уговорена за забава по чл. 92 ЗЗД, не се явява лихва за забава. Предвид горното, така поставеният въпрос не отговаря нито на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, нито на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване.

Вторият поставен от касатора въпрос – относно реда за изпълнение на едно главно парично вземане, формирано от главница, разноски и лихви, или мораторни обезщетения, когато частичното плащане не е достатъчно да погаси всички елементи на вземането му, не съставлява общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Главният мотив на въззивния съд при отхвърляне на възражението за прихващане на касатора е, че е уговорен друг, различен ред за погасяване. Предвид горното така поставеният въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като е свързан с допълнително изложени съображения на апелативния съд, а не с решаващите му изводи. Следователно и вторият поставен въпрос не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не отговаря нито на общия селективен критерий, нито на допълнителния такъв.

Не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване по гореизложените аргументи и третият поставен въпрос, който касаторът обосновава с допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като отново не е свързан с решаващите изводи на въззивния съд относно това, че е уговорен между страните различен способ за погасяване на задълженията. Според настоящия състав не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа и липса на практика с наличие и на останалите елементи – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложените от касатора доводи се ограничават до общото твърдение, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но не са обосновани. С оглед горното и по този въпрос не са налице нито общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, нито допълнителния селективен критерий за допускане до касационно обжалване.

Неоснователни са и доводите на касатора за допускане на касационно обжалване с твърдяна очевидна неправилност. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд при допускане на касационно обжалване. Изложените в жалбата доводи относно неправилността не биха могли да обусловят извод за очевидна неправилност по смисъла на горепосочената разпоредба, тъй като предпоставят преценка и обсъждане на фактическите и правни изводи на въззивния съд, което отрича наличието на тази квалифицирана форма на неправилност.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът е заявил искане и предвид изхода на спора, следва да му бъдат присъдени направените по делото разноски за настоящото производство. Съгласно представения списък на разноските от ответниците, се претендира сумата от общо 7100 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по представените два договора за правна защита и съдействие от 22.08.2024г., като първият е сключен от „О Джи кепитъл“ ЕООД, представляван от управителя О. Т. с адв. П. К., и по същият е отразено договорено възнаграждение в размер на 3550 лв., съгласно пункт 4 – платено в брой, а вторият договор е между лицето О. Т. и адв. К. и също е отразено заплащане в брой на адвокатско възнаграждение в размер на 3550 лв. Касаторът е заявил в жалбата възражение за прекомерност на разноските, в случая че не бъде допуснато касационно обжалване.

Настоящият съдебен състав намира, че възражението за прекомерност на адвокатския хонорар на ответниците е основателно, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност, а и извършените от процесуалния им представител действия по правна защита се изразяват в подаване на един общ отговор на касационната жалба и обща защита. Обемът на подадения отговор не е показателен, тъй като в същия се цитира в цялост почти самото въззивно решение и като диспозитив, и като мотиви. С оглед горното възлагане в тежест на другата страна на адвокатско възнаграждение в общ размер на 7100 лв., при обжалваем интерес от 36 211,82 лв. не е съответно на сложността на делото и осъществените действия по защита. Предвид задължителното за съдилищата решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба. Наличието на празнота в закона следва да се преодолее, като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв., с изключение на частта, в която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. С оглед горното съдът намира, че присъждането като разноски адвокатско възнаграждение на ответниците следва да е в общ размер на сумата от 1200 лв., предвид уважаване на възражението на противната страна за прекомерност.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.