Определение № 286 от 01.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4041/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ади - Кристал” ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, представлявано от управителя В. И. Б., чрез пълномощника на дружеството адв. И. М., срещу въззивно решение № 133 от 22.04.2019 г. по в.гр.д. № 370/2018 г. на Смолянския окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. На първо място жалбоподателят поддържа, че недвижимият имот, предмет на спора за собственост, не е бил надлежно индивидуализиран от ищците с посочване на неговото местонахождение и граници. Счита, че е недопустимо конкретното местоположение на имота да бъде установявано със съдебно - техническа експертиза. На следващо място оспорва изводът на въззивния съд, че спорният имот не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ поради наличие на пречки по смисъла на чл. 10б, ал.1 от този закон, тъй като в случая върху имота не е реализирано мероприятие като комплекс от строителни дейности, а е осъществено строителство на жилищна сграда на физически лица, и в тази хипотеза за възстановяване на собствеността е от значение дали сградата е била законно построена. Сочи, че имотът е имал земеделски характер, бил е включен в организации по § 12 ЗСПЗЗ, поради което попада под действието на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ, който заличава с обратна сила действието на изтеклата до влизане в сила на закона придобивна давност. Наведено е и оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила при осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност върху решението на ОСЗ, с което е възстановено правото на собственост на праводателите на жалбоподателя. В изложението по чл. 284, ал.3, 1 ГПК са поставени следните правни въпроси, за които жалбоподателят поддържа да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд: 1/ Кои са съществените индивидуализиращи белези на недвижим имот при предявен иск за собственост. 2/ Следва ли ищецът да посочи в исковата си молба точните граници, в които се разпростира правото му на собственост. Редовна ли е искова молба за установяване право на собственост върху недвижим имот, в която не са посочени неговото точно местонахождение и граници. 3/ Допустимо ли е чрез назначаване на съдебно - техническа експертиза да се установяват граници на недвижим имот. 4/ Съставлява ли застрояването на земеделски имот, находящ се извън регулацията на населеното място, с индивидуална жилищна сграда, пречка по смисъла на чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ за неговото възстановяване. 5/ Когато недвижим имот подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, ако правоимащото лице не е провело процедура по възстановяване, то същото може ли да се легитимира като собственик на имота, ако са налице предпоставките за възстановяването му. 6/ Възможно ли е да тече придобивна давност по отношение на имот, включен в ТКЗС, и същият да бъде придобит на това основание. 7/ Тече ли придобивна давност върху имот, собствеността върху който подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и който е възстановен преди приемане на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ. 8/ Може ли съдът при влязло в сила решение на ОЗС, представляващо стабилен административен акт, при повдигнат правен спор за собственост и при липса на нарочно мотивирано искане на страната, на която се противопоставя този административен акт, да ревизира същото и следва ли да обяви изрично в мотивите на своето решение, че това се извършва по реда на косвения съдебен контрол върху административните актове във връзка с проверка на тяхната материална незаконосъобразност, и следва ли изрично да посочи в какво се състои порокът на решението. 9/ Длъжен ли е въззивният съд да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с наведените от тях твърдения. 10/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото. 11/ Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи в тяхната съвкупност. Направено е и позоваване на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: От фактическа страна по делото е установено, че с нотариален акт № .... г. Е. М. Д. и С. М. Д. са признати за собственици на основание наследство и давностно владение на недвижим имот, представляващ дворно място, цялото от 400 кв.м застроено и незастроено, ведно с построената в него на площ 66 кв.м жилищна сграда, неурегулирано, находящо се в [населено място], при граници от всички страни АПК- [населено място]. При съставянето на нотариалния акт са били представени Удостоверение № 283 от 06.03.1987 г., издадено от Кметство [населено място], в което е посочено, че сградата е построена през 1955 г., а имотът не е актуван като държавен и няма държавен и общински произход. Представено е и Удостоверение № 284 от 06.03.1987 г., също издадено от Кметство [населено място], относно тарифната цена на имота - дворно място и жилищна сграда, определена съгласно НЦНИ. Установено е също, че с Решение № 002 от 12.10.1995 г. на ПК- [населено място] на наследниците на Р. Б. М. е възстановено в съществуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост върху няколко земеделски имота, в това число и пасище, мера, с площ 14.344 дка в м. ”Д....”, съставляващо имот № .... по картата на землището. С договор за покупко - продажба, обективиран в нотариален акт № .... г., наследниците на Р. Б. продали на „Ади - Кристал” ЕООД този имот. Назначената по делото съдебно - техническа експертиза, изпълнена от в.л. Р. С. е дала заключение, че в имот № .... съществува двуетажна жилищна сграда на камък и гредоред, на видима възраст на строителството около 1950 г., на калкан, като източната й част към момента на огледа е реновирана, а западната е със запазена автентичност. Жилищната сграда е изградена между две трайно материализирани граници - слог в югоизточната част на имот № .... и водоем на север, застроен около 1950-1952 г., който към момента на огледа е обрасъл с трева и храсти. Сградата с характерна чупка е нанесена в неодобрен кадастрален план, изготвен през 1992 г. Вещото лице е посочило, че общата площ от 400 кв.м не може да се посочи графично, тъй като за нея няма данни в предходни планове. Във въззивната инстанция е назначена допълнителна съдебно- техническа експертиза, на която е поставена задача да определи границите на спорната площ от 400 кв.м, като изхожда от оградата по слога като негова североизточна граница. В изпълнение на възложената задача вещото лице е определило останалите три граници на имота съобразно минималните отстояния от сградата, така че общо площта на имота да бъде 400 кв.м. Въззивният съд е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели Е. П., И. Ч. и К. Ш., според които жилищната сграда е построена от братята Е. и С. Д. през 1950-1955 г. върху техен наследствен имот. Дворното място било ливада, която те ползвали. По - късно братята се изселили, но в къщата не е идвал никой друг, освен техните наследници. Не е дал вяра на показанията на св. А. Б., която е заявила, че към 2006 г. в имота не е имало построена сграда, а само купчина камъни, както и че след закупуването му същият е бил отдаван от ответното дружество за ползване на трети лица за косене на трева, а също и за поставяне на кошери, като е посочил, че тези показания са изолирани и противоречат на останалите събрани по делото гласни и на писмените доказателства. Въз основа на така събраните доказателства въззивният съд е приел, че ищците са доказали при условията на пълно и главно доказване осъществяването на фактическия състав на придобивната давност и се легитимират като собственици на процесния имот. Приел е, че макар в нотариалния акт от 1987 г., на който основават правата си, границите на дворното място да не са изрично посочени, неговата идентичност с процесния имот е установена от заключенията на съдебно - техническите експертизи и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Приел е също, че спорният имот не е подлежал на възстановяване в полза на праводателите на ответното дружество, тъй като е бил застроен със жилищна сграда и това е пречка за реституцията му. Първите три въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са за това дали е редовна исковата молба, в която недвижимият имот, предмет на спор за собственост, не е индивидуализиран с посочване на неговото местоположение и граници, и дали е допустимо границите му да бъдат установявани със съдебна експертиза. Във връзка с тези въпроси жалбоподателят се позовава на практика на ВКС, обективирана и представеното с касационната жалба решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр.д. № 1114/2009 г. на ІІ г.о., която приема, че обектът на спорното право се индивидуализира от ищеца в исковата молба, а когато се касае до недвижим имот, индивидуализацията включва посочване на местонахождение, граници, градоустройствен статут, площ, както и че въз основа на представените доказателства съдът преценява основателността, респ. неоснователността на исковата претенция, но не и обекта на спорното право. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос не противоречи на посочената практика. Действително, в исковата молба дворното място с площ 400 кв.м, не е било индивидуализирано с точно посочване на неговите граници – посочено, че се намира в югоизточната част на имот № .... по КВС на [населено място], както и че в него има изградена двуетажна жилищна сграда, но тази неяснота в индивидуализацията е преодоляна във въззивното производство, като е уточнено от пълномощника на ищците, че границите на спорния терен са от северозапад слог и оградата по него, а от останалите три страни - нормативно установените отстояния от сградата в обема на претендираната площ от 400 кв.м. В мотивите към т.2 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС е изразено принципното разбиране, че за да бъде разграничен един поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта, както и че липсата на техническо отразяване на границите в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени. В случая назначената от въззивния съд съдебно - техническа експертиза само е изобразила графично границите на дворното място съобразно твърденията на ищците, доколкото по делото е безспорно установено, че касае за имот извън регулация и не съществува стар картен материал, въз основа на който да бъде индивидуализиран. Поради това по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Въпроси №№ 4-8 вкл. не са обуславящи изхода на делото. Същите са предпоставени от обстоятелството, че предмет на спора за собственост е недвижим имот, който е имал характер на земеделска земя и върху него е било упражнявано право на кооперативно земеползване от ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Такива доказателства по делото не са събрани. АПК- [населено място] е посочено в нотариален акт № .... г. като съсед от три страни на дворното място, по отношение на което наследодателите на ищците са били признати за собственици с този акт на основание наследство и придобивна давност, но от това не следва, че и процесният имот е бил включен в АПК. В тази връзка следва да се има предвид, че жилищната сграда е била построена най- късно през 1955 г., а ТКЗС е образувано през 1958 г., т.е. към момента на образуването му имотът не е било със статут на земеделска земя, а е служил за задоволяване на жилищни нужди. По делото няма данни дали наследодателите на ищците са били членове на ТКЗС, но дори и това да е така, същите са запазили правото си на собственост върху него в реални граници, съобразно разясненията, дадени в решение № 104 от 26.04.1964 г. по гр.д. № 87/64 г. на ОСГК на ВС. При липса на доказателства върху имота да е било установено кооперативно земеползване по силата на ПУ на ТКЗС, да е одържавяван или фактически отнет от държавата или ТКЗС от неговия собственик, само поради това, че той граничи със земи на АПК, не може да се направи обоснован извод, че той попада под действието на чл. 86 ЗС или подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че по отношение на същия е приложима разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ.. Въпроси №№ 9, 10 и 11 касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да основа решението си върху приетите за установени факти. В случая въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по тези въпроси, поради което няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съдът е обсъдил релевантните за спора обстоятелства и е дал отговор на доводите и възраженията на страните. Посочил е кои обстоятелства приема за установени и въз основа на кои конкретно доказателства, както и какви правни изводи прави въз основа на тях. Тъй като релевираният от ищците придобивен способ е наследство и давност, съдът е изследвал въпроса кой е владял имота, включително и след постановяване на решението на ОСЗ за възстановяване в полза на праводателите на ответното дружество на правото на собственост върху по- големия имот, в границите на който попада процесния. Мотивирал е становището си във връзка с доводите и възраженията на страните, като е посочил кои от тях намира за основателни, респ. за неоснователни и какви са съображенията му за това. Не се установява и релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, решението трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. При проверка на съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не констатира въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Преценката дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите в касационната жалба съставляват оплаквания за неправилна интерпретация на доказателствата при формиране на вътрешното убеждение на съда и за необоснованост, които подлежат на проверка по чл. 281, т. 3 ГПК, но само след допусната касация. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото на основание чл. 78, ал.3 ГПК жалбаподателят следва да бъде осъден да заплати на Н. А. Д., М. С. С., Р. С. Д., Н. Е. Ц., А. Е. Ю., Л. Е. Д. и М. Е. Д. разноски за адвокатсто възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1 200 лв., съобразно направеното в отговора на касационната жалба искане за присъждането им и приложените към него пълномощно и договор за правна защита и съдействие. Водим от гореизложеното съдът