Определение № 4537 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. М., чрез процесуалния представител адв. П. Б., срещу решение № 241/21.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 598/2024 г. на Ловешкия окръжен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване /в обжалваната по въззивен ред част/ на решение № 341/02.08.2024 г., постановено по гр. д. № 91/2024 г. на Ловешкия районен съд родителските права върху малолетното дете С. С. М., родено на 17.02.2023 г., са предоставени на майката Р. Р. Н., определено е местоживеенето на детето да бъде при нея в [населено място], ул. "Д-р Н. С." № ..., а на бащата С. С. М. е определен режим на лични контакти, както и е отхвърлено искането на бащата за издаване на разрешение заместващо съгласието на майката за издаване на задграничен паспорт за пътуване в чужбина на детето, както и разрешение, заместващо съгласието на майката, за осъществяване на неограничени задгранични пътувания на детето в страни членки на ЕС, Република Сърбия, Република Турция, Република Северна Македония и Великобритания, придружавано от баща си, за срок от пет години.

Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и, ал. 2, предл. 3 ГПК.

За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното:

В исковата си молба ищцата Р. Р. Н. е изложила твърдения, че с ответника С. С. М. са живели на семейни начала, като от това им съжителство е родено детето С. С. М. на 17.02.2023 г. През месец ноември 2023 г. страните се разделили поради несходство в характерите им, като детето заживяло с майката и се наложило двамата да се преместят да живеят в [населено място] при родителите на ищцата, които оказали на същата материална, физическа и морална подкрепа във връзка с отглеждането на детето. Ищцата твърди, че след раздялата на страните тя изцяло е поела грижите за отглеждането и възпитанието на малолетния им син, в т.ч. всички разходи свързани със задоволяване на ежедневните му нужди и потребности.

В срока по чл. 131 ГПК - ответникът по иска С. С. М. е депозирал писмен отговор. Твърди, че отношенията между страните постепенно се влошили и на 03.12.2023 г. ищцата, заедно с общото им дете С. С. М., се изнесла от жилището, което страните обитавали в [населено място], [улица], ет. ... /собственост на ответника/, и отишла да живее при родителите си в [населено място]. Твърди, че той участвал активно в отглеждането на детето още от самото му раждане /работата му позволявала да изпълнява трудовите си задължения от вкъщи и по този начин имал възможност да отделя време и внимание на детето си/, както и че между него и сина му била изградена силна емоционална връзка, поради което постановяването на ограничен режим на лични контакти би довел до нарушаване на така изградената връзка между тях, както и до отчуждаване на детето. Посочил е още, че при положение, че ищцата е съгласна, то и ответникът също би изразил положително становище във връзка с т.н. "споделено родителство" или постановяване на споделено упражняване на родителските права. С отговора на исковата молба ответникът е предявил и насрещен иск, приет по надлежния ред и на основание чл. 211 ГПК за съвместно разглеждане, против ищцата по първоначалния иск с правно основание чл. 127а СК.

В хода на първоинстанционното производство с определение № 164 от 16.02.2024 г., постановено по гр. д. № 91/2024 г. на Ловешкия районен съд са определени и привременни мерки по отношение на детето С. М., като е предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето на майката Р. Н., определен е режим на лични отношения с бащата С. М. и детето, подробно описан в определението и е присъдена месечна издръжка в размер на 400 лв., която да се заплаща от бащата на мололетното дете, чрез майката, като законен представител.

Въззивният съд е намерил, че от съвместното съжителство на страните на съпружески начала на 17.02.2023 г. се е родил техният син С. М., който към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция е на 1 година и 8 месеца. Родителите преустановили съвместния си живот през месец декември 2023 г. /след 19.12.2023 г. раздялата им е трайна/ и майката напуснала жилището, което обитавали. След фактическата раздяла на родителите на детето, същите заживеели в различни населени места - майката с детето се установили при нейните родителите в [населено място], а бащата останал да живее в жилището си в [населено място]. Съдът е констатирал, че детето се отглежда от майката, подпомагана в грижите от своите родители, а бащата държи и се стреми да поддържа контакт с детето, но често при срещите по този повод с майката, помежду им възниквали конфликти, в които майката обвинявала бащата в липса на загриженост и отговорно отношение към грижите за детето, а бащата в укриване на информация за детето и системно ограничаване на контактите му с него. Съдът е посочил, че родителите все още не могат да преодолеят личния конфликт помежду си и поради това липсвало разбирателство относно въпросите за упражняване на родителските права.

При разрешаване на спора между страните относно упражняването на родителските права, въззивният съд е съобразил, че към момента и двамата родители проявяват очакваната и изисквана отговорност към ангажиментите си за създаденото от тях дете. Констатирал е, че и двамата са обезпечили, както материалните условия - жилище, вещи, доход, така и емоционалната подкрепа на детето им. Също така, че и двамата родители желаят и са категорични, че искат да общуват с детето си и да изградят една стабилна и доверителна връзка помежду им. Въззивният съд е посочил, че възрастта на детето също има значение. Когато детето е невръстно, а такъв е малолетният С. М., то има по-голяма нужда от ежедневни майчини грижи и ласки. Посочил е още, че макар докато са живеели в едно общо домакинство, страните да са се грижили заедно за детето им, след раздялата този ангажимент е поет изцяло от майката. Майката се е справила с предизвикателството да организира нов живот с детето на друго място, като подпомагана от своите родители, е успяла да му осигури стабилен и спокоен дом. Към настоящия момент именно майката е родителят, с когото детето е свикнало и тя е тази, която създава ежедневния му режим и навици, като според съда до момента същата успешно се справя с тези си отговорности. Счел е, че в случая една промяна на базовия родител би била съществена и неподходяща за все още неукрепналото дете. С оглед горното въззивният съд е обосновал извод, че висшият /най-добрият интерес/ на детето С. М. налага да се възложи упражняването на родителските права на неговата майка Р. Н., съответно при нея да бъде и местоживеенето на детето.

По отношение на предлагания от бащата режим на т.н. "споделено родителство" въззивният съд е изложил мотиви, че същият в случая е неприложим с оглед влошените отношения между страните. Изложени са съображения, че съвместното упражняване на родителските права е невъзможно при създадената и поддържана от родителите конфликтна среда на неразбирателство и противопоставяне. В допълнение въззивният съд е посочил, че този начин на упражняване на родителските права е неподходящ и с оглед географската отдалеченост на населените места, където живеят родителите, което не би позволило да вземат адекватни и бързи решения при нужда. Посочил е, че не е удачен и с оглед предполагаемото интензивно пътуване на детето между двете населени места.

Според мотивите към решението, обстоятелството, че се касае за момченце на крехка възраст /от почти две години/ прави неподходящ прадлагания от бащата "разширен режим" на отглеждане на детето за по седмица при всеки от родителите. Съдът е посочил, че непрекъснатата смяна на жилище, неминуемо ще доведе до разстройване, както на физиологичния му режим, а в момента е периодът на създаване на основни навици в тази насока, така и на необходимост след всяко завръщане и установяване, детето да се адаптира към новата среда, към новите хора и обстановка. Отбелязал е, че в този етап от живота му детето има нужда от сигурност, установеност и предвидимост. Посочил е, че всяко съществено разместване, каквото е смяната на жилището и то в такива кратки интервали от време, ще го стресира и неминуемо ще доведе до нарушаване на развитието му. След като родителят, който не упражнява непосредствено родителските права, желае да присъства активно в живота на детето, следва да предвиди варианти и при възможност да реорганизира ежедневието си, така че да се адаптира към нуждите на детето.

При определяне на конкретния режим на личните отношения на детето с бащата, въззивният съд е взел предвид родителския капацитет и желанието на бащата, декларирано и пред въззивната инстанция, да се грижи за детето си. В тази връзка съдът е посочил, че невъзможността бащата да е ежедневно с детето може да бъде компенсирана с времето през почивните дни, когато се осъществяват личните му отношения. За да се осигури по-интензивно общуване съдебният състав е намирал, че е допустимо след навършване на 2-годишна възраст личните контакти да се провеждат с приспиване на детето при бащата. Освен изразеното от бащата желание съдът е отчел, че същият е осигурил и добри условия за отглеждането на детето в неговия дом. В допълнение съдът е отбелязал, че детето С. вече имал и известна самостоятелност, бил захранен с основни храни, поради което не би било представлявало проблем да преспива при бащата. Въззивният съд е отбелязал, че това разширение на личните отношения следва да е гарантирано с отговорно отношение на всеки от родителите да осведомява другия за актуалното здравословно състояние на детето, да преценяват заедно ползите/вредите от пътуване в случаите, когато е болно и да са гъвкави при търсене и вземане на решения, подчинени единствено и само на най-добрия интерес за детето. Намерил е, че няма нужда да постановява правила на упражняване на личните отношения в конкретните хипотези – на болно, здраво и т.н. дете, наемане на къщи, хотелски стаи и т.н. Преценката в тези случаи следва и е задължение само и единствено на родителите и е критерий за отговорното им отношение към ролята им в живота на детето.

С оглед на изложеното, въззивният съд е направил извод, че следва да се измени определеният от районния съд режим на лични отношения, като се постанови след навършване на 2-годишна възраст да се осъществяват с приспиване при бащата или да бъде, както следва: всяка нечетна седмица от месеца – първа, трета и пета /ако в месеца има пета/ от 16 часа в петък до 16 часа в неделя, с приспиване при бащата, като последният има задължение да взема и връща детето от и на настоящия адрес на майката в [населено място], ул. "Д-р Н. С." № 2. В тази връзка съдът е счел, че следва да се отмени ограничението от 2 години и 6 месеца, постановено от Ловешкия районен съд и режимът да има действие от навършване на 2-годишна възраст на детето. Посочил е, че до този момент /навършване на 2-годишна възраст на детето/ остава режимът, регламентиран от Ловешкия районен съд, а именно - всяка нечетна седмица от месеца - първа, трета и пета /ако в месеца има пета/ без преспиване – от 10:00 часа до 17:00 часа в събота и от 10:00 часа до 17:00 часа в неделя в зимните месеци от 01 ноември до 28/29 февруари, а считано от 01-ви март до 31-ви октомври до 18:00 часа, като бащата С. С. М. взема и връща детето от настоящия адрес на майката в [населено място], ул. "Д-р Н. С." № .... По общо съгласие на родителите, бащата може да посещава и взима детето и извън посочените дни.

Въззивният съд е приел, че следва да се измени и регламентацията на личните контакти за Коледни, Новогодишни и Великденски празници, която да важи след навършване на 2-годишна възраст на детето, вместо след навършване на 3-годишна възраст на детето, както е постановил първостепенния съд. Съдът е посочил, че до навършване на 2-годишна възраст на детето важи общият режим на лични контакти в този период.

Въззивният съд е намерил, че в останалата му част режимът на лични контакти е правилно определен от първоинстанционния съд, съот. не подлежи на изменение.

При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва въззивното произнасяне по реда на чл. 127а СК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК /редакция ДВ бр.8/2017 г./ въззивните решения в производства по чл. 127а СК не подлежат на касационно обжалване. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата й част - относно упражняването на родителските права, местоживеенето на детето и режима на лични отношения, касационната жалба е процесулно допустима - подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част поради нарушение на материалния закон - основаниe по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд по силата на служебното начало да изследва връзката на детето с всеки от родителите му и привързаността му към всеки от тях? Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства за минимално необходимото време, за да може да възникне, да съществува и да се развива връзката дете-родител? Длъжен ли е въззивният съд да вземе материалното положение на всеки от родителите, както и да съобрази тези обстоятелства при определяне на родителските права и режимът на лични отношения с другия родител?;

2. Следва ли да бъдат възложени за упражняване родителските права на единия родител само въз основа на признак възраст, като бъдат изключени другите съществени основания, изброени в ППВС №1/1974г., когато и двамата родители са в равностойно положение относно материалните си възможности и притежаваните от тях родителски качества, а дори и в част от тях, когато другият родител има предимство?;

3. Следва ли приетото в ППВС №1/1974г. в частта касаеща критерия "възраст на детето" да се счита за изгубило сила и мълчаливо отменено с влизане в сила на Конституцията на РБ от 1991г. и СК от 2009г.?;

4. Длъжен ли е въззивният съд да прецени ефективността на постановения режим на лични контакти при невъзможност за изпълнението, при наличието на пречки за осъществяванео му? Накърнява ли се най-добрият интерес на детето с постановен режим на лични контакти, който е обективно неефективен и изпълнението му е затруднено от географската отдалеченост между детето и бащата?

Против касационната жалба в срок е постъпил писмен отговор от Р. Р. Н., чрез процесуалния представител адв. Г. П., в който е изразено становище, че жалбата не следва да бъде допускана до касационно разглеждане.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените от касатора въпроси.

Според разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В настоящия случай с поставените в изложението въпроси касаторът не формулира правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са формулирани от касатора в контекста на оплакванията му за неправилност и необоснованост на решението. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Съответно липсата на общата предпоставка е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол.

От друга страна, съдът следи служебно за интересите на малолетното дете на страните. В тази връзка настоящият състав намира, че следва да се посочи, че в трайната съдебната практика по споровете относно упражняването на родителските права и режима на лични отношения между родители и деца се възприемат и преутвърждават постановките на ППВС №1/1974г. - интересът на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето и какъв да бъде режимът на лични отношения на детето с другия родител. При извършване на преценката, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да се стигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават детето, привързаността на детето към родителите, полът и възрастта на детето, възможността трети лица да оказват помощ при неговото отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др., като повечето от тези обстоятелства са посочени вече и изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК, както и в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакр. Д.

Въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. Съпоставил е възможностите на двамата родители по изведените в нея, вкл. в ППВС №1/1974г., критерии. Отчел е както, че и двамата родители имат желание да отглеждат детето, разполагат с родителски капацитет за това и с добри битови условия, така и че не е установено грижите на майката, която от раждането на детето и към настоящия момент, вкл. и в периода след раздялата на страните, е основна фигура при отглеждане на детето, да са неадекватни или недостатъчни. Напротив, на база събраните доказателства, в това число показанията на разпитаните по делото свидетели и социалните доклади е приел, че предлаганите от майката условия са добри, удовлетворяват потребностите на детето и същата се справя с родителските си отговорности. Предвид посоченото, както и съобразявайки възрастта, в която се намира детето, и заради която се нуждае от майчина грижа и ласка, решаващият съд е приел, че следва да бъде даден приоритет на майката като по-подходящ родител, на който да се възложи упражняването на родителските права. Заедно с това с цел осигуряване на максимална възможност за пълноценни контакти между детето и бащата, е определен режим на контакти, който позволява регулярното осъществяване на такива, в това число в почивните дни и през празничните такива. Съдът счита, че за страните не са налице ограничения, при наличие на общо съгласие и при положение, че успеят да преодолеят конфликтите и противоречията помежду си, да излизат извън определения от съда режим на лични отношения, като го разширяват според нуждите на детето, поради което не са налице основания и за служебно допускане на касационното обжалване.

Доколкото е релевирано и оплакване за очевидна неправилност, касационният съд намира, че атакуваният въззивен акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

Предвид всичко изложено не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение на Ловешкия окръжен съд.

Настоящият съдебен състав констатира, че след образуване на касационното производство с молба вх. № 8922/25.07.2025г. ответницата по касационната жалба Р. Р. Н. е заявила искане за изменение на постановените по делото привременни мерки с определение № 164/16.02.2024 г. по гр. д. № 91/2024 г. на Ловешкия районен съд, с което е определен до приключване на производството с влязло в сила решение режим на лични отношения на детето с неговия баща. Целта на привременните мерки, постановявани при спор между родителите за упражняване на родителските права, режима на лични отношения с детето и издръжката /чл. 127, ал. 3 СК/, е да бъде гарантиран интересът на детето в периода от време, в който е висящо съдебното производство. В настоящия случай с недопускането до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните му части, последното влиза в законна сила, поради което съдът намира, че е отпаднала необходимостта да разгледа и да се произнесе по искането за изменение на постановените по делото привременни мерки, тъй като последните ще бъдат заменени от трайната уредба на отношенията във връзка с упражняването на родителските права и режима на лични отношения с детето от страна на неупражняващия правата родител.

Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение