Определение № 1107 от 14.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 621/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Ф. Т. Ф. А. и Д. Д. А. обжалват Определение № 58/26.01.2026 г. по в.ч.гр.д. № 20/2026 г. на АС-Велико Търново, с което е потвърдено Определение № 1648/21.11.2025 г. по гр.д. № 545/2025 г. на ОС-Плевен за прекратяване на основание чл. 299, ал. 1 ГПК на производството по исковете им срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД за установяване на нищожност на договор за кредит за придобиване на имот от 2008 г., на допълнителните споразумения към него и към договор за потребителски кредит от 2007 г., както и на недължимост на вземания по тях.

Частните касатори навеждат оплаквания за неправилност на обжалвания акт. Поддържат, че принципът за ефективна потребителска защита, установен с Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, налага да се даде приоритет на проверката за неравноправност пред непререшаемостта на спора, когато решението, с което са присъдени вземания по потребителски договор, е постановено без изследване на неравноправността на всички клаузи от съглашението или на цялостната му валидност и без излагане на каквито и да е, дори обобщени, мотиви в тази насока. Сочат, че в процеса относно кредита от 2008 г. съдът не е обсъдил въздействието на неравноправността на клаузите от основния предмет, свързани с валутния риск, върху действителността на договора в цялост, а е анализирал само общата гражданскоправна нищожност. Позовавайки се на разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 1/2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, жалбоподателите считат, че изследването на действителността на една или няколко клаузи не преклудира правото да се релевира нищожност на сделката в цялост. Допустимостта на исковете за нищожност на допълнителните споразумения към договора за кредит от 2007 г., с които се предоговарят неравноправни според касаторите клаузи от основния договор, също е обоснована с липсата на произнасяне по действителността на съглашенията в предходния процес. С идентични съображения жалбоподателите аргументират допустимост и на исковете за недължимост на произтичащите от нищожните договори/клаузи вземания, присъдени с влезлите в сила решения. За допускане на касационно обжалване се позовават на очевидна неправилност на определението и поставят въпроси, които намират за решени в противоречие с практиката на ВКС и СЕС (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, пр. 2 ГПК).

Ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД счита, че жалбата е частично недопустима поради необжалваемост, а в останалата част - че не следва да се допуска касационно обжалване, защото поставените въпроси не са обуславящи за спора или касаят правилността му, а и за тях не са удовлетворени допълнителните селективни критерии предвид съобразяването на релевантната практика на ВКС и СЕС. Излага становище за неоснователност на жалбата и по същество.

І. Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирани страни. Предмет на настоящото касационно обжалване е акт, с който е потвърдено определение за прекратяване на производството. Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК допустимостта на частната жалба ще зависи от обжалваемостта на решението по исковете, по които е образувано прекратеното производство.

Частните касатори са предявили срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК вр. чл. 146, ал. 1 вр. ал. 5 ЗЗП вр. чл. 430 ТЗ, както следва: 1). за установяване на нищожност поради неравноправност на клаузи от основния предмет на договор за потребителски кредит от 26.06.2008 г. (договор от 2008 г.) и допълнителните споразумения към него; 2). за установяване недължимост на вземане за главница по договора от 2008 г. в размер от 45 000 лв.; 3). за установяване нищожност на шест допълнителни споразумения към договор за кредит за покупка на недвижим имот от 11.05.2007 г. (договор от 2007 г.) поради договаряне върху нищожни клаузи от основния договор; 4). за установяване недължимост на вземане за главница и такси за управление на кредита по договора от 2007 г. в размер съответно от 173 232,97 лв. и 115,50 лв.

Искът за нищожност на договора от 2008 г. е оценяем и цената му е над установения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг на обжалваемост от 2 556,46 евро. Исковете за нищожност на допълнителните споразумения към договора от 2007 г. са неоценяеми, доколкото съдържащите се в тях клаузи касаят права и задължения без конкретна парична оценка (а в установителната си част - относно актуалните размери на задълженията, имат характер на признание), поради което разглеждането им също е триинстанционно. Исковете за недължимост на вземания са оценяеми и цената им се определя от размера на отричаното вземане – първите два парични иска са с цена над 2 556,46 евро (за главница от 45 000 лв. и за главница от 173 232,97 лв.). Искът за недължимост на таксата за управление на кредита е с цена под прага на обжалваемост, а негов предмет е право, необусловено от останалите искове, решението по които е обжалваемо (дължимостта на таксата е уговорена в основния договор от 2007 г. и произтича от него, вземането не е акцесорно на главницата и има самостоятелен главничен характер, вж. напр. Определение № 50917/16.12.2022 г. по гр.д. № 2498/2021 г. на ВКС, ГК, ІV отд.). Следователно частната жалба срещу определението, с което се потвърждава прекратяване на производството по иска за недължимост на такса за управление на кредита в размер от 115,50 лв., е насочена срещу необжалваем съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК акт и като такава е недопустима. В останалата част жалбата е допустима и следва да се разгледат предпоставките за допускането й до касационен контрол.

ІІ. В исковата молба частните касатори са посочили, че по повод процесните два договора между страните са постановени следните влезли понастоящем в сила осъдителни решения: по гр.д. № 971/2020 г. на ОС-Плевен – по искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ за вземания за главница, такси и разноски по договора за кредит от 2008 г., и по гр.д. № 333/2021 г. на ОС-Плевен - по искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ за вземания за главница, такси и разноски по договора за кредит от 2007 г. За да обосноват допустимостта на настоящите искове, ищците са се позовали на произтичащата от Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори (Директивата) защита, изключваща според тях силата на пресъдено нещо в случаите, в които съдът не е обсъдил някои или всички клаузи относно възможната тяхна неравноправност или пък ефекта им върху валидността на целия договор. По-конкретно, заявили са, че в процеса относно договора от 2008 г. съдът не е изложил съображения относно нищожността му поради прехвърляне на валутния риск върху потребителя, извършено с клаузи от основния предмет на договора, а в този относно договора от 2007 г. – че съдът не е разгледал възможната цялостна нищожност на допълнителните споразумения, с които се преурежда действието на неравноправни клаузи от основния договор, свързани с правото на банката едностранно и без ясни критерии да променя размера на възнаградителната лихва.

При извършване на служебна проверка за допустимост първоинстанционният съд е констатирал, че:

• в производството по гр.д. № 971/2020 г. е обсъдена валидността на клаузите за валутния риск, съдържащи се в договора от 2008 г., като са обявени за неравноправни тези, с които потребителят поема риска от превалутиране на внесените от него суми за погасяване на кредита по курс „продава“ на банката за швейцарски франкове към деня на погасяването, клаузите за изменение на възнаградителната лихва при промяна на базовия лихвен процент на банката, съответните им неравноправни разпоредби от допълнителните споразумения и разпоредбите за капитализация на лихвата поради нарушение на императивния закон; прието е, че договорът може да се прилага без нищожните клаузи, в резултат на което претендираните суми са присъдени при съобразяване на валидните уговорки и първоначалния погасителен план;

• в производството по гр.д. № 333/2021 г. има произнасяне относно равноправността на клаузи за едностранна промяна на възнаградителната лихва, обективирани както в договора от 2007 г., така и в допълнителните споразумения, като съдът е присъдил претендираните суми при съобразяване на първоначално уговорената възнаградителна лихва или по-ниския й размер в периодите на т.нар. облекчено погасяване, без прилагане на анатоцизъм.

При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че по всяко от двете съдебни производства е извършена служебна проверка за неравноправност, с което е гарантиран принципът за ефективна защита, установен в Директивата, а с процесните искове се цели промяна на възприетия правен извод и пререшаване на спора, което е забранено от чл. 299, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното определение на основание чл. 272 ГПК и е изложил допълнителни аргументи по наведените оплаквания. Споделил е довода на ищците, че произтичащият от Директивата принцип на засилена защита на потребителя не следва да бъде препятстван от силата на пресъдено нещо. Аргументирал е обаче, че стабилитетът на съдебното решение може да не бъде зачетен само ако в предходния процес съдът не е извършил въобще проверка за неравноправност и не е изложил никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за осъществен потребителски контрол. При тази принципна позиция въззивният съд е намерил за релевантно дали в процесните два предшестващи съдебни процеса съдът е изпълнил задължението си по чл. 7, ал. 3 ГПК, но е установил, че това е сторено. Акцентирал е върху изложените мотиви относно клаузите от основния предмет на договора от 2008 г., касаещи валутата на кредита, начина на усвояването му и насрещната престация (отречена е неравноправността им, но е обявена такава за клаузите за едностранна промяна на възнаградителната лихва и за служебно превалутиране на сумите за погасяване на кредита, тъй като не е доказано индивидуално договаряне и разясняване на потребителя на икономическите последици от действието им). Съобразил е и мотивите на въззивното решение относно договора от 2007 г., в които са изложени съображения относно равноправността на клаузи, касаещи възнаградителната лихва – в договора и в допълнителните споразумения, а отделно от това – и относно клаузите, въвеждащи анатоцизъм.

Въз основа на изложеното с обжалваното определение е прието, че е осъществен контрол в съответствие с изискванията на Директивата, а несъгласието на ищците с резултатите от него не може да послужи като основание за незачитане на формираната сила на пресъдено нещо. Поради това изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на исковете е споделен и прекратителното му определение е потвърдено.

ІІІ. Заявените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни доводи по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото.

Поставени са следните въпроси:

1. Преклудира ли се правото на потребителя-кредитополучател по договор за кредит да оспори действителността на договора или на отделни негови клаузи в нов процес, включително и чрез предявяване на самостоятелен иск за прогласяване нищожността на договора, при наличие на влязло в сила решение по предявен срещу потребителя осъдителен иск по същото облигационно отношение, ако в производството по този иск и въпреки задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК служебно да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не е изследван въпросът за нищожността на договора в цялост или на отделни негови клаузи?

Този въпрос е обусловен от неосъществена предпоставка, а именно – да не е извършена проверка за пълна или частична нищожност на процесните договори/допълнителни споразумения. С обжалваното в настоящото производство определение съдът е отрекъл допустимостта на последващия процес, изхождайки от извод за изпълнено задължение по чл. 7, ал. 3 ГПК, а не въпреки неизпълнението му, и този негов извод съответства на съдържанието на актовете, постановени в предходните процеси. Видно от мотивите на въззивното решение относно договора от 2008 г. (Решение № 91/06.07.2022 г. по в.гр.д. № 442/2021 г. на АС-Велико Търново), е осъществен нарочен контрол за неравноправност на същите клаузи, на които ищците се позовават в настоящото производство (формиращите т.нар. валутен риск), и някои от тях са счетени за неравноправни, но не са квалифицирани като част от основния предмет на договора, поради което изрично е призната възможността последният да се прилага без тях. Несъгласието на касаторите с правилността на този извод не е равнозначно на липса на осъществена проверка по смисъла на зададения въпрос. Идентично е процедирано в производството относно договора от 2007 г. – във въззивното решение по в.гр.д. № 87/2022 г. са изследвани за неравноправност клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора и съответните им (преуреждащи) разпоредби от оспорените в настоящото производство допълнителни споразумения, като същите са счетени за валидни, макар и по съображения, черпени от последващото поведение на банката, свързано с едностранно намаляване на лихвения процент. При извод за действителност на горепосочените клаузи съдът не е бил длъжен да излага изричен аргумент защо включването им в договора и преуреждането на последиците им в допълнителните споразумения не води до нищожност на съглашенията в цялост.

Следователно питането по т. 1 не е обуславящо и отговорът му, даден в поддържания от касаторите смисъл, не би променил изхода от делото по исковете, относно които касационната жалба е допустима (за неравноправността на таксата за управление действително не са изложени никакви мотиви, сочещи на извършена проверка съгласно изискванията на Директивата, но това обстоятелство е неотносимо предвид очертания по-горе обхват на настоящото касационно производство). Ето защо въпросът не удовлетворява общия селективен критерий и не може да послужи за допускане на касационно обжалване.

2. Какви критерии следва да прилага съдът, когато извършва проверка дали предходният съд, разгледал делото по същество, се е произнесъл, макар и в обобщен вид, за неравноправността на всяка договорна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП и Директивата?

Въпросът има отношение към спорния предмет, доколкото преценката за вече осъществен потребителски контрол е в основата на извода за недопустимост на последващия процес. Питането е свързано с наведени касационни доводи и може да получи абстрактен отговор. С това общият селективен критерий е удовлетворен.

Не е обоснована обаче допълнителната предпоставка на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 ГПК. Практиката на СЕС и ВКС, цитирана от частните касатори и съобразима в настоящото производство съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС (т.е. без решението по т.д. № 298/2025 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., постановено в производство по отмяна по чл. 303 ГПК), извежда като общ принцип на Директивата ефективната потребителска защита, но при спазване на баланс с принципа на правна стабилност. Приема се, че непререшаемостта на правния спор е преодолима, ако при постановяване на съдебния акт не е извършена никаква служебна проверка за неравноправност било защото процедурата не оправомощава органа да стори това, било защото потребителят не е могъл да релевира възраженията си поради ограничения в процедурата като кратък срок, разходи, липса на информация (решения по дела С-49/14, съединени дела C-693/19 и C-831/19, С-531/22, С-869/19, решение по к.гр.д. № 1767/2023 г. на ВКС, ГК, ІV отд., определение по ч.к.т.д. № 356/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., ), или пък ако в мотивите, дори в обобщен вид, няма данни такава проверка да е извършвана (С-600/19, Определение № 1199/09.05.2024 г. по ч.т.д. № 1304/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.). И обратно – забраната за пререшаване на спора се третира за съответна на Директивата, ако клаузите са разгледани от гледна точка на тяхната възможна неравноправност, а съдебният акт съдържа мотиви, които позволяват да се установят изследваните разпоредби и в обобщен вид - причините, поради които е отречена неравноправността им (решение по дело С-231/23). Непререшаемостта засяга само проверените за неравноправност клаузи, но не и останалите (решение по дело С-421/14). Идентично е възприето в соченото от касаторите Определение № 72/11.02.2021 г. по ч.к.т.д. № 1235/2020 г. на ВКС, ТК, І отд. – с него е призната допустимост на последващ процес за установяване нищожността на целия договор, по който вече са присъдени вземания, но само въз основа на изрично непроверени за неравноправност клаузи (относно възнаградителната лихва), а не и поради неравноправност на тези, за които вече постановеното решение съдържа извод за нищожност (относно валутния риск). Не следва обратното и от мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г., на които се позовават касаторите – там е възпроизведен принципът за концентрация на силата на пресъдено нещо само върху заявените с иска за нищожност основания, което не конфронтира с възприетото по-горе относно възможността за пререшаване на спора единствено в случаите на неосъществен от съда (служебно или по възражение) контрол върху конкретна клауза. Следва да се акцентира, че нито един от цитираните от касаторите и служебно известни актове на СЕС и ВКС не допускат преодоляване на силата на пресъдено нещо с аргумент за неправилност на извода за равноправност или за въздействието на неравноправността на отделни клаузи върху цялостната валидност на договора. Единствено допустимата преценка се отнася до това извършен ли е контрол за спазване на потребителската защита, но не и какво е неговото качество.

Именно гореизложените критерии са използвани и от въззивния съд при проверката дали в предходния процес е осъществен контрол за неравноправност на клаузите, на чиято нищожност на същото основание се позовават частните касатори и в настоящото производство. И тъй като съдът е установил, че в двете предходни дела изрично е изследвана неравноправността на клаузите относно валутния риск и възнаградителната лихва и са изложени мотиви (подробни относно договора от 2008 г. и поне в обобщен вид относно договора от 2007 г.) за нищожността на някои от тях, но и за валидността на договорите в цялост, е отрекъл пререшаемостта на спора. Поради изложеното не се установява противоречие с цитираната практика, което да послужи за допускане на касационно обжалване.

3. Изпълнено ли е задължението на съда за контрол за неравноправност на всички договорни уговорки, когато той е анализирал само неравноправността на клаузите за валутния риск от договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, но не се е произнесъл в цялост целия договор за кредит?

Този въпрос не е покрива общия селективен критерий. Относно исковете, касаещи договора от 2008 г., въпросът не кореспондира с данните по делото – в производството по гр.д. № 971/2020 г. (във въззивното решение) има произнасяне относно валидността на целия договор независимо от неправноправността на клаузи, свързани с валутния риск, като е прието, че те не касаят основния предмет на договора и че последният може да регулира отношенията между страните без тях (обстоятелство, отчетено при определяне на дължимите суми въз основа на първоначалния погасителен план и при курс за превалутиране към момента на сключване на договора).

За исковете относно договора от 2007 г. въпросът не е обуславящ, защото договорът е сключен във валута, чийто курс е непроменлив спрямо националната. Дори уточнен съобразно фактите по договора от 2007 г. обаче, въпросът не би бил обуславящ, тъй като съдът е формирал извод за равноправност на оспорените клаузи, а в такава хипотеза правната логика изключва необходимостта да се излага изрично съображение, че равноправността на клаузите не води до нищожност на договора.

4. За да се приеме, че предходният съд е изложил мотиви за неравноправността, макар и в обобщен вид, следва ли той да е посочил елементите на фактическия състав на неравноправността или поне да използва израза „неравноправност“ и може ли да се приеме, че контролът за неравноправност е осъществен, когато съдът е изследвал съответствието на допълнителните споразумения с императивна норма на общото гражданско право (напр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД)?

В първата си част въпросът е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не удовлетворява допълнителната предпоставка за допускане на касационен контрол на двете заявени от касаторите основания, тъй като цитираните в т. 3 актове на СЕС и ВКС не изискват да са изложени елементите от фактическия състав на неравноправността или да се използва като израз това понятие, а дефинират като критерии излагането на мотиви „в обобщен вид“ и дотам конкретни, че да бъдат отнесени към съответни клаузи, каквито мотиви е установено да са формирани в предходните на настоящия процеси.

Във втората си част въпросът няма отношение към спора, защото наред с проверката за нищожност поради противоречие с чл. 10, ал. 3 ЗЗД в производствата по двете предходни дела е извършена изрична проверка и за неравноправност по смисъла на Директивата.

5. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни?

По принцип този въпрос е обуславящ за всяко дело, но за да е правен за конкретното, той трябва да е свързан с наведен касационен довод. В случая касаторите са поставили питането в контекста на оплакване за липса на изложени съображения защо е недопустим искът за нищожност на клаузата на ч. 4, т. 2 от договора от 2007 г. относно таксата за управление на кредита, при положение че нейната неравноправност не е разглеждана в предходното производство. Доколкото обаче тази част от обжалваното определение не е обект на настоящия касационен контрол, въпросът се явява неотносим, следователно - неправен.

За пълнота следва да се посочи, че ако питането се отнесе към останалата обжалвана част на определението, то няма да е изпълнен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като, както повеляват разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, са изложени мотиви и по фактите (относно съдържанието на предхоните решения), и по правото (относно недопустимостта като правна последица на така установеното съдържание).

Частните касатори се позовават и на очевидна неправилност на въззивния акт, но се аргументират с нарушения на императивния закон според разтълкувания му с цитираната по-горе практика на СЕС и ВКС смисъл. Тъй като не се констатира противоречие с тази практика, нито друг видим от мотивите на акта порок, свързан с погазване на императивна норма или логическо правило, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,