Определение № 1478 от 27.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2559/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Застрахователна компания „Олимпик“ АД, в ликвидация, Кипър, [населено място], чрез „Застрахователна компания Олимпик“- клон България“ КЧТ, [населено място], чрез адв. Д.С. срещу решение №523 от 28.04.2025 г., постановено по в.гр.д. №2355 по описа за 2024г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение №900211 от 14.05.2024 г., постановено по гр.д. №158/2018 г. на Окръжен съд - Благоевград, в частта, с която е уважена претенцията на Е. М. П. срещу касатора с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 40 000 лева, представляваща разлика над 30 000 лева до присъдените 70 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата 2 106.59 лева – обезщетение за имуществени вреди от ПТП, реализирано на 26.09.2017 г., ведно със законната лихва от 10.08.2018 г. до окончателното плащане, както и съответна част от разноските по делото. Подадена е насрещна касационна жалба от Е. М. П., чрез адв. Кр.П. срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата над 70 000 лева до 80 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди. В частта, с която е уважен искът за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 30 000 лева, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията за сумата над 80 000 лева до 150 000 лева, първоинстанционното решение е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е допуснал нарушение на материалния закон и не е съобразил задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, като в резултат е определил завишен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Оспорва като необосновани и изводите на решаващия съдебен състав за липса на съпричиняване на вредите по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД, като поддържа, че от доказателствата се установява 50 % съпричиняване на вредоносните последици от пострадалия, който към момента на удара се е намирал на платното за движение на място, непредназначено за пешеходци. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърли предявения иск за сумата над 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и над 1 053.30 лева – имуществени вреди. Претендира присъждане на разноски за трите инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по две групи правни въпроси, които обобщено се свеждат до въпросите за приложимите критерии при определяне справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД; относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и относно задължението на въззивния съд да обсъди всички относими доказателства по делото, доводите и възраженията на страните. Счита, че тези въпроси са обусловили изхода на спора, като са разрешени в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968 г., ТР №1 от 21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и в практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Ответникът Е. М. П., чрез адв. Кр.П. оспорва касационната жалба, като поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като е изцяло съобразено със съдебната практика на ВКС по поставените въпроси. Намира, че не е налице основание за неговата отмяна, тъй като с оглед доказателствата по делото е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА. С насрещната касационна жалба се твърди, че решението в частта, с която е отхвърлен искът за сумата над 70 000 лева до 80 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, е неправилно - постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът Е. П. поддържа, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е оценил в достатъчна степен претърпените неимуществени вреди от множеството травматични увреждания, допуснал е нарушение на материалния закон и не е съобразил задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, като в резултат е определил занижен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се уважи предявеният иск за сумата от още 10 000 лева, ведно със законната лихва. Претендира присъждане на адв.възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос относно приложимите критерии при определяне справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, който е обусловил изхода на спора, в противоречие със задължителната практиката на ВКС - ППВС №4/1968 г., както и в практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Ответникът по насрещната касационната жалба не представя отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, в частта, с която се обжалва решението по иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен за сумата 2 181.59 лева – обезщетение за имуществени вреди, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Искът е с цена до 5 000 лева, поради което настоящият съдебен състав намира, че е налице хипотезата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК- въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба в останалата й част, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение в подлежащата на обжалване част. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 70 000 лева, въззивният съд след преценка на доказателствата по делото стига до извод, че това е справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца болки и страдания. Решаващият съдебен състав приема, че решението на първоинстанционният съд, с което е уважен искът за сумата 30 000 лева е влязло в сила, поради което основанието на исковете е установено със сила на пресъдено нещо. Като спорни във въззивното производство са отграничени въпросите относно съответствието на определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди /80 000 лева/ с принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, респ. основателността на възражението на ответника за намаляване на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Апелативният съд, с оглед събраните в процеса доказателства - писмени медицински документи, експертизи и свидетелски показания, приема, че при процесното ПТП, настъпило на 26.09.2017 г., ищецът /29 години/ е претърпял физически и психически увреждания - черепно-мозъчна травма, изразяваща се в субарахноидален кръвоизлив, мозъчен оток и сътресение, счупване на дясна хълбочна кост, наранявания в областта на главата, гръдния кош, корема и дясното бедро. При съобразяване на младата възраст на пострадалия /роден 1988 г./, вида и естеството на причинените на ищеца физически травми; предприетото лечение; протеклият възстановително-оздравителен период; настоящото здравословно състояние на пострадалия; медицинската перспектива за лечение на уврежданията, съдът счита, че обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде в размер на 70 000 лева. Подчертава, че към момента на извършения преглед на 15.02.2024 г. от вещото лице по назначената съдебно-медицинска експертиза по делото, пострадалият е в добро общо състояние, но от мекотъканните наранявания са останали белези, които няма да претърпят обратно развитие. Отчита и годината на настъпване на ПТП - 2017 г. и социално-икономическата конюнктура в страната към този момент. Решаващият състав намира за неоснователно възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредите от ищеца, обосновано с твърдения, че след претърпяната авария на неговия л.а. „Фиат“ не е преместил МПС извън пътната лента на безопасно място, където да го поправи или да изчака пътна помощ, че не е носил светлоотразителна жилетка и че не е поставил светлоотразителен триъгълник, за да обозначи за идващите зад него коли наличието на препятствие и на аварирал автомобил. В същото време престоявал като пешеходец на място на пътната лента, където това било забранено. Като възприема мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях, въззивният състав намира, че при съвкупната преценка на експертните заключения и свидетелските показания, не се установява основание за приложение на чл.51, ал. 2 ЗЗД. Кредитира заключението на САТЕ, като приема, че предвид скоростта на движение на л.а. “Опел“ и конкретната пътна обстановка, застрахованият в ответното дружество водач е могъл да предотврати ПТП с кофата на челния товарач „Л.“, ако своевременно е реагирал на опасността, предприемайки спиране. Подчертава, че водачът на л.а. „Опел“ е действал със закъснение при предприемане на аварийно спиране, като първо е отклонил автомобила наляво и след това е предприел действия по аварийно спиране. В резултат от удара с челния товарач „Л.“, л.а. „Опел“ е изпаднал в режим на аварийно безконтролно движение, изразяващо се в странично плъзгане и е ударил ищеца - водач на л.а. „Фиат“, който в този момент се е намирал до авариралия си автомобил на пътното платно за движение. Въззивният съд съобразява обстоятелството, че лекият автомобил „Фиат“, управляван от ищеца, след аварията е бил насочен със задните си гуми към разделителната линия и върху асфалтовата настилка, а с предните си гуми е бил върху банкета. Поради навлизането на предната част и предните гуми на автомобила в банкета, ищецът не е могъл да премести автомобила и той е останал в това положение. С оглед свидетелските показания, съдът сочи, че пострадалото лице е поставило светлоотразителен триъгълник и се е опитвало да отстрани проблемите с авариралата кола, когато е настъпило ПТП, като твърденията на ответника за съпричиняване на вредите са недоказани. Стига до извод, че настъпването на процесното ПТП има единствено субективен характер, като не се установяват обстоятелства, стоящи извън поведението на водача, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника. С оглед изложеното, съдът намира, че на основание чл.432, ал.1 КЗ исковата претенция за обезщетение за имуществените вреди е основателна изцяло, а тази за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 70 000 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Макар и значими за спора като обуславящи неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставените въпроси, свързан с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД и необходимостта от излагане на мотиви относно конкретните обстоятелства, обусловили преценката на съда относно справедливия размер на обезщетението, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД и въпреки лаконичните мотиви е посочил конкретните обстоятелства, относими към определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г., както и на трайната и непротиворечива практика на ВКС. При преценката на обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението, решаващият съдебен състав е взел предвид множеството различни травматични увреждания и тяхната тежест, продължителността на периода, в който са търпени болки и страдания, продължителността на общия лечебен и възстановителен период и преди всичко трайните последици за здравето и външността на ищеца - загрозяващи белези и невъзможността за пълно възстановяване. Въззивният съд е съобразил и възрастта на пострадалия, както и времето на претърпените вреди, което е от значение с оглед обществено-икономическите условия в страната, намиращи своето отражение в лимитите на застрахователната отговорност към момента на застрахователното събитие. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Изложените доводи представляват оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт, т.е. за неговата неправилност, която не подлежи на проверка в настоящия етап на касационното производство. Не е обоснован и допълнителният критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на втория поставен правен въпрос – относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въпреки лаконичните мотиви, решаващият състав е приел за недоказано съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при процесното ПТП след обсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност, като изводите му не са в противоречие със съдебната практика на ВКС. Трайна и непротиворечива е съдебната практика /решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д.№1858/13г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №99 от 08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №33 от 04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/, че намаляването на дължимото обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено на първо място от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия и установяване на този принос по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от възразилата страна. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Определеният като справедлив размер на обезщетението следва да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП. Въззивният съд, след анализ на доказателствата за механизма на процесното ПТП, е достигнал до извод, че то е резултат единствено от противоправните и виновни действия на застрахования в ответното дружество водач на лек автомобил „Опел“, като не се установява поведение на пострадалия, което да е в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат. Съдът е приел за недоказани твърденията на ответника, че пострадалият - водач на аварирал автомобил, не е поставил светлоотразителен триъгълник и се е намирал на платното за движение в нарушение на закона. Доводите на касатора за необоснованост на изводите на съда представляват оплаквания за неправилност на решението, които са касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение по подадената касационна жалба. На основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не подлежи на разглеждане. По разноските: С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да плати на процесуалния представител на ответната страна адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 евро на основание чл.38, ал.2, вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Размерът на възнаграждението е съобразен с неголямата фактическа и правна сложност на делото /пред касационната инстанция са спорни само въпросите относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди и наличието на основание за неговото намаляване съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, като по тях е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС/, цената на исковете, извършените процесуални действия /подаване отговор на касационна жалба/. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд