Определение № 50717 от 10.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 814/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1064/ 22.10.2021 г. по гр.д. № 1073/ 2021 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 268/ 21.12.2020 г. по гр.д. № 354/ 2020 г. на Пернишки окръжен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на М. К. М. сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1, вр. ал. 1, предл. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 08.07.2017 г., като е отхвърлил този иск до пълния размер от 50 000 лв. Решението се обжалва от всяка от страните съответно на обжалваемия интерес, а повдигнатите въпроси са процесуалноправни и материално-правни. Процесуално-правният повдига Прокуратурата, а той се свежда до въпроса за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Всяка от страните е повдигнала и въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, макар да е го формулирала с различни словесни изрази. Всеки от касаторите счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Прокуратурата счита, че по общия процесуален въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните е налице противоречие на въззивното решение с ППлВС № 4/ 21.12.1968 г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК, т. 19 на ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК. По въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД касаторът М. К. М. извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че въззивният съд е решил материално-правния въпрос в противоречие с ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., както и с конкретно посочените от него съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Въззивният съд е приел, че основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за обезщетение на претърпени неимуществени вреди доказва влязлата в сила присъда по нохд № 220/2012 г. на Пернишкия окръжен съд, с която ищецът М. М. е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. чл. 282, ал. 2, предл. 1, вр. ал. 1, предл. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Аргументът е почерпил от това, че обвинението е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, а незаконното обвинение винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези релевантни обстоятелства, които е намерил да имат отношение към незаконното обвинение: 1) тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от една до осем години, както и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 НК; 2) наложената му мярка за неотклонение – „подписка“, търпяна две години и осем месеца; 3) общата продължителност на наказателното производство – 3 г., 3 м. и 24 дни (разумен срок); 4) обстоятелството, че производството е преминало и през двете фази (съдебна и досъдебна); 5) обстоятелството, че подсъдимият е оправдан още в първа инстанция 6) това, че наказателното производство срещу него е довело до стрес, влошаване на здравословното състояние и прием на лекарства; 7) установеното чрез свидетелски показания обстоятелство, че п първата инстанция е длъжна да продължи одсъдимият е трябвало да напусне работа заради воденото производство; 8) накърненото добро име и репутация; 9) липсата на медийно оповестяване на случая; 10) взето е предвид още, че срещу М. няма други водени наказателни производства. При отчитане на обективно проявените обстоятелства и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата от 10 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен до размера от 15 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с тълкувателните решения, на които касаторът Прокуратурата на Република България се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от Постановлението. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения за неимуществените вреди от незаконното обвинение са различни по размер. Такова сходство липсва в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторите са се позовали. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения процесуален въпрос. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е разгледал поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, изложил е ясни и логични аргументи кои от доказателствата кредитира и кои не и въз основа на приетите за установени факти е формирал заключение както за претърпените вреди, така и за техния размер. Съдът е приложил правилно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Несъгласието на касатора с това какво е приел съда от фактическа страна и как е приложил процесуалния закон не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Обобщението е, че по повдигнатите от касаторите въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При този изход на производството в тежест на касатора-ищец остават разноските пред настоящата инстанция. При тези мотиви, съдът