Определение № 3700 от 06.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1604/2026 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на И. Д. Г., чрез адвокат Т. С. от АК - София, срещу решение № 1456 от 09.12.2025 г. по гр.д. № 550/2025 г. на Апелативен съд София, с което се отменя частично решение № 261 от 28.10.2024 г. по гр.д. № 22/2024 г., поправено с решение на 21.01.2025 г., на Окръжен съд Монтана и е уважен иск на Ч. В. П. против И. Д. Г. за сумата 36 420 лева, като обезщетение за пропуснати ползи от неполучени наеми за недвижим имот - офис, поради наложена обезпечителна мярка по молба на ответника в периода 15.01.2019 г. - 30.10.2023 г., ведно със законната лихва считано от 16.01.2024 г. В касационна жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, а в изложение към нея се поддържа, че същото следва да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Поддържа се противоречие с ТР № 3 от 12.12.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2012 г., ОСГТК и ТР № 3 от 13.01.2023 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2021 г., ОСГТК, при формулирани въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. „При предявен иск за заплащане на обезщетение за претърпени от деликт вреди под формата на пропуснати ползи, пропуснатите ползи следва ли да бъдат доказани със сигурност при условията на пълно и главно доказване проведено от страна на ищеца?“; 2. „Може ли съдът да осъди ответника да заплати обезщетение за претърпени вреди от деликт под формата на пропуснати ползи, ако последните почиват единствено на логически допускания досежно евентуален техен размер, респ. могат ли твърденията за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, да почиват на предположения?“; 3. „Може ли съдът да приеме, че ищецът е претърпял вреди под формата на пропуснати ползи за свой имот само на основание обстоятелството, че за процесния период е имало теоретична възможност да отдава имота под наем, а наред с това по делото не е установено липса на възможност, респ. намерение за личното му ползване от страна на ищеца?“; 4. „При иск за вреди под формата на пропуснати ползи за недвижим имот, достатъчно ли е за доказване на иска само приемането на една СТЕ, която установява единствено какви са средните цени на наемите за сходни имоти в процесния период?“; 5. „Следва ли при предявен иск за претърпени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в нереализирани доходи от наем, ищецът да докаже, че е имал намерение да отдава имота под наем?“; 6. „Може ли да се приеме, че само въз основа на обстоятелството, че в документите за собственост на имота същият е индивидуализиран като „офис“, ищецът е щял да го отдава със сигурност под наем, и то без ищецът да е установил по делото по предвидения в ГПК ред каквито и да е факти в тази посока?“; 7. „При предявен иск за заплащане на обезщетение за претърпени от деликт вреди, под формата на пропуснати ползи, следва ли да са установени в процеса, и то при условията на пълно и главно доказване, проведено от ищеца, всички предпоставки за възникване на отговорност за вреди от непозволено увреждане, а именно: 1. противоправно действие или бездействие; 2. вреди; 3. причинна връзка между действието или бездействието и вредите; 4. Вина на делинквента?“. Поставя се и втора група въпроси с довод за противоречие с практиката на ВКС, обективирана по гр.д. № 180/2025 г., IV г.о., гр.д. № 1536/2023 г., III г.о., т.д. № 28/2012 г., II т.о., гр.д. № 1149/2009 г. IV г.о. и гр.д. № 231/2009 г., III г.о., а именно: 1. „При предявен иск за заплащане на обезщетение за претърпени от деликт вреди под формата на пропуснати ползи достатъчно ли е за доказване на елемента „противоправност“ единствено обстоятелството, че в чл.403, ал.1 ГПК е регламентирана възможност при отхвърляне на иска, по който е допуснато обезпечението, ответникът да може да иска от ищеца да му заплати причинените вследствие на обезпечението вреди, или ищецът следва да е доказал при условията на пълно и главно доказване на естеството и конкретния размер на претендираните вреди?“; 2. „Разпоредбата на чл.403, ал.1 ГПК създава ли презумпция, че ако искът, по който е допуснато обезпечението, бъде отхвърлен, действията на ищеца са били противоправни или противоправността подлежи на доказване в производството при предявен иск по чл.403, ал.1 ГПК?“. От Ч. В. П., чрез адвокат Л. Г. от АК-София е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора, като счита, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.1 ГПК и претендира разноски за адвокатско възнаграждение в касационната инстанция. За да постанови решението, въззивният съд приема, че Ч. В. П. е придобил собствеността върху недвижим имот в [населено място], [улица], етаж *, офис № *, със застроена площ 72,40 кв. м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, по силата на постановление за възлагане на недвижим имот по изп.д. № 4915/2010 г. на ЧСИ с рег. № * и район на действие СГС, влязло в сила на 06.06.2015 г. и вписано в Агенция по вписванията на 18.06.2015 г. Въводът във владение е спрян като обезпечителна мярка с определение по гр.д. № 396/2019 г. на СГС по молба на И. Д., като предявеният от него иск за собственост върху същия имот на основание изтекла придобивна давност е отхвърлен със съдебно решение, влязло в сила на 27.04.2023 г. С оглед на това в мотивите си съдът приема, че за периода до въвеждане на ищеца във владение на имота на 30.10.2023 г. същият търпи вреди, които са доказани до размер на сумата 36 420 лв., като направеното възражение за погасяване на вземането с тригодишна давност преди подаването на исковата молба - 16.01.2024 г., е неоснователно. При тези мотиви към обжалваното решение поставените правни въпроси са обуславящи за изхода на делото, но не са разрешени в противоречие с цитираната практика, като не обосновават допускане на касационното обжалване на нито едно от посочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК. Съдебната практика константно определя отговорността по чл.403, ал.1 ГПК като специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. По иска с правно основание чл.403, ал.1 ГПК ищецът следва да установи факта на наложено обезпечение, неговата неоснователност и възникнала в причинна връзка с обезпечението вреда – загуба и/или пропусната полза, пряка и непосредствена последица от наложената обезпечителна мярка (решение № 351 от 09.06.2026 г. по гр.д. № 2332/2025 г. на ВКС, III г.о. и цитираните в него). За да бъде присъдено обезщетение за пропуснати ползи, следва да е доказано тяхното настъпване. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, предположението за причиняването й трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. При извършване на търговска дейност релевантният факт, при който би могъл да бъде направен извод за настъпването на пропусната полза, е икономическият резултат от дейността. Предпоставките за отговорността по чл.45 ЗЗД включват извършване от ответника на противоправно действие; причиняване на вреди на ищеца, изразяващи се в лишаването му от възможността в процесния период (определен чрез начална и крайна дата) да ползва собствената си сграда по предназначение като търговски обект; причинна връзка между противоправното поведение и вредата; установен размер на обезщетението за лишаване от ползване по предназначение на процесната сграда за посочения период, изчислена на базата на средната пазарна наемна цена. Фактическият състав на отговорността за обезщетяване на непозволено увреждане не предвижда като предпоставка собствениците да са изразили намерение и да са положили усилия да отдадат обекта под наем (решение № 282 от 27.10.2015 г. по гр.д. № 1506/ 2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 67 от 22.04.2013 г. по т.д. № 28/2012 г. на ВКС, II т.о. и решение № 102 от 23.04.2014 г. по гр.д. № 6423/2013 г. на ВКС, I г.о.). Пропусната полза, изразяваща се в пропускане на възможност за събиране на наем от недвижим имот е възможно да настъпи както когато забавата е осуетила вече съществуващи или преддоговорни правоотношения за отдаване на имота под наем, така и когато, и без да са били създадени и осуетени такива правоотношения, при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем. Дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение се установява във всеки конкретен случай (решение № 278 от 08.05.2024 г. по гр.д. № 1441/2023 г. на ВКС, III г.о.). В разглежданата хипотеза съдът е приел за категорично установено на база събраните доказателства, че през процесния период, вследствие наложената неоснователна обезпечителна мярка, ищецът е бил лишен от възможност да ползва имота си лично или да го отдава под наем. С оглед вида обект и неговото местоположение е обоснован изводът, че претендираните пропуснати ползи са доказани съобразно изискванията на ТР № 3/2012 г. и ТР № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС. Посочено е, че при невъзможност за въвод във владение на закупения на публична продан имот, за ищеца съществува изначална невъзможност да сключи договор за наем, тъй като не би могъл да предаде имота на наемателя по смисъла на чл.228 ЗЗД. Съответно, от него не може да се очаква да представи конкретни доказателства за сключени, но прекратени договори за наем по отношение придобития имуществен актив и липсата на такива не е основание за отхвърляне на иска. Така изложените съображения не разкриват поддържаното противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси относно предпоставките за ангажиране на отговорност по реда на чл.45 ЗЗД вр. чл.403, ал.1 ГПК. Не се констатира и поддържаната очевидна неправилност. В съдебната практика се приема еднозначно, че основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се свързва с квалифицирана форма на неправилност, т.е. с особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост на мотивите, които нарушават основните принципи в гражданския процес. Липсва явна необоснованост или нарушаване на императивни правни норми, когато решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение