Определение № 1832 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4049/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Л. Х., чрез адв. Х. Н., срещу въззивно решение № 2120/10.04.2024 г. по в.гр.д. № 8602/2021 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 15.10.2020 г. по гр. д. № 72244/2015 г. на Софийския районен съд, жалбоподателката е осъдена да заплати на основание чл. 59 ЗЗД на Т. И. М. и М. П. М. сумата 6 150 лв. - обезщетение за неоснователно обогатяване за ползването без правно основание на собственото на М. жилище, представляващо ап. .., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх.., през периода от 14.02.2014 г. до 14.11.2015 г. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, но не е формулирала правен въпрос. Изложени са доводи, че от събраните доказателства не се установява по безспорен начин ползването на имота за процесния период, а крайният резултат по делото е следствие от „свободна трактовка“ от страна на съда. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че на 08.12.2012 г. между ищеца -продавач П. М. (починал в хода на първоинстанционното производство и заместен от законните си наследници Т. М. и М. М.) и ответницата – купувач Т. Х. е сключен предварителен договор за продажбата на недвижим имот - ап. 73, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх..., за сумата 78 000 лв. Не е било спорно, че владението е предадено от продавача на купувача в деня на подписване на предварителния договор, като ответницата е ползвала жилището от този момент и през процесния период от 14.02.2014 г. до 14.11.2015 г. В тази връзка е посочено, че на 05.12.2013 г. ищецът е отправил нотариална покана за сключване на окончателен договор, на която ответницата не се е отзовала, като след това – на 27.12.2023 г. и 04.02.2014 г. са изпратени писмени изявления за разваляне на предварителния договор. Предявеният впоследствие от Т.Х. иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен с влязло в сила решение по гр.д. № 19429/2014 г. на Софийски градски съд, поради установено неизпълнение на купувачката в уговорения срок да сключи окончателен договор и да заплати продажната цена. При тези данни съдът е приел, че лишавайки ищеца от възможността да ползва имота си през процесния период, ответницата неоснователно се е обогатила за негова сметка. Поради това, същата дължи заплащане на обезщетение в размер на пазарния наем, който съгласно заключението на приетата съдебно - икономическа експертиза възлиза на сумата 6 615 лв., при претендирано с иска обезщетение от 6 150 лв. По отношение на въведеното за първи път с въззивната жалба възражение за изтекла погасителна давност е посочено, че същото е преклудирано (направено е след срока по чл.131, ал. 1 ГПК), а отделно от това – че давността за вземането не е изтекла. В заключение е направен извод, че предявеният иск е основателен. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, освен в изключенията по чл.280, ал.2, пр.1 и пр.2 ГПК. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. В случая правни въпроси от жалбоподателката не са формулирани, нито има обосновка по допълнителните условия за допускане на касационно обжалване. Изложението в резюме преповтаря оплакванията за неправилност и необоснованост на решението (чл. 281, т. 3 ГПК), които не са предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение