Определение № 232 от 31.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 470/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. Д., [населено място], чрез пълномощника и адвокат С. Т., срещу въззивно решение №260047/2020 г. по гр. д. № 329/2020 г. по описа на Софийски окръжен съд. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по въпросите: 1.Следва ли да се прилага по аналогия съществуващата съдебна практика по съдебни спорове, касаещи площта на поземлени имоти и площта на застроени обекти; 2.Следва ли да се приеме, че не е повдигнат спор за граници на застроен самостоятелен обект, когато страните по спора твърдят че процесното помещение е тяхна собственост; 3.Има ли нарушение на разпоредбата на чл.145 ГПК и следва ли при такова нарушение въззивният съд да извърши служебно проверка и да се произнесе с решението си. Сочи се противоречие с практиката на ВКС - ТР№1/2013г.на ОСГТК, решение №1286/1999г., ВКС, Vг.о. Твърди се наличие на трите основания по чл.280,ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение с общи оплаквания за неправилност. Ответникът по касация община Своге счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението в становище по чл.287,ал.1 ГПК. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 52/2020г. по гр.д. №744/18г. на РС-Своге, с което е отхвърлен предявеният от Т. Д. срещу община Своге иск за признаване, че ответникът не е собственик на недвижим имот – помещение №5, представляващо самостоятелен обект с предназначение „за склад“, с площ 21,43 кв.м., находящо се на първи етаж от масивна четириетажна срада, изградена в УПИ І-970, кв.105 А по ПУП на [населено място]. Въззивният съд е приел, че e предявен иск по реда на чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на процесния имот с твърдения, че ищцата е собственик на обекта по силата на договор за продажба на недвижим имот – книжарница /173,03 кв.м./, обективиран в нот.акт № 12/31.01.2013г., сключен с В. Г.. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и е приел, че за процесното помещение са съставени АЧОС №11922/2016г. и АЧОС № 12408/2018г. Цялата административна четириетажна сграда, в която се намира книжарницата, е построена върху имот общинска собственост. Книжарницата е била предмет на договор за приватизация от 14.12.1998г. по реда на ЗППДОБП /отм./. Собственикът на земята е собственик и на постройките върху него, освен ако не е установено друго. За да реши спорния въпрос дали процесното помещение – самостоятелен обект с предназначение „за склад“ се включва в площта на книжарницата, въззивният съд е обсъдил заключението на СТЕ, свидетелските показания и писмените доказателства. Приел е, че складът, за който е съставен АЧОС, е общинска собственост, не е включен в площта на закупения от ищцата или нейните праводатели обект – книжарница. Неоснователно е позоваването на последната и на придобивна давност, предивд забраната на чл.86 ЗС и разпоредбата на §1 ЗД ЗС, в сила от 01.06.2006г. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Те не могат да се преценят като релевантни за изхода на делото. Неотносимо е посоченото прилагане „по аналогия“ на съдебна практика относно площта на поземлени имоти и застроени обекти. Обосноваването на въззивния съд с възприета от него като приложима за случая практика на ВКС, не рефлектира върху изводите му по съществото на спора и така поставеният въпрос няма връзка точно с тези изводи.Вторият въпрос относно „спор за граници“ също е изцяло ирелевантен към спорния въпрос – включен ли е процесният самостоятелен обект на собственост в приватизационната продажба по реда на ЗППДОБ /отм./, или е останал държавна собственост /респ.общинска/, а оттук налице ли е вещнотраслативен ефект на договора за покупко-продажба, с който се легитимира ищцата. Въззивният съд е приел, че този обект не е предмет на приватизационната сделка и впоследствие не е придобит от ищцата на деривативно основание. Статутът на имота като общински, налага извод и за приложение мораториума по §1, ал.1 ЗИД на ЗС /ДВ, бр.46/2006г./ относно придобиването му по давност. Последният въпрос не е решен в противоречие с цитираното ТР№1/2013г., ОСГТК относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане на спора. Съгласно т. 2 на същото тълкувателно решение въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция служебни нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие или непълнота на доклад и на дадени указания. Не е налице нито едно от сочените в чл.280,ал.2 ГПК основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При проверката, която касационната инстанция прави в производството по чл.288 ГПК не се констатират предпоставки за нищожност или недопустимост на обжалваното решение, а и касаторът не сочи конкретни обстоятелства във връзка с твърдението си за наличие на тези основания. Не е налице и основанието очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводите за допуснати процесуални нарушения – неправилна преценка на доказателства. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл.288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане касационното обжалване на въззивното решение.На ответника по касация следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лева, съгласно представените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.