Определение № 5934 от 18.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 581/2025 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 979 от 01.10.2024 г. по гр. д. № 1261/2024 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 1346 от 18.04.2024 г. по гр. д. № 11624/2023 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявения от община Аксаково срещу Е. С. С. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че същият не е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], местност „К.“, с площ 3 820 кв. м., съответстващ на имот № * по картата на възстановената собственост, образуван след разделянето на имот № *, вид територия: земеделска, начин на трайно ползване: изоставена орна земя. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от община Аксаково, чрез адв. Ю. Г., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Ответникът по касация Е. С. С., чрез процесуалния си представител, е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: Производството пред районния съд е образувано по предявен от ищеца срещу ответника отрицателен установителен иск. В исковата молба са изложени твърдения, че общината се легитимира като собственик на процесния имот, съответстващ на имот № * по картата на възстановената собственост, образуван след разделянето на поземлен имот № *, като правото на собственост на общината произтича по силата на закона – чл. 19 ЗСПЗЗ. Посочено е, че праводателите на ответника по сделката, с която той се легитимира като собственик, не са притежавали право на собственост. Същите не са упражнявали фактическа власт върху процесния имот, като такава не е упражнявана и от ответника. В отговора на исковата молба ответникът е оспорвал иска. Възразил е, че се легитимира като собственик с договор за покупко-продажба от 2016 г., сключен с нотариален акт № 31/1.07.2016 г., н. д. № 162. При условията на евентуалност е въвел възражение за изтекла в негова полза придобивна давност чрез упражнявано добросъвестно владение. По делото е установено, че с решение от 02.01.2008 г. по гр. д. № 3874/2007 г. на Районен съд - Варна, е прието за установено по отношение на ОСЗГ – А. и община Аксаково, че наследниците на П. Т. А., имат право да възстановят правото си на собственост. С решение от 27.08.2008 г. на праводателите на ответника е възстановена собствеността върху имот № * /изоставена нива от 22,720 дка, м. „К.“ по картата на землището/, част от който е процесния имот. Въвод във владение е бил извършен през 2008 г. Имотът не е включен като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ в заповед и протоколно решение от 12.05.2009 г. за определяне на имотите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ на ОСЗ - А.. Ответникът се легитимира с договор за покупко-продажба от 1.07.2016 г. С имота са извършвани предходни разпоредителни сделки от 2008 г., 2009 г. и 2010 г. В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля С. – син на ответника. Допуснатите на касатора гласни доказателства са били заличени с протоколно определение от 22.03.2024 г., тъй като същият не е довел допуснатия му свидетел. Според техническата експертиза според кадастралната карта от 2003 г. процесният имот представлява част от имот № *, а през 2012 г. е нанесен като самостоятелен с идентификатор ***, съответстващ на имот № * по картата на възстановената собственост. Същият е със земеделски характер. Няма данни за одържавяване на имота. В обжалваното въззивно решение са изложени съображения, че актът на органа по земеделска реституция е материално незакосъобразен. Именно, с оглед доводите на касатора, въззивният съд е изследвал реституционните предпоставки в полза на наследниците на П. А. и е обосновал извод, че не е било налице възстановяване на собствеността в стари реални граници. Праводателите на ответника не са били собственици и договорът за покупко-продажба не е произвел вещно-прехвърлително действие. Разгледал е възражението за давност. Посочил е, че ответникът е добросъвестен владелец, тъй като фактическата власт е упражнявана от него на правно основание – договор за покупко-продажба от 2016 г., годно да го направи собственик, без да знае, че праводателите му не са били собственици /не са събрани доказателства, нито са наведени доводи, че той е знаел, че придобива от несобственици/. Посочил е, че възстановен земеделски имот може да бъде придобит по давност, ако владението е добросъвестно, но само ако е приключила процедурата по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Позовал се е на съдебната практика, според която за давностното владение върху подлежащи на реституция земеделски земи, установено до 22.11.1997 г., е приложима нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, според която изтеклата до влизането й в сила придобивна давност не се зачита, като от този момент започва да тече нова давност. Владение, установено след тази дата, би могло да доведе до придобиване на собствеността въз основа на кратката придобивна давност, ако към датата на установяване на владението имотът вече е бил възстановен на бившите му собственици, т.е. само ако е приключила административната процедура за възстановяване на собствеността. Решението от 2008 г. на органа по земеделска реституция няма конститутивен ефект. От момента на влизане в сила на кадастралната карта-2012 г. имотът е бил индивидуализиран, като от този момент е могла да започне да тече придобивна давност. Давностният срок е изтекъл до датата на предявяване на исковата молба - 12.09.2023 г. Във възивната жалба на общината не са били направени доказателствени искания. Изложени са оплаквания за процесуално нарушение на първоинстанционния съд, изразяващо се в недопускането на гласни доказателства. В първото съдебно заседание пред въззивния съд са направени доказателствени искания: за допускане на гласни доказателства и за приемане на писмени доказателства, които на основание чл. 266, ал. 3 ГПК са оставени без уважение като преклудирани. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на касатора се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „при предявен отрицателен установителен иск следва ли ответникът по иска, който се позовава на давностно владение, да докаже по безспорен начин началния момент на давностното владение, както и че същото е било явно, спокойно, несъмнително и непрекъснато?“; 2. „считат ли се за доказани твърденията на страна в процеса за изтекла в нейна полза придобивна давност, само въз основа на свидетелски показания на заинтересован от изхода на делото свидетел?“; 3. „при установяване на незаконосъобразност на административен акт по реда на косвения съдебен контрол, кой е началният момент, от който може да се противопостави давност по отношение на лице, което не е било страна в административното производство по издаване на административния акт?“; 4. „какъв следва да е срока на упражняваното давностно владение – пет или десет годишен, при условие, че е установена незаконосъобразност на административен акт по реда на косвения съдебен контрол, от който акт лицето претендира придобити права?“; 5. „длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо кредитира свидетелски показания, дадени в предишна съдебна инстанция, ако мотивира съдебния си акт с тях, в случай че пред него е направено възражение за заинтересованост на свидетеля?“; 6. „длъжна ли е въззивната инстанция да изложи мотиви по всички възражения?“; 7. „длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като отрази в мотивите фактическите си констатации и правните си изводи относно съществуването или не на спорното субективно право?“; 8. „при недопускане на доказателства от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения следва ли въззивният съд да ги допусне?“. Сочи се противоречие със следната практика на ВКС: решение № 61/07.07.2022 г. по гр. д. № 1659/2020 г. на първо г. о., решение № 280/24.10.2011 г. по гр. д. № 344/2010 г. на второ г. о., ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., решение № 2566/14.06.2009 г. по гр. д. № 2177/2003 г. на четвърто г. о., решение № 370/27.04.2010 г. по гр. д. № 1703/2009 г. на първо г. о., ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 01 .2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на второ т. о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на второ т. о., решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на второ т. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на четвърто г. о., решение № 247/06.01.2020 г. по гр. д. № 540/2018 г. на четвърто г. о., решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на четвърто г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващите изводи на въззивния съд са изцяло съобразени с практиката на ВКС. Последователно и непротиворечиво в нея се приема, че в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ попадат само земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не са били заявени за възстановяване в предвидения от закона срок и в този смисъл са останали след възстановяване правото на собственост, т.е. земеделски земи, които са били включени в ТКЗС, ДСЗ или образувани въз основа на тях земеделски организации, отнети или одържавени в хипотезите, изброени в чл. 10 ЗСПЗЗ. Ако имотът е заявен за възстановяване или не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, общината не може да придобие правото на собственост по реда на чл. 19 ЗСПЗЗ. В цитирания смисъл са решение № 427/21.07.2009 г. по гр. д.№ 3255/2008 г., решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на второ г. о. и решение № 93/09.07.2019 г. по гр. д. № 3295/2018 г. на първо г. о. Въпроси от първи до трети са изведени от изводите на съда, че са доказани както фактът, така и моментът на установяване на владението от ответника. Същите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с цитираната съдебна практика. В нея е възприето, че владението трябва да бъде установено явно спрямо собственика на вещта и фактът на установяване, както и моментът, в който владението е установено, следва да бъдат доказани по делото. В мотивите на обжалваното решение се съдържа изследване на тези факти, като самата преценка на гласните доказателства не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Третият въпрос е свързан с началния момент на срока на придобивната давност, когато е установена материална незаконосъобразност на реституционния акт. Придобивна давност върху земеделски имот, за който е инициирана реституционна процедура, започва да тече от момента на възстановяване на правото на собственост с влязъл в сила административен акт, тъй като принцип на правото е, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си. В настоящата хипотеза е обоснован извод, че този акт не е породил действие, с оглед на което за начален момент е счетен момента на индивидуализиране на имота-2012 г., когато е нанесен в кадастралната карта. Четвъртият въпрос не е обуславящ за изхода на делото, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден – дали е необходим пет или десетгодишен период на владение, не би се стигнал до друг резултат /исковата молба е предявена след изтичането на десетгодишен срок/. Петият въпрос е свързан с преценката на свидетелските показания. Той е поставен във връзка с направено оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила при обсъждане показанията на свидетеля С., за които се твърди, че са недостоверни предвид родствената му връзка с ответника. Сама по себе си тази връзка не обосновава недостоверност на показанията, а изисква обсъждането им съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК. Същото е извършено от въззивния съд. Не се разкрива противоречие с решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, четвърто г. о., според което съдът следва да вземе предвид и добросъвестността и волята на свидетеля да каже истината, като съгласно цитираната норма да извърши преценка, дали и доколко са налице обстоятелства за възможна негова заинтересованост от изхода на делото. Обобщени, шести и седми въпрос са свързани със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви, да обсъди доказателствата, както и доводите на страните. Обжалваното решение съдържа мотиви, които са резултат на решаваща дейност на въззивния съд, така както е посочено в приложената съдебна практика. Поставеният осми въпрос не съответства на данните по делото, тъй като във въззивната жалба не са били направени доказателствени искания. Такива са въведени едва в съдебното заседание, като са счетени за преклудирани. В съдебната практика е възприето, че във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор – чл. 266, ал. 2 ГПК. Същевременно, законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и в тази фаза на процеса, когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция. Допускането им е възможно, ако бъдат установени причините, които са попречили да бъдат своевременно посочени и съдът приеме, че страната е добросъвестна и е положила дължимата грижа при водене на делото. Това е така, защото настъпващата още в първоинстанционното производство преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи във въззивната инстанция собственото си процесуално бездействие. В цитирания смисъл са решение № 328/15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2012 г., решение № 371/05.03.2014 г. по гр. д. № 1906/2013 г. на ВКС, четвърто г. о. и други. Именно такава е и настоящата хипотеза, при която страната е пропуснала да посочи доказателства поради собственото си поведение, с оглед на което не е могла да поправи бездействието си във въззивното производство. Тези въпроси не могат да обусловят и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по същите е формирана трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК отново е обоснована с доводите на касатора, че в полза на ответника не е изтекла придобивна давност. Не е налице порок на обжалваното решение, който може да бъде изведен пряко и единствено от неговото съдържание, както и такова съществено процесуално нарушение, което да е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. Решението не е и явно необосновано, тъй като при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд са спазени логическите, опитните и научните правила. В полза на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 1 200 лв. /за адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.