Определение № 50563 от 14.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2182/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Военномедицинска академия /ВМА/ със седалище в [населено място] срещу постановеното от Апелативен съд - София решение № 341 от 09.06.2021 г. по в. т. д. № 2336/2020 г. на Апелативен съд - София в частта, с която е потвърдено решение № 2343 от 23.12.2019 г. по т. д. № 3129/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от ВМА против „Химпродукт 13“ ЕООД иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване недължимост на разликата над сумата 91 559.57 лв. до сумата 274 630.83 лв., представляваща неолихвяеми вземания за мораторни лихви, обезщетения и неустойка по изпълнителен лист, издаден на 15.12.2015 г. в производството по т. д. № 7697/2015 г. на Софийски градски съд, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 201778604022015 по описа на ЧСИ М. М., както и за недължимост на сумата 33 038.56 лв. - разноски по изпълнителния лист. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата касаторът поддържа искане за отмяна на решението и за уважаване на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: „ 1. Следва ли длъжникът да плати на цесионера при нищожен договор за цесия /противоречие с практиката в решение № 162/28.01.2013 г. по т. д. № 453/2012 г. на ВКС, І т. о./; 2. По правилата на гражданския процес главното доказване (онова, за което страната носи доказателствената тежест) трябва ли да бъде винаги пълно - да създаде абсолютна достоверност - сигурно убеждение в съда, в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение /противоречи с практиката в решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, ІV г. о./; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички представени доказателства, изложени доводи и възражения на страните, като на тази база обоснове крайните си изводи /противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС №1/2953 г., ППВС № 1/1985 г. и с практиката на ВКС в решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о., решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2010 г. на ІІ т. о., решение № 145/05.08.2021 г. по д. № 1178/2020 г. и решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 58/2018 г. на І т. о./. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори от ответника по касация „Химпродукт 13“ ЕООД със седалище в [населено място] и от подпомагащата страна „Арена И. Т.“ ЕООД със седалище в [населено място], обл. Пловдив. В отговорите е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба и са заявени искания за присъждане на разноски. На 26.09.2022 г. по делото е постъпило становище вх. № 7679/26.09.2022 г., в което касаторът ВМА е направил възражение за прекомерност на претендираното от страна на процесуалните представители на „Арена И. Т.“ ЕООД и „Химпродукт 13“ ЕООД адвокатско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че предявеният от ВМА против „Химпродукт 13“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК е неоснователен за разликата над сумата 91 559.57 лв. до сумата 274 630.83 лв. - част от вземане за мораторни лихви, обезщетения и неустойка по изпълнителен лист от 15.12.2015 г., и за сумата 33 038.56 лв. - разноски по изпълнителния лист, тъй като посочените суми се дължат от ищеца на ответника и не са погасени чрез твърдените в исковата молба плащания. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд и неоспорвана от страните във въззивното производство фактическа обстановка по спора, а именно: С влязло в сила решение на арбитражен съд ищецът ВМА е осъден да заплати на конституираното като подпомагаща страна „Арена И. Т.“ ЕООД сумата 239 248.52 лв. - неплатена цена на доставени горива и масла по силата на сключен борсов договор, 35 382.31 лв. - неустойка за забава, и 20 448.36 лв. - разноски. Въз основа на решението е издаден изпълнителен лист от 15.12.2015 г., в който са включени и разноски за производството по издаването му в размер общо на 12 590.20 лв., и срещу ищеца е образувано изпълнително дело. В хода на изпълнителното дело първоначалният кредитор и взискател „Арена И.Т.“ ЕООД е заменен с нов кредитор и взискател - ответникът „Химпродукт 13“ ЕООД, като замяната е извършена във връзка със сключен между двете дружества договор за цесия от 17.03.2016 г., съобщен на длъжника ВМА на 23.03.2016 г. Според заключението на съдебносчетоводната експертиза, в периода 27.04.2016 г. - 27.07.2016 г. ищецът е платил на „Арена И. Т.“ ЕООД суми в размер общо на 147 688.95 лв., а в периода 27.10.2016 г. - 23.11.2016 г. е заплатил на „Химпродукт 13“ ЕООД общо сумата 91 559.57 лв., след което по изпълнителния лист са останали непогасени задълженията за неустойка в размер на 35 382.31 лв. и за разноски. Пред въззивната инстанция ищецът е поддържал наведените пред първата инстанция доводи за нищожност на договора за цесия, но същите са преценени от въззивния съд като неоснователни. Въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че след като с договора за цесия е прехвърлена само възможността цесионерът да получи дължимата по основния договор престация и ищецът е уведомен надлежно за цесията, от момента на уведомяването за него е възникнало задължение да плати на новия кредитор, без значение дали договорът за цесия е действителен или не. Независимо от този извод въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на всеки от заявените доводи за нищожност, като по отношение на довода за противоречие на договора с императивната разпоредба на чл.43 ЗОП /отм./ е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, в които е прието, че към процесното правоотношение е приложима въведената през 2014 г. разпоредба на чл.42а ЗОП /отм./, допускаща прехвърлянето на парични вземания с произход договор за обществена поръчка. Относно довода, че договорът за цесия е сключен в противоречие с добрите нрави, въззивният съд е посочил, че доколкото кредиторът „Арена И. Т.“ ЕООД е прехвърлил неудовлетворените свои вземания към ищеца по сключения помежду им борсов договор след отправено на 16.03.2016 г. уведомление за прекратяване на договора поради продължаващото неизпълнение, упражняването на правото да прехвърли вземанията, които са били изискуеми и ликвидни, а според преценката му - и несъбираеми, на друг кредитор не може да се квалифицира като недобросъвестно поведение, влизащо в противоречие с добрите нрави. Твърденията на ищеца, че към момента на сключване на договора се е намирал във финансови затруднения поради недостиг на бюджетни средства, е счетено за ирелевантно за добросъвестността на кредитора и за действителността на договора за цесия. Въззивният съд се е позовал на чл.81, ал.2 ЗЗД и е приел, че липсата на парични средства за погасяване на задълженията не освобождава длъжника от договорна отговорност и не може да бъде аргумент за това, че като е прехвърлил вземанията си, кредиторът е действал в противоречие с добрите нрави. Във въззивната жалба ищецът се е позовал и на нищожност на договора за цесия поради липса на уговорена цена на прехвърлените вземания, водеща до нееквивалентност на насрещните престации, но въззивният съд е преценил, че този довод е преклудиран и не следва да се обсъжда. Съобразявайки извършеното от „Арена И. Т.“ ЕООД на 23.03.2016 г. уведомяване на ВМА за цесията и за новия кредитор, на който следва да се плати, въззивният съд се е произнесъл, че извършените от ищеца след датата на уведомяване плащания към стария, вместо към новия кредитор „Химпродукт 13“ ЕООД, нямат погасителен ефект по отношение на задълженията, обективирани в изпълнителния лист от 15.12.2015 г. Поради това въззивният съд е възприел крайния решаващ извод на първоинстанционния съд, че вземането по изпълнителния лист от 15.12.2015 г. на ответника - цесионер „Химпродукт 13“ ЕООД към ищеца за сумата 147 688.95 лв., която е платена на стария кредитор „Арена И. Т.“ ЕООД, не е погасено и съществува, респ. че за тази сума искът по чл.439 ГПК е неоснователен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, за който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - следва ли длъжникът да плати на цесионера при нищожен договор за цесия, не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Във въпроса се съдържа защитната теза на касатора, че сключеният от първоначалния му кредитор „Арена И. Т.“ ЕООД договор за цесия е нищожен, но тази теза не е възприета от въззивния съд. Макар да е изразил становище, че с оглед правната природа на договора за цесия и надлежното съобщаване на цесията на длъжника действителността на договора е без правно значение за дължимостта на спорните вземания, въззивният съд е обсъдил своевременно наведените от касатора - ищец доводи за нищожност на договора и след преценка за тяхната неоснователност е формирал решаващ извод, че договорът е валиден /действителен/ и е породил целените правни последици - прехвърляне на неудовлетворените изискуеми и ликвидни вземания на първоначалния кредитор „Арена И. Т.“ ЕООД, обективирани в изпълнителния лист от 15.12.2015 г., на новия кредитор „Химпродукт 13“ ЕООД. При така формирания решаващ извод поставеният въпрос не покрива изискването на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за изхода на делото, и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. За въпроса не е изпълнено и допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като посоченото в изложението решение № 162/28.01.2013 г. по т. д. № 453/2012 г. на ВКС, І т. о., не доказва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. В цитираното решение е прието, че договорът за цесия по чл.99, ал.1 ЗЗД, с който се прехвърля вземане по договор за обществена поръчка, е нищожен с оглед разпоредбата на чл.43, ал.1 ЗОП /отм./, според която страните по договор за обществена поръчка не могат да го изменят. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл, че спрямо процесния договор приложение намира въведената през 2014 г. разпоредба на чл.42а ЗОП /отм./, допускаща прехвърляне на вземания по сключени по реда на ЗОП /отм./ договори. Формулираният в т.2 от изложението въпрос е теоретичен и също не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Преценката на касатора, че ответникът „Химпродукт 13“ ЕООД не е провел пълно главно доказване на факта, че е правоприемник на първоначалния кредитор „Арена И. Т.“ ЕООД - цедент по договора за цесия и взискател по образуваното изпълнително дело, не кореспондира с категоричния извод на въззивния съд, че по силата на валидно сключен договор за цесия, който е съобщен на ищеца - длъжник, „Химпродукт 13“ ЕООД е придобил неудовлетворените към датата на договора вземания на „Арена И. Т.“ ЕООД по изпълнителния лист от 15.12.2015 г. Предвид така направения извод, въззивното решение не противоречи на практиката в посоченото от касатора решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, ІV г. о., и в частност - на изразеното в него становище, че страната, която носи доказателствената тежест, е длъжна да докаже пълно фактите, от които черпи правата си, така, че да създаде сигурно убеждение в съда за истинността на фактическите си твърдения. Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди и прецени всички представени доказателства, както и изложените от страните доводи и възражения, и на тази база да обоснове крайните си изводи, е значим за делото, но при разрешаването му въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика и от практиката на ВКС, изброена примерно в изложението. Въпросът е поставен с обяснението, че въззивният съд не се е произнесъл по „наведеното твърдение за липса на представителна власт на лицата, сключили договора за цесия“. Въззивната жалба, с която касаторът е сезирал въззивния съд, не съдържа оплаквания срещу конкретен извод на първоинстанционния съд, касаещ представителната власт на лицето, сключило договора за цесия от името на „Арена И. Т.“ ЕООД. Поради това и по аргумент от чл.269 ГПК отсъствието на произнасяне по „наведеното твърдение за липса на представителна власт на лицата, сключили договора за цесия“ не съставлява отклонение от практиката на ВС и ВКС по въпроса за правомощията на въззивната инстанция. Предвид изложеното, решението по в. т. д. № 2336/2020 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е прието, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай очевидната неправилност е аргументирана със следните доводи: „Въззивният съд е стигнал до очевидно неправилния и необоснован извод, че няма как да прогласи за нищожен договора за цесия, тъй като ищецът не е посочил конкретна разпоредба, която да противоречи на добрите нрави. Въззивният съд се е произнесъл в пълно противоречие с разпределената доказателствена тежест. Очевидно неправилен е изводът на въззивния съд, че независимо дали договорът е нищожен или не, за длъжника възниква валидно задължение. Противоречи на всякаква формална логика изводът на въззивния съд, че цедираното вземане е идентично с вземането по издадения в полза на цедента изпълнителен лист, при положение, че съдът никога не се е запознавал със съдържанието на договора за цесия. Нелогичните и необосновани крайни изводи на въззивния съд са резултат от необективно осъществена преценка на доказателствата, водеща до очевидна неправилност на атакувания съдебен акт“. Поддържаните доводи, освен, че не отразяват коректно и достоверно изводите в мотивите към обжалваното решение, не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно, поради което не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Поради недопускане на касационното обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация „Химпродукт 13“ ЕООД разноски за производството по чл.288 ГПК. С отговора на касационната жалба ответникът е представил договор за правна защита и съдействие от 24.09.2021 г., в който е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител във връзка с подадената от ВМА касационна жалба в размер на 8 000 лв. и е удостоверено, че възнаграждението е заплатено в брой при подписване на договора. Преди провеждане на заседанието по чл.288 ГПК касаторът ВМА е депозирал по делото становище, в което е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на уговореното и платено от ответника адвокатско възнаграждение. След преценка на фактическата и правна сложност на делото, и на предоставената в производството по чл.288 ГПК от процесуалния представител на ответника адвокатска защита, изчерпваща се с подаване на отговор по чл.287, ал.1 ГПК, съставът на ВКС намира, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно. На основание чл.78, ал.5 ГПК адвокатското възнаграждение следва да бъде редуцирано до сумата 4 000 лв. /при минимален размер по чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения 3 201 лв./ и касаторът да бъде осъден да заплати на ответника посочената сума. Разноски за производството по чл.288 ГПК са претендирани и от „Арена И. Т.“ ЕООД, но претенцията е неоснователна. Въззивното решение е обжалвано само в частта, с която е отхвърлен искът на ВМА срещу „Химпродукт 13“ ЕООД, а по отношение на този иск „Арена И. Т.“ ЕООД има качеството на подпомагаща страна и съгласно чл.78, ал.10 ГПК няма право на разноски. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,