Определение № 2898 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1841/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от К. П. Г., подадена чрез пълномощник адв. М. С., срещу въззивното решение № 6884 от 12.12.2024 г. по в. гр. д. № 6382/2023 г. на Софийски градски съд, в частта, в която предявените срещу касатора –ответник искове с основание чл. 30 ЗН, са били уважени. В частта, в която исковете с основание чл. 30 ЗН са били уважени и спрямо другите ответници - Н. М. Г. и Л. С. Г. - действаща чрез законния си представител Н. М. Г., двете конституирани на мястото на починалия първоначален ответник С. П. Г., въззивното решение не е било обжалвано от тези други ответници. Надарените лица- ответници по иск срещу тях с основание чл. 30 ЗН, не са необходими другари, поради което подаване на жалба от един от тях не ползва останалите. Касасторът К. Г., респ. адв. С., не са пълномощници на другите ответници, и не могат да упражняват чужди права - чл. 26, ал.2 ГПК. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основание за касационно обжалване в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна и отхвърляне на иска, евентуално заплащане на касаторите от ищците на разполагаемата част от наследството. Ответните страни в производството И. Р. С. и Д. Р. С., с общо писмено становище чрез пълномощник адв. Р. А., възразяват, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорват касационната жалба и по същество. Претендират се разноски само от Д. С. съгласно списъка по чл. 80 ГПК към отговора. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение, след като е отменено първоинстанционно решение № 20073462/09.01.2023 г. по гр.д. № 32255/2017 г. на Софийски районен съд (с което искът е бил отхвърлен), е постановено друго, с което е намалено, по предявените от И. Р. С. и Д. Р. С. срещу К. П. Г., Н. М. Г. и Л. С. Г. - действаща чрез законния си представител Н. М. Г. (последните две страни конституирани на мястото на починалия ответник С. П. Г.), искове по чл. 30, ал. 1 ЗН, извършеното с нотариален акт № 136 от 2010 г. от С. В. К., починала на 04.12.2015 г., в полза на К. Г. и С. Г., дарение на 1/2 ид. ч. от 505/905 ид.ч. от УПИ *-* от кв. 113 по плана на [населено място], целият с площ от 905 кв.м., съставляващ по КК и КР поземлен имот с идентификатор № ***, с адрес: [населено място], със сумите от по 1866,76 лв., необходими за възстановяване на запазените части на ищците от наследството на починалата наследодателка, и са възстановени запазените им части от наследството на С. К. с по 1866,76/41480 ид. ч. за всяка от подарените 505/905 ид.ч. от същия гореописан недвижим имот. От събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че С. В. К. е починала на 04.12.2015 г. и е оставила за свои законни наследници преживелия си съпруг С. Д. К., който не е страна по делото, и ответниците К. П. Г. и С. П. Г. – деца на починалата нейна дъщеря Л. С. Г., и ищците И. Р. С. и Д. Р. С. – деца на починалия неин син Р. С. К.. С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 136, т. ІV, рег. № 12788, дело № 680/19.10.2010 г., С. К. и починалата С. К. са дарили на внуците си С. Г. и К. Г. 505/905 ид.ч. от дворно място, съставляващо УПИ *-* от кв. 113 по плана на [населено място], целият с площ 905 кв.м., при граници: от две страни улица, улица –тупик, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-*, който по КК и КР е заснет като поземлен имот с идентификатор ***. Впоследствие с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 191, т. ІІ, рег. № 13511, дело № 971/29.10.2013 г., С. и С. К. са продали на внуците си С. и К. Г. останалите 400/905 ид. ч. от процесния поземлен имот и намиращите се в него сграда с идентификатор **** и сграда с идентификатор ****. Съдът е констатирал, че с решение № 759/07.12.2009 г. на ОСЗ – гр. Самоков на наследниците на В. Г. Х., една от които е С. К., е възстановено правото на собственост върху пасище, мера от 1.511 дка, находящо се в землището на [населено място], м. „Р.”, съставляващо имот № * по картата на землището и имот с идентификатор *** по КК на [населено място]. Съдът е установил от представено извлечение от сметка в „ЦКБ” АД, че към 01.01.2016 г. С. К. е притежавала и 5212,79 евро, като на 06.01.2016 г. касово са изтеглени 3255 евро от преживелия и съпруг и по 485 евро от ответниците К. Г. и С. Г., на 14.09.2016 г. са изтеглени 488 евро от ищцата Д. С. и на 31.12.2016 г. са изтеглени 488 евро от нейната сестра И. С.. По делото са приети няколко заключения по съдебно-оценителни експертизи, от които е установено, че към момента на изготвянето на заключението на вещото лице М. пазарната стойност на поземления имот с идентификатор *** е 113 700 лв., като стойността на 505/905 ид. ч. от този имот е 63 446 лв. Пазарната стойност на имот № * в [населено място] е 150 лв, каквато е била и към 19.10.2010 г. В допълнително заключение експертът е отбелязал, че пазарната стойност на дворното място към датата на дарението - 19.10.2010 г., е 107 000 лв., като стойността на 505/905 ид. ч. от него е била 77 173 лв. Вещото лице М. е дал становище, че средната пазарна цена на 505/905 ид. ч. от УПИ *-* в кв. 113 по плана на [населено място] към 04.12.2015 г. се оценява на 41 480 лв., а към момента на изготвяне на заключението – 55 310 лв. Средната пазарна цена на имота в [населено място] с пл. №* към 04.12.2015 г. и към момента на изготвяне на заключението експертът е определил на 36 940 лв. По тройната СОЕ вещите лица С. С., В. О. и Д. Ч. са оценили имот № * в землището на [населено място] на 373 лв. към 04.12.2015 г., а към момента на изготвяне на заключението – 15 958 лв. Във въззивното производство е приета нова тройна СОЕ, в заключението по която вещите лица Ж. В., Е. Т. и Г. А. са определили средната пазарна цена на поземлен имот с идентификатор № *** в землището на [населено място] към 04.12.2015 г. на 28 890 лв., а към момента на изготвяне на заключението – 67 000 лв. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че твърденията за симулативност на сключения между наследодателката на страните и ответниците договор за покупко-продажба от 19.10.2023 г. не са поддържани от ищците след влизане в сила на съдебното решение по гр. д. №1412/2017 г. на СРС, с което са отхвърлени исковете им за обявяване на нищожността на сделката поради привидност. Доколкото нито районният съд се е произнесъл по така предявения иск, нито някоя от страните е искала допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, то съдът е счел, че няма пречка за разглеждане на подадената от К. П. въззивна жалба. Прието е, че след като наследодателката С. К. е оставила съпруг и низходящи на двете й деца, починали преди нея, то нейната разполагаема част от наследственото имущество е 1/4, а запазената на двете ищци като низходящи на Р. К. е също 1/4, или по 1/8 част за всяка от тях. В масата по чл. 31 ЗН съдът е посочил, че следва да бъдат включени: 1. 1/4 ид.ч. от имот с идентификатор *** по КК, съсобствен на С. К. след проведено реституционно производство, която ид.ч. е оценена на 7222,50 лева към 04.12.2015 г., съобразно кредитираното заключение по тройната съдебно-оценителна експертиза, приета във въззивното производство; 2. Наличната сума по банковата сметка на С. К. в „ЦКБ“ АД от 5212,79 евро /с левова равностойност от 10195, 33 лева/ към датата на откриване на наследството; 3. 1/2 от 505/905 ид.ч. от УПИ *-* от кв. 113 по плана на [населено място], предмет на договор за дарение от 2010 г. в полза на ответниците, с пазарна стойност от 20740 лева към 04.12.2015 г., с оглед обстоятелството, че имотът се е намирал в режим на СИО, а дарението е извършено от двамата съпрузи. В обобщение съдът е приел, че масата по чл. 31 ЗН е на стойност 38157, 83 лева, от които разполагаема част на наследодателката С. К. са 9539, 46 лева, а запазените части на наследниците, поискали намаление на извършеното дарствено разпореждане, са по 4769,73 лева за всяка. Изложени са съображения, че запазената част на всяка от ищците е накърнена с 1866, 67 лева, доколкото стойността на имуществото, оставащо в наследството, без процесното дарение, възлиза на 17417, 83 лева, като И. и Д. С. имат наследствен дял от по 1/6 ид.ч. от наследството на С. К., равняващо се на 2902,97 лева, при запазена част от 4769,73 лева. Посочено е, че не са налице предпоставките на чл. 36, ал. 2 ЗН за задържане на имота, предмет на процесното дарение. Ответниците С. и К. Г. също са наследници с право на запазена част, но те не могат да задържат имота, тъй като неговата стойност надвишава разполагаемата част на С. К. и тяхната запазена част, взети заедно. Отбелязано е, че не са налице и предпоставките на чл. 36, ал. 1 ЗН за връщане на имота в наследствената маса и присъждане на разполагаемата част на ответниците. Съдът е обосновал този свой извод с обстоятелството, че разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗН е приложима само при един наследник или съгласие на всички наследници. След като в случая има повече от един наследник и искането за намаляване е направено само от част от наследниците, то намалението може да се извърши чрез отделяне на идеална част от имота, съответна на стойността на накърнението на запазената част на наследника или наследниците, поискали възстановяването. Като допълнителен аргумент съдът е посочил, че ответниците вече притежават на друго основание частта от имота, която не е била предмет на процесното дарение, поради което възстановяването следва да се извърши именно чрез отделяне на идеална част от имота, съответна на стойността на накърнението на запазената част на наследниците, поискали възстановяването й. В заключение е прието, че извършеното през 2010 г. от С. К. дарение на 1/2 ид.ч. от 505/905 ид. ч. от УПИ *-* от кв. 113 по плана на [населено място] в полза на К. и С. Г. следва да се намали с 1866, 76 лева за всяка от ищците И. и Д. С., като подлежащата на възстановяване част от процесния имот е определена като дробна част, съответна на накърнената запазена част на всяка от ищците спрямо стойността на дарения имот към момента на откриване на наследството - 1866,76/41480 ид.ч. за всяка от ищците. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди очевидна неправилност на въззивното решение, както и са поставени следните въпроси, сочени като такива, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото - основания по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно: 1/ Нарушен ли е принципът по смисъла на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства в тяхната съвкупност и взаимовръзка? – противоречие с решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г., I г.о. на ВКС; 2/ Във връзка с възмездяването по чл. 36, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 1, изр. първо ЗН, когато подареният имот се връща в наследствата, надареният получава ли стойността на разполагаемата част? – противоречие с решение № 48 от 25.02.2013 г. по гр.д.№ 715/2012 г., I г.о. на ВКС; 3/ Следва ли при намаляване на дарение да се образува наследствена маса, а намаляването да не се свежда до дроб, равна на запазената част от наследството? – противоречие с решение № 205 от 07.12.2023 г. по гр. д. № 4879/2022 г., II г.о. на ВКС. По първия повдигнат процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивната инстанция като съд по същество на спора, не е налице противоречие с цитираната от касатора практика, като е съобразена и задължителната такава – ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Обсъдени са събраните релевантни доказателства, също и доводите и възраженията на страните, очертали обхвата на въззивната проверка. В съответствие с практиката на ВКС и изискването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд в случая е посочил в мотивите си кои релевантни за спора факти приема за установени и какви правни изводи следват от тях, с което е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали тези изводи са обосновани и правилни, защото това би изисквало да се преценят събраните по делото доказателства, а това е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК. Вторият поставен от касатора върпос не е обуславящ, защото въззивният съд е приел обратното - че не следва дареното да се връща изцяло в наследството, и по него липсва общото основание за селекция по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Не е налице и допълнителното основание за селекция по въпроса, защото с цитираното по въпроса в изложението решение № 48 от 25.02.2013 г. по гр.д.№ 715/2012 г., I г.о. на ВКС е прието, че при определени в чл. 36, ал. 1 и ал. 2 ЗН условия, завещаният или подарен имот се връща в наследството, а заветникът или надареният получава стойността на разполагаемата част, но настоящият случай не е такъв, защото в случая въззивният съд не е постановявал връщане на дарения имот в наследството. Ето защо това решение не е относимо към спора и изводите на въззивния съд. В хипотеза като настоящата, когато предмет на завета или дарението е идеална част от недвижим имот, възстановяването се извършва чрез отделяне на идеална част от имота, съответна на стойността на накърнението на запазената част на наследника или наследниците, поискали възстановяването, според трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 18/21.01.2025 г. по гр.д. № 4857/2022 г. на ВКС, II г.о. и решение № 93/15.07.2015 г. по гр.д. № 138/2015 г. на ВКС, II г.о., с която въззивното решение е съобразено. Цитираната от касатора практика на ВКС е неотносима спрямо последния поставен от него трети въпрос, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решение № 205 от 07.12.2023 г. по гр. д. № 4879/2022 г., II г.о. на ВКС се разглежда хипотеза относно възможността за съвместно приложение на чл. 34 и чл. 36 ЗН, когато запазената част от наследство е накърнена чрез извършване на частни разпореждания: завет/и и/или дарение/я, чрез които едно лице получава безвъзмездно повече от един от имотите на наследодателя. Настоящият случай не е такъв. Дарението, извършено от С. К., касае идеални части от един единствен имот, поради което чл. 34 ЗН е неприложим. Приложение не може да намери и разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗН, тъй като надарените лица са и наследници по закон, а разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗН има предвид случаите, когато завещаният/дареният имот има изцяло наследствен характер, а не и когато някой от съобствениците притежава идеални части от него на собствено основание /в случая С. и К. Г. са съсобственици на ид. ч. от имота въз основа на договора за покупко-продажба от 2013 г./. Следва да се посочи, че съгласно установената съдебна практика, нормата на чл. 31 ЗН е императивна и съдът дължи формиране на наследствена маса винаги, когато е налице завет, а не универсално завещание, или е налице дарение и в наследството на дарителя са останали и други имущества - както е в настоящия случай. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи бланкетно, че е налице основанието по чл.288, ал.1, т. 3 ГПК, без то да е отнесено към конкретно поставен въпрос, и без да е обосновано приложението му. Когато се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По довода за очевидна неправилност на въззивното решение следва да се посочи, че като квалифицирана форма на неправилност, тя е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика, изводими от текста на самото решение, и довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Прегледът на мотивите на обжалваното въззивно решение не сочи на такъв порок, като касаторът не конкретизира кои от направените решаващи правни изводи счита за тежко нарушение на закона или водещи до явна необоснованост на въззивния акт. Мотивите на въззивното решение са разбираеми, логически последователни и отразяват решаващата воля на съдебния състав на база вътрешното му убеждение относно доказаните по делото правнорелевантни факти и обстоятелства от значение за предмета на спора според приложимата норма на чл. 30 ЗН и съдебната практика на ВКС по нейното приложение. Въззивното решение не повдига съмнение за нищожност, нито за недопустимост в обжалваната част. По изложените съображения касационното обжалване не може да се допусне. При този изход на спора касаторът дължи на ответника в касационното производство Д. Р. С. направените от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 2000 лв. Сумата се превалутира на 1022,58 евро на основание Закона за въвеждане на еврото в Република България. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,