Определение № 50022 от 25.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3129/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. Х. Г. срещу решение № 45/26.03.2021г. по в. гр. дело № 114/2021г. на Русенски окръжен съд (РОС), с което е отменено първоинстанционното решение № 260448 от 20.11.2020г. на Русенски районен съд (РРС) и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу П. Б. К. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 25 000 лв. – главница по запис на заповед, издаден на 09.04.2008г. и сумата 2 500 лв. – разноски по делото, по изпълнителен лист № 3984 от 26.11.2008г., издаден по гр. д. № 4489/2008г. на РРС, поради изтекла погасителна давност. Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл противоположно на императивната норма на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и на ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, като не е съобразил, че първоначално образуваното изпълнително дело въз основа на издадените заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист е прекратено по право на 21.09.2012г., когато е изтекъл двугодишният срок от последното предприето изпълнително действия, което в случая е влизането в сила на решението по иска по чл. 422 ГПК, с което е признато вземането. Не е съобразил също, че подадената от взискателя по изп. дело молба от 20.05.2016г. за извършване на опис на движими вещи не е прекъснала давността, тъй като молба с такова съдържание е била вече подадена по прекратеното на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изп. дело, а и тя не съставлява валидно предприето изпълнително действие съгласно ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС. Поради това към момента на образуване на второто изп. дело за процесното вземане през 2019г. погасителната давност е била изтекла, при което предявеният отрицателен установителен е основателен. Счита за неправилен и извода на въззивния съд, че първото процесно изп. дело е било спряно през периода: 26.03.2009г. – 20.05.2016г., а не до 21.09.2010г., когато влиза в сила съдебното решение по иска за установяване на вземането. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него – постановено ново решение, с което отрицателният установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК да бъде уважен изцяло. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на атакуваното решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл противоположно на императивната норма на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и на ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, а и неправилно е приел, че изпълнителното производство е било спряно за периода от 26.03.2009г. до 20.05.2016г.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът формулира следните въпроси: 1. Кой е моментът на възобновяване на изпълнително производство, спряно с определение на съда до постановяване на влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 422 ГПК – моментът, в който съдебното решение е влязло в сила, т.е. отпаднало е основанието за спиране, или моментът, в който изп. дело бъде възобновено с акт на съдебния изпълнител?; 2. Изтекъл ли е двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и 5 - годишната погасителна давност в случаите, в които по искане на взискателя, в молбата за образуване на изп. дело, е поискано извършване на определени изпълнителни действия, но същите не са извършени в тези срокове, поради бездействия на частния съдебен изпълнител и/или взискателя?; 3. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена с т. 10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му? и 4. Кой е моментът, от който започва да тече 5 - годишната погасителна давност при прекратяване на изпълнителен процес поради бездействие на взискателя по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?, по които поддържа разрешаването им в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: решение № 755/19.03.1964г. по гр. д. № 2951/63г. на Първо г.о.; решение № 451/29.03.2016г. по гр.д. № 2306/21015г. на Четвърто г.о.; решение № 31/09.09.2010г. по т.д. № 400/2009г. на Второ т.о.; решение № 76/07.06.2011г. по т.д. № 634/2010г. на Първо т.о.; решение № 45/30.03.2017г. по т.д. № 61273/2016г. на Четвърто г.о.; решение № 451/29.03.2016г. по гр.д. № 2306/20015г. на Четвърто г.о. и решение № 112/02.07.2020г. по гр. д. № 2877/2019г. на Четвърто г.о.. Ответникът по касационната жалба - П. Б. К., депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция съдебно - деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, е спрял производството по настоящото дело до приключване на тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС образувано с разпореждане от 09.03.2023 г. на Председателя на ВКС. Налице е произнасяне с решение по горепосоченото тълкувателно дело, поради което са отпаднали пречките за движението на гр. д. № 3954/2020г. и производството по него следва да бъде възобновено. Въззивният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 439 ЗЗД за признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност, ищецът Д. Х. Г. не дължи на ответника П. Б. К. присъдените със заповед за изпълнение процесни парични суми, за които е издаден изпълнителен лист, впоследствие признати и с влязло в сила съдебно решение по иск с правно основание чл. 422 ГПК. След съвкупна преценка на приетите писмени доказателства, РОС е намерил за установено, че за принудителното изпълнение на процесните вземания е образувано изпълнително дело № 164/2009 г. на ЧСИ Ц. Г., с рег. № 760 към КЧСИ, изпълнението по което е спряно с определение от 20.03.2009 г. по ч. гр. д. № 4489/2008 г. на РРС поради направено от длъжника Д. Г. възражение срещу издадената по реда на чл. 417, т. 9 ГПК заповед за изпълнение. За установяване съществуването на вземането си П. К. е предявил срещу касатора-длъжник иск с правно основание чл. 422 ГПК, който е уважен с решение по гр. д. № 2132/2009 г. на РРС, влязло в сила на 21.09.2010 г.. През 2016 г. взискателят К. е поискал възобновяване на спряното изпълнително производство, проучване на имущественото състояние на длъжника и прилагане на способи за принудително изпълнение. С постановление от 18.10.2019 г. ЧСИ е прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК – поради бездействие на взискателя, което според изложените в постановлението мотиви е с начало - 21.09.2010 г., датата на влизане в сила на съдебното решение по иска за установяване на съществуването на вземането. Изпълнителният лист е върнат на взискателя, който с молба от 14.11.2019 г. е поискал образуване на ново изпълнително производство пред ЧСИ с рег.№ 914 на КЧСИ и то е образувано под № 1043/2019 г.. Въззивният съд е счел за спорен по делото въпросът за погасителната давност в процесния изпълнителен процес и за действието във времето на ППВС № 3/1980г. и на ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС. Посочил е, че според чл. 14 ЗНА тълкувателното решение има действие занапред, тъй като липсва изрична разпоредба, придаваща му обратно действие. При постановяване на нов тълкувателен акт, с който се изоставя вече дадено тълкуване, старото тълкуване важи до неговата отмяна с новия тълкувателен акт. По процесното правоотношение горепосоченото тълкуване, обуславя според РОС извод, че до приемането на ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС погасителна давност по процесното висящо изпълнително дело не е текла. Поради това и второто изп. дело № 1043/2019г. е образувано преди да е изтекъл петгодишният давностен срок, следователно процесните вземания не са погасени по давност. Заключил е, че по време на спрял изпълнителен процес, какъвто е бил първоначално образуваният през периода: 26.03.2009 г. – 20.05.2016 г., перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и погасителната давност, също са спрели да текат като срокове, поради което към 26.06.2015г. първото процесно изп. дело е все още висящо и от този момент - на обявяване на новото тълкувателно решение е началото на погасителната давност. По основанията за допускане на касационно обжалване: Първият въпрос е свързан с наведени от касатора оплаквания за неправилност на изведения от въззивния съд извод, че изпълнителният процес е бил спрян през периода от 26.03.2009 г. до 20.05.2016 г., когато е възобновен с акт на ЧСИ по молба на взискателя. Според касатора изпълнителният процес се е възобновил автоматично на 21.09.2010 г., когато е влязло в сила съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл. 422 ГПК. Поради това счита за неправилен извода на въззивния съд, че перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и погасителната давност са спрели да текат като срокове до 20.05.2016 г., когато е подадена молбата за възобновяване на изпълнителното производство. По поставения първи въпрос не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като той касае правилността на атакувания съдебен акт, изискваща преценка на правилността на фактическите и правни съображения в неговите мотиви, а не основанията за селекция на касационните жалби. Отделно от това, той не е от значение за изхода на конкретния правен спор. Това е така, защото дори да се приеме за основателно твърдението на касатора, че изпълнителният процес е възобновен по право на 21.09.2010 г., когато влиза в сила съдебното решение по иска за установяване на вземането, съответно, че срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е изтекъл на 21.09.2012 г., от това не може да се изведе извод, че вземанията са погасени по давност на 21.09.2017 г.. В мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че през 2016 г. взискателят е поискал възобновяване на спряното изпълнително производство, проучване на имущественото състояние на длъжника и прилагане на способи за принудително изпълнение. На 19.07.2016 г. взискателят е подал молба за налагане на възбрана на недвижими имоти - собственост на длъжника и за извършване на опис на негови движими вещи, а на 22.07.2016 г. е наложен запор на моторни превозни средства, собственост на длъжника. Макар последните изпълнителни действия да са извършени след прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, съгласно задължителните разрешения в т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по т. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, доколкото се касае за различни правни институти. Следователно, погасителната давност би била прекъсната през 2016 г., с горепосочените изпълнителни действия на взискателя, преди изтичането й на 21.09.2017 г.. Ето защо, първият въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, той не би променил крайния изход на делото. Поставеният втори въпрос е свързан с изложени от касатора оплаквания, че подадената от взискателя по процесното изпълнително дело молба от 20.05.2016 г. за извършване на опис на движими вещи не е прекъснала давността, тъй като молба с такова съдържание е била вече подадена по прекратеното на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително дело, а и тя не съставлява валидно предприето изпълнително действие съгласно ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС. По съображенията, изложени досежно първия въпрос, и този въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на искания касационен контрол. Освен, че касае правилността на обжалваното решение, доколкото, както беше посочено по-горе, извършени са други действия по изпълнението, годни да прекъснат погасителния давностен срок, то този въпрос също не е от значение за крайния изход на конкретния спор. Последните два въпроса се отнасят до това, от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и от кой момент започва да тече 5-годишната погасителна давност при прекратяване на изпълнителен процес поради бездействие на взискателя по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Отговорът на поставените въпроси е даден с ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и с т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В първото от цитираните тълкувателни решения е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Това задължително разрешение съответства на даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос в атакуваното решение, поради което не се установява соченото противоречие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, уеднаквена по тълкувателен път. Съгласно т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, при изпълнителни дела, вече прекратени към 26.06.2015г., срокът на новата погасителна давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от момента на прекратяването им. Както беше посочено по-горе, в същото тълкувателно решение е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Предвид това и с оглед на установените извършени изпълнителни действия след 21.09.2012 г., прекъснали давността през 2016 г., поставеният четвърти въпрос не е от значение за изхода на конкретния спор, тъй като дори да се приеме, че изпълнителното производство е прекратено на 21.09.2012 г. и от този момент е започнал да тече давностният срок, той не е изтекъл към 2016 г., т.е. това не би променило изхода на спора. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти, които не се установи да са осъществени по настоящото дело. Ето защо не е налице и релевираната очевидна неправилност. При този изход на делото, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сторените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 1 300 лв.. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение