Определение № 290 от 19.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 2387/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. С., действащ със съгласието на майка си С. Х.-ва А., чрез адв. М. Т. Т. от Варненската адвокатска колегия, против решение № 236/19.07.2022 г., пост. по т.д.№ 188/2022г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 35 от 4.02.2022г., постановено по т.д. № 412/2021 г. Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗК „Бул Инс“АД- [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата от 150 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие загубата на брат му С. А. С., в резултат на пътнотранспортно произшествие, предизвикано на 6.08.2018 г., от водача на лек автомобил „Фолксваген” модел „Голф“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.04.19 г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът обжалва въззивното решение като неправилно и необосновано, с довода, че съдът не е отчел в достатъчна степен тежестта на болките и страданията, понесени от него вследствие на виновно причиненото пътнотранспортно произшествие и не е кредитирал в същата степен показанията на свидетелите, дадени пред двете инстанции, както и заключението на приетата в първоинстанционно производство съдебно-психиатрична и психологическа експертиза, според които ищецът е преживял изключителни душевни болки и страдания, обуславящи съществена личностна промяна след смъртта на неговия брат. Поддържа се, че от събраните доказателства е установено, че между ищеца и загиналия при произшествието негов брат е съществувала дълбока емоционална връзка, която според касатора е обективирана в конкретни примерно посочени обстоятелства, а именно, че те са живели заедно в дома на родителите си, имали са общи интереси, помагали са си, прекарвали са заедно ваканциите си и заедно са гостували на близки роднини. Посочено е, че съдът необосновано е приел, че ищецът не е понесъл тежко смъртта на своя брат, с когото е имал силна емоционална връзка, като не е съобразил наличието на трайна промяна в душевното състояние и бита на ищеца, травмата от внезапната загуба и стресовата реакция, която не е отшумяла напълно, както и че понастоящем той продължава да има страхове и проблеми със съня, макар и не така интензивни. Наведен е довод, че именно тези данни сочат изключителната връзка на ищеца с починалия му брат и отражението на смъртта му върху него. Твърди се, че по делото е установено, че преживелият родственик е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават извод за наличие на изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на Пленума на ВС, ограничаващо кръга на лицата, които имат право на обезщетение на неимуществени вреди. Изложено е, че ищецът принадлежи към най- близкия кръг на починалия, с когото са живеели заедно и са изпитвали силна привързаност един към друг, поради което загубата му е причинила на ищеца морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка такива. Поддържа се, че житейските обстоятелства и ситуации са станали причина за възникване на особено близката връзка между двамата братя, надвишаваща традиционната за българските семейни отношения такава, изразяваща се във взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Твърди се, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въпреки изслушаните свидетели и приетите по делото експертизи, Варненският апелативен съд в не е анализирал доказателствата, не е извършил изискуемата преценка и не е формирал правилен извод по въпроса, дали емоционалната връзка между ищеца и починалия му брат е надхвърляла по съдържание обичайната братска привързаност, традиционна за българския семеен модел, от което произтича правото му да претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта му.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси за границите на формалността на семейната връзка, характеристиките и проявите на изключителна и дълбока емоционална привързаност между пострадалия и скърбящия в противоречие с ТРОСНГТК № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ВКС, но не формулира правен въпрос, свързан с отклонението от дадените с тълкувателния акт задължителни указания.

В изложението достъпът до касационен контрол е обоснован със следните въпроси, които касаторът счита за относими към основанието по чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК:

1. С какъв интензитет и с каква продължителност следва да бъдат соматичните и когнитивните прояви на скръб, за да се приеме, че същите обуславят протрахирана и усложнена реакция на скръб?;

2. Следва ли към момента на съдебното дирене реакцията на скръб все още да не е преодоляна, за да се постанови положително произнасяне по предявения обезщетителен иск?;

3. Следва ли да се присъжда обезщетение само на тези най-близки хора, които нямат потенциал да се справят с разгръщането на вътрешни и външни ресурси за справяне със загубата в кратък период?;

4. Дължи ли съдът [излагане на] аргументи по отношение отчитането на разликите в психологичните и социокултурни особености на скърбящите, които обуславят различни периоди на преминаване през етапите на скърбене?

Касаторът поддържа също, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК, което счита, че се проявява в отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек, в противоречие с принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и с гарантираното от чл. 6, ал. 2 от Конституцията и чл. 20 и чл. 47 от Х. за основните права в ЕС равенство пред закона.

Посочено е, че възмездяването на моралните болки и страдания не може да се ограничи единствено до случаите, при които проявената скръб е „протрахирана и усложнена“, прераснала в афективно или друг вид разстройство, а не се касае за обичайна степен на преживяване на скръб и емоционално страдание.

Направено е искане за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неговата отмяна, като резултат от произнасяне по инвокираните в касационната жалба оплаквания, както и за постановяване на друго по съществото на спора, с което ЗК „Бул Инс“АД да бъде осъдено да заплати на касатора А. А. С. сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени душевни болки и страдания, вследствие смъртта на брат му С. А. С., настъпила в резултат на автомобилно произшествие, ведно със законната лихва от 29.04.2019 г. до окончателното щ изплащане, както и направените по водене на делото разноски.

Ответникът по касация ЗД„Евроинс“АД оспорва жалбата. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му М. Г. от САК се твърди, че правните въпроси, формулирани от касатора в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване не са разрешени в противоречие със задължителната тълкувателна и казуална практика на ВКС, а изцяло в унисон с нея. Отделно от това се поддържа, че въпросите, поставени в него не са разгледани в мотивите на обжалваното решение и не са включени в решаващите мотиви на съда за потвърждаване на първоинстанционното решение. Възразява се също, че не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като то не противоречи на постановките в ППВС № 4/61 и 5/69г. Наведен е и довод, че традиционната връзка между братя е изградена върху отношения на обич, привързаност, топлота и взаимопомощ, което е и логично поради това, че до навършване на пълнолетие децата са част от едно общо семейство. Посочено е, че кръвната връзка и създадените с нея обичайни отношения не е достатъчна да се направи извод, че преживелият роднина има право на обезщетение за неимуществени вреди, каквото се дължи само когато вследствие конкретни житейски обстоятелства, каквито по делото не са установени, отношенията на привързаност са по-силни от обичайните и могат да се приравнят с тези между „прекия“ кръг от лица, легитимирани да получат обезщетение.

Заявено е искане, касационната жалба да бъде оставена без разглеждане, евентуално - без уважение, и за потвърждаване на обжалваното решение, както и за присъждане на разноските, направени по водене на делото пред касационната инстанция, съобразно списъка по чл. 80 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, че на 6.08.2018 г., при управление на л.а. „Фолксваген Голф“, с рег. [рег.номер на МПС], вследствие нарушаване на правилата за движение - чл.21, ал.1 от ЗДвП, неговият водач е предизвикал пътнотранспортно произшествие, в резултат на което е причинена смъртта на С. А. С., който съгласно удостоверение, изд. от [община], р-н „Аспарухово“, е брат на касатора А. А. С.. Безспорно е между страните, че към датата на настъпване произшествието гражданската отговорност на водача, който го е предизвикал, е била застрахована от ЗК „Бул Инс“АД по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, действаща към датата на причиняването му. От събраните в производството пред двете инстанции гласни доказателства е установено, че между касатора и покойния му брат са съществували отношения на близост и взаимопомощ, доколкото те са живели заедно в жилището на родителите си, като са ползвали обща стая от него, били са неразделни както при посещение на учебни занятия и спортни занимания, така и през ваканционния период, когато заедно са ходили на почивка и са посещавали роднини, споделяли са общи проблеми и въпреки разликата във възрастта, са се движели в обща приятелска среда. От показанията на свидетелите е установено също, че ищецът тежко е изживял смъртта на по-големия си брат, променил е поведението си, изолирал се е и се е затворил в себе си, престанал е да посещава спортни тренировки и да ходи на училище, променил е поведението си, имал е нарушения в храненето и съня, поради което е ползвал психологическа помощ. От приетото в първоинстанционно производство заключение на съдебно-психиатричната и психологична експертиза е установено, че непосредствено след загубата на брат си, с когото са имали силна емоционална връзка, А. А. С. е развил симптоми на остра стресова реакция, свързани с нарушения на съня и храненето, тъга, плач, нежелание да става от леглото, липса на желание да говори и контактува, отричане на случилото се, сънища с минали преживявания с брат си. Тези симптоми са продължили в рамките на няколко дни, като някои от тях са персистирали около 6-8 месеца, нарушили са функционирането му и могат да се класифицират като реакцията на скръб - вид разстройство в адаптацията с депресивен синдром. По данни на експертизата, към момента на изследването А. С. е възстановил своето емоционално и социално функциониране - посещава училище, среща се с приятели, изпитва радост, когато е с родителите си, като същевременно са констатирани остатъчни симптоми като моменти на тъга и преходни нарушения в съня.

Въз основа на горните доказателства, въззивният съд е приел, че между ищеца и починалия му брат са съществували добри, хармонични и близки отношения, отличаващи се с взаимна любов, привързаност, взаимопомощ и разбирателство, но липсват данни за наличието на изключителни житейски ситуации, които биха могли да предопределят по-силна житейска, емоционална и духовна връзка между двамата братя в сравнение с традиционната такава, каквато примерно е посочил, че би била налице, ако единият от тях е отглеждал другия при трайна липса на родител, или се е грижил за него извън традиционно добрите за българското семейство отношения между братя. Изложил е и съображения, че по делото не е установено в резултат на загубата ищецът да е преживял морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и продължителност обичайните за подобна житейска ситуация. Мотивирал извода си, че макар да се е затворил в себе си, да е посещавал психиатър и да се е лекувал медикаментозно, според заключението на експертизата проявената реакция на скръб е в границите на нормалната такава, не е протрахирана и усложнена и понастоящем е преодоляна, а функционирането му е възстановено. Като резултат, въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния за неоснователност на предявения иск и е потвърдил обжалваното пред него решение на Варненския окръжен съд, с което той е бил отхвърлен.

При горните данни, настоящият състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

Съгласно т. 1 от ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., на ВКС, извън кръга на лицата, посочени в ППВСРБ № 4 от 25.V.1961 г. и ППВСРБ № 5 от 24. ХI.1969 г., които са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, по изключение такова се дължи на всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Цитираният тълкувателен акт, на противоречие с който се позовава касаторът, установява две кумулативно предвидени предпоставки, от които произтича правото на обезщетение: 1) създаването на особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2) претърпените от ищеца неимуществени вреди да превишават по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Първата от споменатите предпоставки – наличието на особено близки, трайни и продължителни отношения, които надхвърлят обичайните такива за лица от същата степен на родство, не е ограничена до субективното емоционално състояние на духовна привързаност, а следва да е намерила проявление в обективно съществуващи към момента на смъртта на пострадалия фактически обстоятелства, от естество да обосноват категоричен извод за техния изключителен характер, респ. за особената близост, отклоняваща се от общоприетите и типични за българския бит представи (в този смисъл решение № 63-20.07.2022 г. по т.д.№ 889/2021 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). В същия смисъл са и мотивите на споменатото тълкувателно решение, което свързва наличието на особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка с установяване на конкретни житейски обстоятелства и ситуации, поради които привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е тя между починалия и най-близките му роднини, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд. В случая въззивният съд е анализирал удостоверените със свидетелските показания обстоятелства, релевантни за отношенията между ищеца и покойния му брат, а именно съвместния им живот в жилището на родителите, в което са ползвали обща стая, отношенията на братска привързаност и взаимопомощ, съвместното прекарване на свободното време, взаимното споделяне на лични проблеми и др., но е приел, че те не сочат надхвърляне на нормалната братска близост, традиционно характерна в българските битови представи за отношенията между роднини от такава степен на родство. Същият извод въззивният съд е направил и по отношение на претърпените от него болки и страдания, като е приел, че проявената от ищеца реакция на скръб е в границите на нормалната, няма изключителен характер и не излиза извън общоприетите рамки на негативни емоционални изживявания, предизвикани от такова трагично събитие.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че въпросите, формулирани в изложението към касационната жалба не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Преди всичко, по допустимостта на касационното обжалване по ал. 1 на чл. 280 от ГПК, поради противоречие с разясненията, дадени с ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., съдът се произнася в рамките на формулираните от касатора въпроси, без посочването на които обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства, а само да го конкретизира, уточни и квалифицира от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Затова липсата на посочен от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, сам т по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, представляващи изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая, в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК се съдържа общо оплакване за постановяване на обжалваното решение в противоречие със задължителната тълкувателна практика, обективирана в ТРОСНГТК № 1/21.06.2018 г. по тълк.д.№ 1/2016 г., което се твърди, че представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, т.е. поради противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд на РБ. В т. 1 от изложението обаче не е формулиран материалноправен или процесуален въпрос, който да е разрешен в противоречие със споменатия тълкувателен акт, а само бланкетно твърдение, че то се отнася до границите на формалността на семейната връзка, характеристиките и проявите на изключителна и дълбока емоционална привързаност между пострадалия и скърбящия. Доколкото съдът не може да извежда въпроса от оплакванията на касатора, нито да го формулира вместо него, в случая не дължи произнасяне по допускане на касационно обжалване на решението на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Съгласно изрично изразената воля на касатора, формулираните в т. 2 от изложението четири въпроса са относими към искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, т.е. поради значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което те следва да бъдат обсъдени единствено в контекста на това основание.

Първият въпрос за интензитета и продължителността на проявите на скръб, които обуславят продължаваща (протрахирана) и усложнена негативна емоционална реакция, като предпоставка за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди има фактически, а не правен характер, тъй като е резултат от преценката на конкретни фактически обстоятелства, които са различни във всеки отделен случай и съгласно цитираното ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. е извън предметния обхват на общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това се отнася и до втория въпрос дали следва към момента на съдебното дирене реакцията на скръб все още да не е преодоляна, за да се постанови положително произнасяне по предявения иск за [заплащане на] обезщетение. Съгласно ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., принципът на справедливостта изисква присъждането на обезщетение на лицата извън най-тесния семеен кръг, очертан в ППВС № 1/61 г. и № 5/69 г., да се допуска само по изключение, когато смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Затова е от значение продължителността на периода, през който увреденото лице е търпяло такива неблагоприятни емоционални изживявания, а не дали продължава да ги търпи към датата на предявяване на иска за обезвреда, респ. дали се намира в депресивно състояние, обусловено от смъртта на родственика по време на съдебното дирене. Задължителните разяснения, дадени с цитирания тълкувателен акт не съдържат такова изискване, нито обуславят основателността на иска от продължаването на това състояние по време на висящността на делото, но вменяват в задължение на съда да формира извода си за изключителност на понесените неимуществени вреди като съобрази и продължителността на периода, през който те са били търпени. Именно в този смисъл следва да се третират мотивите на въззивния съд, че проявената от ищеца реакция на скръб е в границите на нормалната, не е протрахирана и усложнена и е преодоляна, а функционирането му е възстановено. Този извод съответства на заключението на съдебно-психиатричната и психологическа експертиза, според което симптомите на остра стресова реакция са продължили няколко дни, а една част от тях - около 6-8 месеца, през които състоянието на ищеца може да се класифицира като реакция на скръб - вид разстройство в адаптацията с депресивен синдром. Съдът обаче не е изложил мотиви в смисъла, който кореспондира на формулирания в изложението въпрос под № 2, а именно, че това състояние следва да е налично и след предявяване на иска, респ. да съществува по време на съдебното дирене, за да обуслови извод за изключителност на преживените от ищеца неблагоприятни изживявания, а оттам и за основателност на иска. Ето защо този въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото не е обусловил изхода на спора по делото.

Неотносим към общия критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК е и третият въпрос следва ли обезщетение да се присъжда само на тези най-близки хора, които нямат потенциал да се справят с разгръщането на вътрешни и външни ресурси за справяне със загубата в кратък период. Видно от съобразителната част на обжалваното решение, въззивният съд не се произнесъл по индивидуалния психологически профил на ищеца, разбиран като конфигурация от специфични личностни особености на мисленето, преживяването и поведението, с оглед преценка на възможностите му за емоционална саморегулация и овладяване на естествената реакция на скръб, предизвикана от трагичното събитие. Този въпрос не е обусловил изхода на спора по делото, тъй като не е бил обсъждан от въззивния съд във връзка с формиране на крайния му извод за неоснователност на предявения иск.

Не е от естество да обоснове достъпа до касация и четвъртият въпрос дали съдът дължи [излагане на] аргументи по отношение отчитането на разликите в психологичните и социокултурни особености на скърбящите, които обуславят различни периоди на преминаване през етапите на скърбене. По делото не са наведени подкрепени с доказателства доводи за принадлежност на ищеца към обособена социокултурна общност, която да е обусловила по-голяма от обичайно приетата в битовата култура връзка между нейните членове, а оттам- и по-интензивна, дълбока и продължителна травматична емоционална реакция от смъртта на близък роднина от такава степен на родство. Затова и въззивният съд не е изложил мотиви, относими към така формулирания въпрос, а оттам и неговият отговор не е обусловил изхода на спора.

На следващо място, формулираните в изложението въпроси не покриват и специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно обусловилият изхода на спора отговор на същия въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. Наличието на цитираната от касатора задължителна тълкувателна практика, свързана с кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, обективирана в ППВСРБ № 4 от 25.V.1961 г., ППВСРБ № 5 от 24. ХI.1969 г. и ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. сама по себе си изключва приложението на това особено основание за достъп до касация, което според ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС е налице при необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или от осъвременяване на тълкуването щ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, от значение за точното прилагане на закона, или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони, която да допринесе за развитие на правото.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, което като основание за допускане на касационен контрол, необусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, предполага неправилността да е съществена до степен, че да бъде констатирана от съда prima facie - без необходимост от анализ или анализ на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилността тя е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, свързана с допуснати от съда нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти, чиито резултат е прилагането на закона в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен (contra legem) или отменен смисъл. В случая, твърдяната очевидна неправилност се изразява в това, че от една страна, въззивният съд е приел, че двамата братя са живели в сплотено семейство, помагали са си един на друг, прекарвали са времето си заедно, което според касатора сочи изключително близки и константно топли отношения, надхвърлящи формалната родствена връзка, които в достатъчна степен обосновават изключение от разрешението, залегнало в двете постановления на Пленума на ВС от 1961 г. и 1969 г., а от друга е отрекъл правото на ищеца на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек. Този довод не намира опора в мотивите на въззивното решение, в което е прието, че между ищеца и починалия му брат са съществували отношения, отличаващи се с взаимна привързаност, взаимопомощ и разбирателство, но същевременно съдът е преценил, че по делото не са установени изключителни житейски ситуации от естество да предопределят извод за по-силна житейска, емоционална и духовна връзка между двамата братя в сравнение с общоприетата традиционна такава. Това се отнася и за становището на съда относно интензивността и продължителността на претърпените от ищеца болки и страдания. Въззивният съд не е отрекъл обстоятелството, че вследствие смъртта на брат си ищецът е търпял негативни емоционални изживявания, но е приел, че те не надхвърлят обичайните за родствената връзка такива. Противно на твърдението на касатора, така изложените решаващи мотиви не съдържат логическо противоречие, а са в съответствие с разясненията, дадени с ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., според което обезщетение за неимуществени вреди на тази категория лица следва да се допусне само когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между тях и починалия да се породи особена близост и когато вредите надвишават общоприетите такива.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, на ответника по касация на ЗК „Бул Инс“АД следва да бъдат присъдени разноските по водене на делото за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 5520 лв. с ДДС, съобразно договора за правна защита и съдействие от 5.10.2022 г., който съдържа и изявление на повереника с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, за действителното му заплащане изцяло и в брой към датата на неговото сключване.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,