Определение № 750 от 05.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1887/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. М. В. против решение № 32 от 06.03.2020 г., постановено по гражданско дело № 19 по описа за 2020 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 1229 от 28.10.2019 г. по гр. д. № 891 по описа за 2019 г. на Варненския окръжен съд Варна, в частта, с която е отхвърлен искът за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на касатора на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ разликата над 1 500 лв. до 5 000 лв., ведно с присъдена законна лихва върху обезщетението считано от 12.11.2018 г. до окончателното и изплащане, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконното обвинение по ДП № 2003/11 г. по описа на РУП [населено място] при ОД на ВМР [населено място], по НОХД № 173/2015 г. по описа на РС Провадия и по ВНОХД № 880/18 г. по описа на ОС Варна, постановено е друго решение, с което искът над размера от 1 500 лв. до 5 000 лв. е уважен и е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска над 5 000 лв. до предявения размер от 40 000 лв.

Касаторът твърди, че решението на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска над 5 000 лв. до 40 000 лв. е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Легитимиран ли е съдът и в кои случаи да представлява държавата по искове за вреди по чл. 2 ЗОДОВ?

2. При условие че съдът не представлява държавата по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗОДОВ, а тя е представлявана от Прокуратурата на Република България, също ли следва да се присъди обезщетение в пълна степен за самостоятелното увреждащо действие на незаконното задържане под стража наред с вредите от незаконното обвинение в извършване на престъпление, дори и въпросът за „задържане под стража“ да не е въведен от ищеца в производството? Според касатора по този въпрос въззивното решение противоречи на т. 13 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т.д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и на решения № 305 от 01.10.2015 г. по гр.д. 1509/2014 г., ІV ГО на ВКС, № 117 от 25.09.2018 г. по гр.д. 4815/2017 г. на ІІІ ГО на ВКС и определение № 279 от 17.03.2016 г. по гр.д. 5926/2014 г. на ІV ГО на ВКС, според които обезщетението за вреди от незаконното задържане под стража се определят отделно.

Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С постановление от 09.01.2011г. на разследващ полицай при РУП-Провадия ищецът е бил привлечен в качеството му на обвиняем за извършване на престъпление по чл.195, ал.1, т.3, 4, пр.второ и т.5 във връзка с чл.194, ал.1 от НК. Взетата на 11.01.2011г. мярка за неотклонение „задържане под стража“ е изменена на 26.01.2011г. в парична гаранция в размер на 2 000 лв., внесена на 27.01.2011г. На 07.12.2011 г. е издадено ново постановление за привличане на Я.. М. като обвиняем по същото досъдебно производство, в което са отчасти изменени лицата, за които се твърди сговор, индивидуализирани са отнетите чужди движими вещи, тяхната стойност и лицата, от чието владение са отнети, като дадената квалификация е по чл.195, ал.1, т.3, 4 и т.5 във връзка с чл.194, ал.1 от НК. На 29.02.2012 г. е внесен от РП-Провадия обвинителен акт против Я. В. М., по който е образувано НОХД №100/12г. по описа на ПРС. В открито съдебно заседание на 19.01.2015 г. обвинението е изменено на основание чл.287, ал.1 от НПК, като е намалена стойността на инкриминираните вещи, без промяна на квалификацията. С присъда №1/19.01.2015г., постановена по НОХД №100/12 г. по описа на ПРС Я. В. е бил оправдан. Въз основа на протест от РП-Провадия, присъдата била отменена, но след връщане на делото с присъда №10/12.04.2018 г. по НОХД 173/15 г., Я. В. отново е бил оправдан по така повдигнатото му обвинение. Оправдателната присъда е потвърдена с решение №288/12.11.2018 г., постановено по ВНОХД №880/18 г. по описа на ВОС.

След окончателното му оправдаване, на 15.05.2019 г. Я. В. е сезирал съда с искова молба, в която твърди, че в резултат от воденото против него наказателно производство претърпял негативни преживявания - страх, срам, унижение, притеснения, нервни кризи, безсъние, включително и от накърняване на честта, достойнство, авторитета и доброто му име в обществото, поради което и на основание чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ е поискал Прокуратурата да бъде осъдена да му заплати сумата от 40 000 лева обезщетение за неимуществените вреди. С първоинстанционното решение, искът е уважен частично за сумата от 1 500 лева и е отхвърлен за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 40 000 лева.

Въззивният съд е увеличил размера на обезщетението за неимуществени вреди на 5 000 лв. При определяне на този размер е взел предвид, че обвинението е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до десет години. Отчел е, че периодът на продължилото наказателно преследване от 7 години и 10 месеца не би могъл да се определи като разумен и независимо че прокуратурата не е поддържала протеста срещу първоначалната оправдателна присъда от 19.01.2015 г., но не го е и оттеглила, като след връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд е продължила да поддържа обвинението до последното публично съдебно заседание, проведено на 12.04.2018 г. Констатирал е, че процесуалното поведение на ищеца по делото не е обусловило продължителността на наказателното производство, тъй като той се е явявал лично и с упълномощения му защитник в насрочените съдебни заседания в съответната инстанция. Само едно заседание е било отложено поради заболяване на неговия защитник. Освен това въззивният съд е посочил, че наложената мярка за процесуална принуда „задържане под стража” за периода от 11.01.2011 г. до 26.11.2011 г./ с погрешно посочен в мотивите месец ноември вместо януари/ не е въведена от ищеца в производството, поради което и не е взета предвид. Приел е че липсват доказателства мярката „парична гаранция” в размер на 2000 лв. да се е отразила на обичайния начин на живот на ищеца. Според съда няма данни наказателното производство да се е отразило на професионалния живот на ищеца, като във връзка с моралния му облик е съобразил осъждането му на два пъти през 2007 г. и през 2008 г.

При тези мотиви на обжалваното решение е видно, че първият поставен от касатора въпрос изобщо не е бил обсъждан и не е обусловил изводите на въззивния съд. Според ТР № 5 от 15.06.2015 г. по т.д. №5 /2013г. на ОСГК съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 ЗОДОВ. Не е имало необходимост въззивният съд да дава отговор на този въпрос, тъй като искът не е бил насочен срещу съда, а само срещу прокуратурата. Ето защо по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Вторият въпрос на касатора е свързан с извода на въззивния съд, че наложената мярка за процесуална принуда „задържане под стража” за периода от 11.01.2011 г. до 26.01.2011 г./ с погрешно посочен в мотивите месец ноември вместо януари/ не е въведена от ищеца в производството, поради което не следва да се взема предвид при определяне размера на обезщетението. В исковата молба касаторът не е твърдял, че срещу него е била наложена и съответно приложена мярка „задържане под стража“, а е посочил само, че взетата мярка за неотклонение е „парична гаранция“ в размер на 2 000 лв. Затова първоинстанционният съд изобщо не е обсъждал дали ищецът е бил задържан под стража като мярка за процесуална принуда, а въззивният съд е констатирал, че такава мярка е била наложена, но не я е взел предвид, тъй като обезщетение за нея не е било поискано. Този извод на въззивния съд съответства на диспозитивното начало в гражданския процес. Независимо по каква причина, ищецът не е поискал обезщетение за неимуществени вреди, които евентуално са му причинени от изпълнението на такава мярка за процесуална принуда, поради което такова обезщетение не му е присъдено. Следователно решението на въззивния съд по този въпрос не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС, тъй като тя касае случаите, при които обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане под стража е поискано.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение