Определение № 2162 от 31.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1205/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], срещу решение № 260510 от 22.03.2023г. по в.гр.д. №8027/2020г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение №70017 от 18.03.2020г. по гр.д. №28500/2019г. по описа на Софийски районен съд и на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.146 и чл.143 от ЗЗП е прогласена нищожността на клаузите на чл. 6, ал.2, изр. 2 и ал. 4 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL37535 от 15.05.2008г., сключен между К. О. А., и съпругата му М. С. А., от една страна като кредитополучатели, и „Юробанк България“ АД, от друга страна като кредитодател, в частта, с която се предвижда приложение на курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро към деня на превалутирането и чл.22, ал.1 и 2 от договора за кредит, поради неравноправния им характер по смисъла на ЗЗП. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено процесуално нарушение и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е изложил мотиви при прогласяване на договорните клаузи за нищожни, както и че е отказал да приложи изключенията на чл. 144, ал. 3, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП. Твърди, че второинстанционният съд не е обсъдил обясненията на К. А. от откритото съдебно заседание, проведено на 25.02.2020 г. Твърди, че изводите на въззивния съд, че банката е възложила върху кредитополучателя целия валутен риск от кредита в чуждестранна валута, са неправилни, тъй като валутният риск се разпределя между двете страни по банковия кредит, курсовете могат да се повишават или понижават, а при понижаването на курса, валутният риск се поема от банката, дори да не е изрично писмено уговорено. Поддържа, че при сключване на договора за кредит, банката е изпълнила европейските стандарти и добросъвестно е разяснила на К. А., че при повишаване на курса на швейцарския франк месечните погасителни вноски, измерени в лева или евро, ще се повишат. Смята, че съдът не е обсъдил в цялост съдебно-икономическата експертиза, от която се установява, че кредитополучателят е купил швейцарски франкове срещу лева от банката едва два пъти. Изтъква, че в договора за кредит не е предвидено задължение на заемателя да закупува валута изключително и само от банката, за да погасява кредита. Твърди, че въпреки липсата на въведени твърдения за нищожността на чл. 22 от Договора, Софийски градски съд е прогласил клаузата за нищожна. Счита, че неравноправността на една договорна клауза следва да се преценява към момента на сключване на договора, тъй като може да е носител на порок, проявяващ се едва в хода на изпълнение на договора. Излага съображения, че банката не е била в състояние да предвиди резките промени на валутния курс на швейцарския франк, за да предупреди за това кредитополучателя. Позовава се на практика на СЕС, съгласно която промяната в обменния курс между еврото и швейцарския франк по време на период на финансова криза, засягаща цяла Европа, несъмнено е непредвидима както за банките, така и за кредитополучателите. Депозирал е и допълнителна молба, в която е изложил аргументи по отношение на неотносимостта на Определение от 18.10.2023 г. по дело С-119/17 на СЕС спрямо настоящото дело. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: ІІ.1. При постановяване на въззивното решение, и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните, длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни?; ІІ.2. Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди приетата по делото експертиза наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема, респ. не възприема експертното заключение?; ІІІ.1 Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута (швейцарски франк) и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута не само от кредитодателя по договора - банката, а и от трето лице, неравноправна ли е договорната клауза за съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валута от банката - кредитодател по договора?; ІІІ.2 За сметка на коя страна е валутният риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване курса на валутата? Означава ли това, че целият валутен риск (както при повишаване, така и при понижаване па швейцарския франк спрямо евро/лева) се поема от кредитополучателя?; ІІІ.3 Налице ли е значително неравновесие между правата на кредитополучателя - потребител по договор за валутен банков кредит, и правата на кредитодателя - банката, когато валутният риск от понижение на валутния курс на швейцарския франк спрямо лева/евро се поеме от банката, а валутният риск от повишение на валутния курс на швейцарския франк се поеме от кредитополучателя - потребител, за който риск той е изрично предупреден в договора за банков кредит, т.е налице ли е неравновесие между правата на кредитополучателя - потребител и кредитодателя - банката, когато валутният риск е разпределен между двете страни по договора за банков кредит? Твърди, че въпросите по т. 1 и т. 2 са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, формирана с Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС; Постановление № 1 от 10.XI.1985 г., Пленум на ВС; Решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. №196/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о. и Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о. По въпросите по т. 3-5 от изложението касаторът се позовава на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди наличието на противоречива практика на съдилищата, изброявайки актове на Софийски градски съд и Софийски районен съд, в противоречие с които въззивният съд е решил поставените в изложението въпроси. Позовава се на противоречие на въззивното решение с решение на Конституционния съд на Република Словения от 13.01.2022 г. и решение на ЕСПЧ по делото „Антонополу срещу Гърция“ 46505/19 от 19.01.2021г. Ответникът по касация К. О. А., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между К. О. А., и съпругата му М. С. А., от една страна като кредитополучатели, и „Юробанк България“ АД, от друга страна като кредитодател, е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL37535 от 15.05.2008г., в чл.1, ал.1, 3 и 5 от който е уговорено, че банката предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 130000 евро по курс "купува" на швейцарския франк към евро на "Юробанк И Еф Джи България"АД в деня на усвояване на кредита, за покупка на описания в същата клауза недвижим имот. Изложил е аргументи, че освен всички критерии за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 от ЗЗД, следва да съобрази и задължителната практика на СЕС по приложение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По отношение на всички оспорени от ищеца клаузи от процесния договор е приел, че от доказателствата по делото не се установява тяхното индивидуално уговаряне. Счел е, че при наличие на твърдение от страна на търговеца или доставчика, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него. Анализирайки съдържанието на клаузите на договора за кредит е приел, че с договора е уговорено предоставяне на равностойността в швейцарски франкове на определена сума в евро по курс "купува" за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Съобразил е, че към датата на усвояване на кредита 26.05.2008г. приложимият кръстосан курс за швейцарския франк към евро на банката е 1,653307, като определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове по чл.1 от договора е 214 930 швейцарски франка. При тези уговорки между страните е стигнал до извод, че механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора за кредит по отношение на размера на общата заета сума и обменния курс. По тези съображения съдебният състав на СГС е приел, че доколкото клаузите на чл.1, ал.1, З и 5; чл.2, ал.1-4 относно валутата, в която се договаря кредитът, касаят основния предмет на договора и са ясни и разбираеми и съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не следва да бъде разглеждан. По отношение на клаузите на чл. 6, ал. 2 и 4, и чл. 22, ал. 1 и 2 от договора въззивният съд е счел, че в хода на производството не са представени доказателства (допуснатият в тази връзка свидетел не е доведен от ответника нито в първата инстанция, нито при допускането му във въззивната инстанция), банката да е представила на кредитополучателя необходимата информация и да му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. Поради това обстоятелство е приел, че кредитополучателят не е можел да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, а банката, като икономически по-силната страна, е нарушила принципа на добросъвестност. Установил е, че чрез посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутният риск в негова вреда, като се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, т. 18 от ЗЗП (в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 57/2015 г.- към момента на сключване на договора). Аргументирал е, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и 4, и чл. 22, ал. 1 и 2 от договора са неравноправни, тъй като не са индивидуално договорени в договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от тях са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същите не са съставени по прозрачен, ясен и разбираем начин, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и създават във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Поставените от касатора процесуалноправни въпроси са обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях не е налице селективната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, на която се позовава касаторът. Съгласно постоянната практика на ВКС целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция, аналогично на първата, е свързана с установяване релевантната фактическа обстановка, твърдяна от страните като осъществила се, чрез събиране, анализ и кредитиране на доказателствата и с подвеждане на доказаните факти под приложимата към тях материалноправна норма. Въззивният съд е задължен да мотивира решението си, като изложи свои изводи по съществото на спора, произнасяйки се и по всички поддържани във въззивната жалба и отговора защитни доводи и възражения на страните /решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение №209/20.02.2018г. по т.д.№1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019 г. на ВКС, I т.о./. Обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал в пълнота, поради което липсва противоречие със сочената практика на ВКС. Въпрос 1 от раздел І в изложението е поставен във връзка с твърдението на банката, че съдът е игнорирал част от писмените доказателства – искане за усвояване на кредита в швейцарски франкове и молба за продажба на валута. Според касатора при обсъждане на тези доказателства въззивният съд би достигнал до извод, че ищецът е знаел, че предмет на договора е кредит в швейцарски фракове. Фактът, че решаващият състав не е обсъдил отделно искането за усвояване на кредита в швейцарски франкове и молбата за превалутиране, не се е отразил на крайните изводи на съда относно механизма на получаване на заемната сума и валутата на кредита. Напротив при съвкупния анализ на събраните доказателства въззивният съд е формирал извода, че клаузите на чл.1, ал.1,3 и 5; чл.2, ал.1-4 относно валутата, в която се договаря кредитът, касаят основния предмет на договора и са ясни и разбираеми и съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не следва да бъде разглеждан. Въпрос 1 от раздел І в изложението е зададен с оглед оплакването, че съдът не е съобразил констатациите на съдебно – икономическата експертиза,че за времето от сключването на договора до пълното предсрочно погасяване на кредита К. А. е купил от банката швейцарски франкове срещу левове само два пъти. Тези доводи са свързани с аргумента на касатора, че в договора за кредит не е предвидено задължение за кредитополучателя да закупува валута изключително и само от банката. Извод за такова задължение не е направен от въззивния съд. От друга страна при потребителски спор съдът дължи преценка за неравноправност на договорните клаузи, независимо от това дали въз основа тях страните са предприемали конкретни действия, предвид възможността по силата на неравноправната клауза за потребителя да възникнат неблагоприятни последици в хода на изпълнение на договора. Въпросите в раздел ІІ от изложението са относими към мотивите на въззивния съд, но по тях не е налице соченото от касатора допълнително основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на СЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. В решение по дело С-186/16 СЕС е изразил разбирането, че финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да позволява на кредитополучателите да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент. Съобразени са и решения на СЕС по съединени дела С-776/19-С-782/19, по дело С-139/22 и по дело С-117/23. В последното е посочено, че изискване за яснота и разбираемост и съответно за прозрачност на съставяните от продавача или доставчика договорни клаузи, закрепено в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, не може да бъде сведено само до разбираемостта на тези клаузи от формална и граматическа гледна точка, а напротив, тъй като въведената с посочената директива система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента на информираност, въпросното изискване трябва да се разбира разширително (вж. в този смисъл решение от 3 март 2020 г., G уmez del Moral Guasch, C-125/18, EU:C:2 020:138, т. 50). СЕС е разяснил, че когато става въпрос за клауза, която като част от договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, предвижда кредитът да се погасява чрез вноски в същата валута, изискването за яснота трябва да се разбира в смисъл, че изисква средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да може да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите си задължения (вж. в този смисъл решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и др., C-186/16, EU:C:2017:703, т. 51). Спазването на изискването за прозрачност, трябва да се прецени в крайна сметка от запитващата юрисдикция през призмата на всички релевантни фактически обстоятелства, сред които са предоставените рекламни материали и сведения при договарянето на разглеждания договор (решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C-776/19—C-782/19, EU:C:2021:470, т. 66) При извършването на преценката за неравноправност на процесните клаузи от договора за кредит, въззивният съд изцяло е съобразил даденото от СЕС задължително тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г., както и разясненията относно правомощията на националната юрисдикция при разглеждане на спор относно неравноправни клаузи в потребителски договори за кредит. Съдът е съобразил, че договорна клауза, по силата на която кредитът следва да се погасява в същата чуждестранна валута, в който е бил договорен, определя основна, характезирища договора престация и не може да се счита за неравноправна, при условие, че е изразена на ясен и разбираем език. При преценката дали клаузата е изразена по ясен и разбираем начин, съдът е извършил проверка дали банката е предоставила на конкретния потребител цялата относима информация, която да му позволи да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения. В мотивите съдът е взел предвид липсата на доказателства, че банката е представила на кредитополучателя необходимата информация и му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове, въз основа на които да вземе решение, основано на добра информираност, и да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Съставът на СГС е направил извод, че предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, кредитополучателят не е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута. Преценил е, че включената в договора уговорка, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутният риск в негова вреда, като се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл.143, т.18 от ЗЗП (в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 57/2015г. - към момента на сключване на договора). Този извод на съда не се променя от предоставената в договора възможност потребителят да набави необходимото количество чуждестранна валута за погасяване на вноските както от доставчика на кредитната услуга – банката, така и от трето лице – друга банка или обменно бюро, във връзка с която е поставен въпросът по т.1 от раздел ІІ на изложението. Неравноправността на клаузите от договора за кредит в случая не е изведена от обвързаност на кредитополучателя да закупува швейцарски франкове само от банката – касатор, а от извода, че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутният риск в негова вреда. Правните изводи относно приложението на чл.143 – чл.147 от ЗЗП са в съответствие и с формираната съдебна практика по аналогични казуси: на договорено кредитиране в швейцарски франкове, по блокирана сметка на кредитополучателите и усвояване на кредита във валута, различна от договорената, респ. и при погасяване, с превалутиране на различната валута в швейцарски франкове, съобразно приложим от банката – кредитодател курс. В хипотеза на аналогични по съдържание на чл.6 ал.2 и чл.22 ал.1 и ал.2 договорни разпоредби, някои с различна номерация, са постановени решения по реда на чл.290 от ГПК, както следва: решение №295 по т.д.№3539/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №384 по т.д.№2520/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №294 по т.д. №1599/2017г. на ІІ т.о., решение №168 от 29.01.2021г. по т.д.№2184/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №170 от 16.03.2021г. по т.д.№1901/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №231 по т.д.№ 875/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. В цитираната практика е формирано и непротиворечиво становище относно критериите за квалифицирането на договорните клаузи като индивидуално уговорени и тежестта за доказване на последното, с които разрешения въззивният акт е в съответствие. Съответствието на въззивното решение с практиката на СЕС, както и с константната съдебна практика на ВКС по идентични казуси изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. При този изход на спора на страните не следва да бъдат присъждани разноски. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд