Определение № 50279 от 01.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1545/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев инс“ АД срещу решение №4 от 13.01.2022 г. по в.гр.д.№474/2021 г. на АС Бургас. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №260069 от 15.06.2021 г. по гр.д.№202/2020 г. на ОС Ямбол в частта, с която ЗК „Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Т. Д. Т. сумата от 40 000 лв., обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на брат му Л. Д. Т., настъпила при ПТП от 28.10.2019 г., ведно със законната лихва от 19.12.2019 г. до окончателното изплащане и е разпределена отговорността за разноските. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните, уточнени от настоящата инстанция, въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия“ и „по изключение“, съгласно ТР №1 по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, покрива ли се този критерий с установените по делото факти и в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищеца, в качеството му на брат на загиналия при ПТП. 2. Доказаният по делото факт, че ищецът - брат на загиналия повече то 10 години преди настъпване на инцидента живее в отделно домакинство от това на брат си и има собствено семейство, достатъчно основание ли е да се приеме, че връзката между братята не е особено близка и липсва изключителност в отношенията им. 3. Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените в Постановление №4/1961 г. и Постановление №5/1969 г. на Пленума на ВС, в хипотезата на пряк иск на ищец, в качеството му на брат на загиналия при ПТП, срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. 4. Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл.493а, ал.4 от КЗ, с предявен иск по чл.432 от КЗ, е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от негова загуба с продължително проявление във времето. 5. При предявен иск по чл.432 от КЗ, от лице по чл.493а, ал.4 от КЗ, в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае право на обезщетение. Ответникът по касация Т. Д. Т., чрез процесуалния си представител заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА за оказана безплатна адвокатска помощ в производството пред ВКС. К. Г. Г. – трето лице помагач на ЗК „Лев инс“ АД, не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на Л. Д. Т. – брат на ищеца Т. Д. Т.. След подробен анализ на приетите по делото писмени доказателства и показанията на разпитаните свидетели и позовавайки се на разясненията, дадени в ТР №1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, е посочил, че по делото се установява значима промяна на душевния интегритет на ищеца, провокирана от загубата на брат му, намерила израз във влошено здравословно състояние, отдръпване от социални контакти, депресивно състояние, често посещение на гробното място и ангажиране с послесмъртни ритуали. Установил е, че за последните десет години преди инцидента братята са живеели в съседство, но в отделни домакинства, като ищецът живее във фактическо брачно съжителство. Отбелязал е обаче, че изискването за съвместно живеене, като основа за извод за изградени трайни отношения на привързаност, не бива да се абсолютизира, тъй като това би довело до превратно интерпретиране на тълкувателната воля - съжителството, като ситуация, от която може да възникне духовна и емоционална близост, не изключва дефинитивно възможността за формиране на такава и в други хипотези, като акцентът следва да се постави върху изследването във всеки конкретен случай на значимите за спора обстоятелства, разкриващи пълната картина на отношенията между починалия и претендиращия обезщетение. В този смисъл и като е взел предвид малката разлика от само три години във възрастта на братята, обосноваваща житейската презумпция за изградени близки отношения от съвместното детство, които не са били накърнени към датата на деликта и съобразявайки установената от свидетелите близост, запазена и в зрелите години от живота на братята, споделения бит, взаимната им привързаност и подкрепа, като тези отношения са стабилни и с голяма продължителност – 45 години, както и обстоятелството, че починалият брат на ищеца не е създал семейство и след смъртта на родителите му единствен негов най-близък е останал ищеца, е достигнал до извод, че ищецът е материалноправно легитимиран да бъде обезщетен за настъпилата при произшествието смърт на неговия брат, при реализация на изключението от цитираното Тълкувателно решение. Изложил е съображения, че е доказано формирането на отношения, които покриват критерия за създадена трайна и дълбока емоционална връзка между починалия и претендиращия обезщетението, като вместо да реализира оправданите си очаквания да сподели живота си, като възрастен, със само три години по-големия си брат, ищецът е имал травматичното преживяване да възприеме неочакваността и безвъзвратността на смъртта му, а данните по делото убеждават, че страданията му от морално естество са намерили реално проявление и са доказани. По отношение размера на дължимото обезщетение и позовавайки се на дадените с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС указания, относно критериите, относими към определянето на обезщетение за морални вреди, при настъпила в резултат на деликт смърт – възрастта на ищеца и неговия починал родственик; естеството на техните отношения и интензитета на претърпените от загубата вреди, и воден от общественото схващане за справедлива обезвреда, към датата на увреждането, е намерил, че обезщетението следва да се определи в размер на 40 000 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Формулираните от касатора въпроси /с изключение на втората част от първи въпрос и втори въпрос, които са фактически и по отношение на тях не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК/ са обусловили правната воля на съда, но спрямо тях не е налице поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Отговор на тези въпроси /свеждащи се до въпроса за предпоставките/критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС 4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. кръг на лицата с право на обезщетение/ се съдържа в цитираното ТР №1/2016 г. Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В процесната хипотеза въззивният съд се съобразил изцяло с насоките, дадени в ТР, като въз основа на конкретните установени по делото факти е приел за доказано както наличието на трайна и дълбока, изключителна по своя характер емоционална връзка между починалия и неговия брат, включително базирайки се създадените отношения на обич, доверие и взаимопомощ, така и на наличието на емоционален и психически срив у ищеца вследствие от смъртта на починалия. С оглед изложеното решението е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР №1/2016 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, което изключва наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по отношение на въпросите, като следва да се посочи, че доколкото конкретните житейски обстоятелства са различни по всяко дело, те не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, а решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти. Тъй като в случая по делото е установено, че въззивното решение /с което е потвърдено първоинстанционното решение присъждащо в полза на ищеца сума в размер на 40 000 лв./, подлежи на принудително изпълнение, несъмнено е, че са налице категорични доказателства, че ищецът не е материално затруднено лице по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. В светлината на изложеното се опровергава осъществяването на основанието за предоставяне на безплатна адвокатска помощ /затруднено материално положение/, поради което и независимо от изхода на спора по касационната жалба, присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, не се следва. Доколкото в касационната жалба се съдържа и искане да бъде отменено решението на въззивния съд в частта, с която е присъдено ДДС върху определеното от въззивната инстанция възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, настоящата инстанция намира, че по същество се иска изменение на въззивното решение по реда на чл.248 от ГПК, по което компетентен да се произнесе е въззивният съд. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,