Определение № 1350 от 31.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1690/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. С определение №721, постановено на 10.03.2023г. от Бургаския окръжен съд, III въззивен граждански състав по ч.гр.д.№340/2023г. е потвърдено определение №10 от 09.01.2023г., постановено по гр.д.№171/2021г. по описа на Районен съд-Поморие, с което е оставено без уважение искането на съделителя И. И. К. за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса от 2335.72лв. за въззивно обжалване. Определението е обжалвано от И. И. К. чрез процесуалния му представител адв.М. А., с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено. Поддържа на първо място, че размерът на държавната такса в случая е неправилно определен, като излага съображения, че в съответствие с указанията, дадени с ТР №6/2012г. от 6 ноември 2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, държавната такса следва да бъде определена като по неоценяем иск по чл. 18, ал. 1, вр. чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. За неправилен счита и извода на въззивния съд, че обемът от притежавано имущество има самостоятелно значение и наличието на притежавано недвижимо имущество се явява пречка за освобождаване от държавна такса. Навежда довод, че притежаваните от него ѕ идеални части от имота са му били дарени при условията на запазено пожизнено и безвъзмездно право на ползване от неговата баба и поради това той не би могъл нито да продаде имота, нито да го отдава под наем и да реализира доходи от него. Посочва също така, че няма трудови доходи и доходи от други източници, тъй като е ученик в 12 клас. Като основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.Как следва да се определи размерът на държавната такса за жалба срещу решение за допускане на делба съгласно ТР №6/2012 от 6 ноември 2013г. на ОСГТК на ВКС? 2.При отказ от освобождаване от заплащане на държавна такса длъжен ли е съдът изрично да констатира в мотивите, че молителят разполага с достатъчно средства да заплати таксата и следва ли съдът да направи съпоставка между доходите на молителя и дължимата държавна такса с оглед възможността да бъде платена от него? 3.Допустимо ли е съдът само да констатира, че жалбоподателят притежава недвижимо имущество, за да откаже освобождаването му от заплащане на държавна такса или трябва да изследва въпроса за какво се използва имотът, има ли тежести върху него или вещни права на трети лица и може ли жалбоподателят да се разпореди с него, да реализира доходи от него, които да са достатъчни за заплащане на държавната такса или същият да послужи за обезпечение за кредит; 4.Когато жалбоподателят притежава имот, от който няма възможност да реализира доходи, за да плати държавната такса, нито може да продаде или да послужи като обезпечение за кредит поради това, че същият е обременен с чужди вещни права (право на ползване), това основание ли е за отказ за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК? 5.Длъжен ли е съдът при преценка за освобождаване от държавна такса да съобрази всички доказателства, намиращи се по делото, при позоваване на тях от страна на молителя, или следва да отчете доказателствата, представени само в производството за освобождаване от държавна такса? 5.По молбата за освобождаване от внасяне на такси и разноски достатъчно ли е съдът да констатира притежаваното от молителя имущество, за да я отхвърли или следва да вземе предвид и доходите на лицето и неговото семейство, семейно положение, трудова заетост, възрастта, както и други констатирани обстоятелства. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК. Налице са и предпоставките за допускане на касационното обжалване, като съображенията за това са следните: В обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по процесуален въпрос, касаещ предпоставките за уважаване на искането за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК при подаване на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с което допуснат до делба недвижим имот е изнесен на публична продан. Взел е предвид, че жалбоподателят не притежава друго имущество освен идеална част от делбения имот и е пълнолетен от 21.10.2022г. Изложил е съображения, че обемът на притежаваното имущество има самостоятелно значение и наличието на притежавано недвижимо имущество се явява пречка за освобождаване от държавна такса. Приел е, че в случая молбата на И. И. К. следва да бъде оставена без уважение, тъй като делът му от имота, предмет на делбата, възлиза на 116787 лева, което само по себе си предпоставя неприложимостта на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК. Съобразил е също така, че молбата за освобождаване от внасяне на държавна такса е за въззивно обжалване по делбено производство, във втората фаза по извършване на делбата, в което всяка страна има двойно процесуално качество на ищец за своята идеална част и съответно ответник досежно идеалната част на другия съсобственик, като в производството пред районния съд не е ползван способа на доброволна делба с цел избягване на плащането на по-високи държавни такси и разноски. При тези данни следва да се приеме, че не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос. Указанията по приложението на процесуалния закон, дадени с т. 17 от ТР №6/2012 от 6 ноември 2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС касаят начина, по който се определя държавната такса, дължима при подаване на жалба срещу решение по допускане на делбата. В настоящия случай И. И. К. е подал въззивна жалба срещу решение по извършване на делбата и дадените в т. 17 на ТР №6/2012г. указания не могат да намерят приложение. Последователна и непротиворечива е практиката на ВКС, че при обжалване на решение по извършване на делбата досежно избора на способ за извършване на делбата съделителят дължи държавна такса в размер на 2% от стойността на своя дял по аргумент от разпоредбите на чл. 8 и чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, тъй като това е стойността, която определя обжалваемия му интерес (определение №200/26.05.2011г. по ч.гр.д.№145/2011г. на ІІ г.о. на ВКС; определение №295/22.04.2014г. по ч.гр.д.№6941/2013г. на ІV г.о. на ВКС; определение №519/24.11.2010г. по ч.гр.д.№460/2010г. на І г.о. на ВКС; определение №221/14.07.2015г. по ч.гр.д.№3407/2015г. на II г.о. на ВКС). По останалите процесуално-правни въпроси, които жалбоподателят поставя, е налице трайно установена практика на ВКС, според която по молбата за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаването на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото му състояние, семейното положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството (определение №496 от 10.07.2013г. по ч.т.д.№2492/2013г. на II т.о. на ВКС). Въз основа на тези данни съдът следва да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането (определение №442 от 19.12.2013г. по ч.гр.д.№7440/2013г. на II г.о. на ВКС), като при преценката на имущественото състояние на страната по реда на чл. 83, ал.2 ГПК се вземат предвид: действителните доходи от пенсия, стипендия, заплата, хонорари и други възнаграждения за работа, доходите, които може да бъдат реализирани от несеквестируемо или по друга причина неотчуждаемо имущество, както и правата върху секвестируеми вещи, дялови участия и други имуществени права (определение №20 от 15.01.2021г. по ч.гр.д.№3445/2020г. на III г.о. на ВКС). Поставените от жалбоподателя въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По същество на първо място следва да се отбележи, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че жалбоподателят все още е ученик и поради тази причина, макар да е навършил пълнолетие и е в трудоспособна възраст, все още не работи – видно от представената с молбата за освобождаване от държавна такса служебна бележка, издадена от директора на СУ „Л. К.“ – [населено място], И. И. К. е ученик в X. „в“ клас през учебната 2022-2023г. Не е взето предвид и обстоятелството, че единственото недвижимо имущество, което жалбоподателят притежава, е делът му от къщата, предмет на делбеното производство, а именно от жилището, в което живее със своята майка, което обективно не позволява отдаването на този имот под наем с цел получаване на доходи. Не е взето предвид и обстоятелството, че върху две от стаите е запазено пожизнено право на ползване за Т. И. К. и поради тази причина отдаването на стаите за възмездно ползване не принадлежи на жалбоподателя, а на ползвателя. Не е съобразено следователно, че жалбоподателят обективно не е в състояние да си осигури доход от работа по трудово правоотношение, както и да реализира доход чрез отдаване под наем на притежаваната от него идеална част от имота, предмет на делбата. Неправилно е прието, че сам по себе си фактът, че молителят притежава недвижимо имущество на значителна стойност, се явява пречка за освобождаване от държавна такса. Съдът може да признае, че лицето притежава достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса, само ако притежаваното от него имущество на значителна стойност може да бъде осребрено и от него да реализира доход или да послужи като обезпечение за отпускане на кредит (определение №166 от 17.01.2022г. по ч.гр.д.№24/2022г. на IV г.о. на ВКС, което въззивният съд е възприел в смисъл, различен от действително вложения в него). Неправилно също така обстоятелството, че в производството пред първоинстанционния съд не е ползван способът на доброволната делба, е определено като пречка за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса по въззивното обжалване. Сключването на съдебна спогодба в делбеното производство не зависи само и единствено от волята на един от съделителите. Поради тези съображения настоящият състав приема, че постановеното от Бургаския окръжен съд определение, с което е прието, че обемът на притежавано имущество има самостоятелно значение и наличието на притежавано недвижимо имущество се явява пречка за освобождаване от държавна такса, както и че такава пречка представлява обстоятелството, че в производството пред районния съд не е ползван способа на доброволната делба, е неправилно. Както вече беше отбелязано, съдът следва да прецени всички установени по делото обстоятелства, касаещи имущественото състояние на лицето, което иска освобождаване от задължение за заплащане на държавна такса. В случая тези, вече посочени по-горе обстоятелства, категорично сочат, че жалбоподателят И. И. К. не разполага с достатъчно средства за заплащане на държавна такса за въззивно обжалване в размер на 2335.72лв. – същият все още е ученик и не работи по трудово правоотношение, а притежаваното от него недвижимо имущество (3/4 идеални части от къщата, предмет на делбата) не може да бъде използвано като източник на доход. Обжалваното определение, както и определението на първоинстанционния съд, постановени по направеното от И. И. К. искане за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски следва да бъдат отменени като неправилни и вместо това по същество бъде постановено освобождаване на жалбоподателя от това задължение по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение