Определение № 166 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1409/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Я. С., [населено място], подадена чрез адвокат С. К., против въззивно решение № 1290 от 14.12.2023 г. по в.гр.д. № 1752/2023 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1724 от 04.08.2023 г. по гр.д. № 7494/2022 год. на Районен съд – Бургас. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове за осъждане на ответника „ДАРИ ТРАВЪЛ КОМЕРС“ ЕООД за следните суми: 1227,40 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи стойността на заплатени медицински услуги на територията на Република България, и 5001 лв., неимуществени вреди – претърпени от ищцата болки и страдания, във връзка с настъпил на 11.10.2018 г. инцидент по време на екскурзия в [населено място], организирана от ответното дружество, довел до травматично увреждане на ищцата. В касационната жалба решението се обжалва изцяло, иска се неговата отмяна и уважаване на исковете в предявения им размер.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от „ДАРИ ТРАВЪЛ КОМЕРС“ ЕООД, със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат М. К., с който оспорва касационната жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира се присъждане на направените разноски съгласно представен списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.

Жалбата е процесуално допустима с изключение на частта и относно иска за обезщетение за имуществени вреди. В тази част ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по иск с цена до 5 000 лв. Според разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата 1227,40 лв. – обезщетение за имуществени вреди следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол.

Касационната жалба в останалата част е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 29.06.2018 г. е сключен договор № 454 за организирано туристическо пътуване, с който ответното дружество, в качеството му на туроператор, се е задължило срещу заплащане да предостави на ищцата, в качеството ѝ на потребител, пакет от услуги – транспорт до [населено място] с багаж, настаняване със закуски в района на града, водач по време на цялото пътуване и застраховка „Помощ при пътуване в чужбина“. В приложените общи условия на туроператора, както и в застрахователната полица, е разяснено, че медицинската застраховка важи само по време на пътуването извън България и е с лимит от 5000 евро. В общите условия е посочено, че туроператорът не носи отговорност пред туриста, в случай че по време на пътуването неговото здравословно състояние се влоши и той се разболее, включително и в случай че това налага болнично лечение. Отговорността на туроператора се изразява в осигуряване на застраховка „Помощ при пътуване в чужбина“ със съответния лимит за злополука, спасителни разходи и медицински разходи. В застрахователното полица е посочено, че при настъпване на застрахователно събитие застрахованият, лично или чрез свой представител, е длъжен незабавно (до 24 часа) да се свърже с Асистънс компанията и да представи подробна информация за събитието, както и че, когато застрахованият заплати сам направените разходи, всички документи по конкретната претенция следва да се изпратят до застрахователя в срок до 5 години след завръщането в Република България. Съдът е приел, че не се спори по въпросите за наличието на валидна застраховка за ищцата по време на пътуването, обстоятелството, че на 11.10.2018 г. се е случил инцидент на ескалатор в [населено място], в резултат на който ищцата е получила фрактура на глезена на левия си крак. Лечението ѝ е извършено изцяло в България след прибирането ѝ и разходите ѝ за него възлизат на 1227,40 лв., които застрахователят е отказал да възстанови като направени на територията на Република България, тоест непокрити от сключената застраховка. Съдът е приел, че спорът между страните касае договорно неизпълнение от страна на туроператора, като е посочил, че съобразно уредения в чл. 82 ЗЗД фактически състав е нужно да се докаже неизпълнение на задължението по двустранен договор по причина, която може да се вмени във вина на длъжника, както и причинна връзка между неизпълнението и вредите. Според редакцията чл. 93, ал. 1 ЗТ, действала към момента на инцидента, туроператорът е длъжен да откаже без необосновано забавяне съдействие на изпаднал в затруднение пътуващ, включително в случаите по чл. 90, ал. 13 ЗТ, и по-специално, като осигури полезна информация на пътуващия относно здравните услуги, местните власти и предоставянето на консулска помощ, както и като окаже съдействие на пътуващия да осъществи междуселищни и/или международни комуникации и да намери алтернативни туристически услуги. Прието е, че туроператорът е изпълнил задълженията си, като е предоставил полезна информация на ищцата – разяснил ѝ е какъв е приблизителният размер на разходите, необходими за лечението ѝ на място, както и начинът, по който може да се възползва от медицинската си застраховка впоследствие. Установено е, че ищцата не се е възползвала от нея по причини, които не зависят от туроператора – липса на парични средства. В тази връзка съдът е приел за необосновано заявеното в исковата молба очакване от страна на ищцата туроператорът да предприеме нещо за разрешаването на проблема ѝ. В допълнение е посочено, че липсва причинна връзка между твърдяното неизпълнение и вредите, чието обезщетение търси ищцата. Съдът е кредитирал свидетелските показания, според които инцидентът е настъпил поради внезапното спиране на ескалатор, което не зависи и няма общо с поведението на туроператора. Като неоснователно е отхвърлено и твърдението на ищцата, че при предприемането на по-скорошно лечение е могло да се избегне настъпването на сериозно увреждане на глезена. Съдът се е позовал на медицинската документация, според която глезенът е бил изначално счупен, а не изкълчен, и е посочил, че липсват данни настъпилото сериозно увреждане да е в резултат на изминалия период от време. В заключение е прието, че не е доказано наличието на договорно неизпълнение от страна на туроператора, което да обуслови ангажирането на отговорността му в конкретния случай.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Неосигуряването без необосновано забавяне на подходящо съдействие на изпаднал в затруднение пътуващ представлява ли противоправно поведение на туроператора като предпоставка за ангажирането на отговорността му по чл. 93, ал. 1 Закон за туризма вреди? Твърди се противоречие с решение № 2315 от 09.04.2020 г. по в.гр.д. № 3751/2019 г. на СГС и решение № 132 от 12.06.2018 г. по т.д. № 173/2018 г. на II т.о. на ВКС.

2. Налице ли е допуснато от съдебния състав нарушение на правилата на формалната логика, като се е произнесъл не само необосновано, а напълно произволно, доколкото не е приложил правилно материалния закон – чл. 93, ал. 1 ЗТ? Съставлява ли това процедиране – липсата на обсъждане на доводите, изложени във въззивната жалба, от страна на решаващия съдебен състав – нарушение на правото на защита на страната с оглед липсата на възможност за проверка на възприетото като основание от въззивния състав, включително и по предложение последно от ал. 2 на чл. 280 ГПК? Неизпълнението на посоченото нарушава ли правото на страната с оглед факултативността на касационното обжалване, което като процедура спрямо въззивното обжалване е сравнително по-сложно и трудоемко за проверка правилността на първоинстанционното решение?

Твърди се и наличието на „очевидна неправилност“ на обжалваното решение като самостоятелна основание за допускане на касационният контрол съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Основният мотив на въззивния съд за отхвърлянето на предявения иск е, че не е налице договорно неизпълнение, което да послужи за основание за ангажиране на отговорността на туроператора. Така поставен първият въпрос се отнася именно до този извод и изразява неприемането му от касатора. Същото обаче не е основание за допускане на касационното обжалване, а правилността на обжалваното решение по същество не е предмет на настоящото производство, предхождащо разглеждането на спора по същество след евентуалното допускане на касационния контрол. Предвид посоченото, въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да бъде разгледан по-подробно на този етап от производството пред ВКС. В допълнение, посоченото решение на СГС, макар и окончателно според твърденията на касатора, не може да обоснове наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при което се преценява наличието на противоречие единствено с практиката на ВКС, а второто решение на ВКС е неотносимо към конкретния случай, тъй като касае предходна редакция на нормата на чл. 93, ал. 1 ЗТ.

Във връзка с втория въпрос следва да се посочи, че наличието на процесуално нарушение и/или неправилно прилагане на материалния закон не са основания за допускане на касационното обжалване, а касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, свързани с правилността на обжалваното решение и подлежащи на преценка в производството по чл. 290 ГПК. Противно на съдържащото се във въпроса твърдение, касационното обжалване не е факултативно – то е уредено като редовен способ за контрол, част от триинстанционната система за разглеждане на делата, като на касационно обжалване подлежат невлезли в сила въззивни решения, а не първоинстанционни. Именно в касационното производство, след допускането му по същество, подлежат на проверка изводите на въззивната инстанция по съществото на спора. В по-голямата си степен така формулиран вторият въпрос и съдържащите се в него твърдения са неотносими към изхода на делото и изобщо не били предмет на въззивното производство. Доколкото може да се изведе относим към дейността на въззивната инстанция въпрос, то той касае задължението ѝ да обсъди всички твърдения и възражения на страните и изложи собствени мотиви по тях. Съдът не се е отклонил от трайната практика по въпроса, съгласно която за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни правно релевантни факти за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото.

Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е доразвил правните изводи на първоинстанционния по отношение на наведените от страните възражения за правилността на решението, следвайки правилата на формалната логика и съобразно установената фактическа обстановка. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито твърдения се съдържат в представеното от касатора изложение.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 1440 лв. въз основа на представените списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд