Определение № 50088 от 17.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 598/2022 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 5281 от 18.11.2021 г., подадена от А. Г. А. и М. Н. А., чрез адвокат И. Н. от АК - Пловдив, срещу въззивно Решение № 58 от 28.10.2021 г. по в.гр.д.№ 449/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено Решение № 260823 от 18.06.2021 г. по гр.д.№ 715/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив. Ответниците по касационната жалба Я. Г. К. и В. Т. К. са депозирали отговор чрез адвокат Н. А. от АК – Пловдив, в който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендират разноски. По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд се е произнесъл по предявените от Я. Г. К. и В. Т. К. срещу А. Г. А. и М. Н. А. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на правото им на собственост като придобито на основание реализирано право на строеж, учредено на 27.06.2011 г. с Нотариален акт № *** г. на нотариус С. З., върху апартамент № ***и 12,88/145,88 идеални части от подземен гараж в сградата в [населено място], ул. „П.” № ***, надлежно индивидуализирани по кадастралната карта, и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху тези обекти. Безспорно установено е, че на 27.06.2011 г., съгласно Нотариален акт № *** г. на нотариус С. З., ответниците по иска (сега – касатори), като собственици на ПИ с идентификатор ***са учредили възмездно и безсрочно права на строеж в полза на „Икар 95” ООД върху обекти от предвидената за изграждане в имота сграда, сред които апартамент № ***и целият сутеренен етаж, включващ и паркоместа. На същата дата 27.06.2011 г., с Нотариален акт № *** г. на нотариус С. З., „Икар 95” ООД е продало на ищците К. правото на строеж върху процесните обекти – апартамент и подземен гараж, последният заснет като самостоятелен обект с идентификатор ***. Сградата е завършена в груб строеж към 28.09.2017 г., когато е съставен Акт обр. 14 за приемане на конструкцията. С влязло в сила Решение № 953 от 06.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 1931/2017 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, потвърдено с Решение № 10 от 05.02.2019 г. по в.гр.д.№ 634/2018 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, са отхвърлени предявените от настоящите ищци К. срещу настоящите ответници А. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на придобитите от тях права на строеж върху процесните обекти. Решаващият мотив за отхвърляне на исковете е, че правото на строеж е реализирано в хода на делото с изграждането на сградата в груб строеж. Във връзка с възражението на ответниците за изтекла погасителна давност, е прието, че правото на строеж не е погасено с изтичане на давностния срок от учредяването му през 2011 г., тъй като собствениците на земята са създали пречки пред реализирането му. С оглед настъпилия в хода на производството факт на построяване на сградата в груб строеж, прието е, че правото на строеж се е трансформирало в право на собственост и не съществува. Спорът между страните по настоящото дело е концентриран около обективните предели на силата на пресъдено нещо на така влязлото в сила решение. Въззивният съд е приел, че в правната ни система вещното право на собственост и ограниченото вещно право на строеж са регламентирани като отделни и самостоятелни досежно тяхното съдържание и правопораждащи и правопогасяващи юридически факти и същите подлежат на самостоятелна защита. Правото на строеж по чл. 63, ал. 1 ЗС включва правомощията на носителя му да построи сграда върху чужда земя и да стане собственик на построеното, като правните способи за придобиването му са предвидени в общата за вещните права върху чужда вещ разпоредба на чл. 55 ЗС – правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона, и то подлежи на самостоятелна защита, съгласно чл. 111, ал. 1 ЗС. Правото на собственост включва правомощията на титуляря да управлява, владее и се разпорежда с вещта и то се придобива по предвидените специално за него в нормата на чл. 77 ЗС правни способи – правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона, и подлежи на защита, съгласно чл. 108, чл. 109 и чл. 109а от ЗС. Законово определена хипотеза на придобиване на правото на собственост е чрез реализиране на правото на строеж, когато носителят на последното е упражнил включващото се в него правомощие да построи сградата. С изграждането й в груб вид възниква обектът на правото на собственост, от който момент правото на строеж е в латентно състояние и проявява самостоятелното си съществуване ако сградата погине, съгласно чл. 66, ал. 2 ЗС. Прието е, че правото на строеж не е неделимо от правото на собственост и не се касае за едно и също материално право. Целта на суперфицията е да изключи презумпцията на приращението по чл. 92 ЗС и тя бива постигната с построяването на сградата, върху която от този момент възниква право на собственост за суперфициаря с присъщите на това право правомощия на пълно господство над нея. При това положение е прието, че приключилото и настоящото дело не са с един и същ предмет, тъй като касаят различни субективни материални права и основания за възникването им, и не е налице забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на вече разрешен спор. Построяването на сградата в груб строеж е настъпил в хода на първоинстанционното производство по приключилото дело факт. Този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по това дело, тъй като настъпването му е правопогасяващо основание по отношение защитаваното право на строеж, а с отхвърлянето на иска на това основание със задължителна сила е установено, че възникналото право на строеж е престанало да съществува от този момент. Не се касае за преклудиран факт, на който ищците е недопустимо да се позовават в настоящото производство. По общо правило ищецът не е длъжен да изчерпи в процеса всички пораждащи претендираното от него право факти, а ответникът трябва да изчерпи всичките си възражения срещу възникването и съществуването на това право, в противен случай фактите, от които те произтичат, се преклудират и е недопустимо да бъдат наведени впоследствие за оспорване на същото право. В този смисъл фактът на построяване на сградата е преклудиран, но като такъв, на който се основава правопогасяващо възражение досежно правото на строеж, а не като пораждащ защитаваното сега от ищците право на собственост, на който е допустимо да се позоват. Ето защо възраженията на жалбоподателите за недопустимост на предявените искове за защита на правото на собственост са намерени за неоснователни. Ответниците своевременно с отговора на исковата молба са заявили възражение за изтекла в тяхна полза петгодишна погасителна давност по чл. 67 ЗС по отношение на правото на строеж за периода от учредяването му на 27.06.2011 г. до 27.06.2016 г. Такова възражение те са навели и в производството по приключилото дело. Прието е, че възражението не е преклудирано от влязлото в сила решение по това дело, тъй като с него съществуването на правото на строеж не е отречено поради изтекла погасителна давност, а мотивите на същото не са източник на сила на пресъдено нещо. Срокът по чл. 67 ЗС е давностен и за него се прилагат правилата на чл. 110 - чл. 120 ЗЗД. По аргумент от чл. 118 ЗЗД собственикът на земята не може да се позове на давността след като правото на строеж е реализирано и възражение за изтекла погасителна давност на това основание е недопустимо. В такава насока е и ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГК. В настоящия случай придобитото от ищците с договора от 27.06.2011 г. право на строеж е реализирано с построяване на сградата в груб строеж към 28.09.2017 г., преди предявяване на иска с подаването на исковата молба на 15.04.2020 г., поради което възражението за изтекла погасителна давност не следва да се разглежда. Обобщено е, че е налице наведеното от ищците придобивно основание за претендираното право на собственост върху процесните обекти, които няма спор да са във фактическа власт на ответниците, за наличие на основание за каквато те не са ангажирали доказателства. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на първо място в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – поради вероятна недопустимост. Касаторите поддържат и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. В случай, че за някой от елементите от фактическия състав на спорното право съдът установи, че е бил предмет на иска по предходен спор, съдът длъжен ли е да изследва каква СПН е формирана по отношение на този елемент и да я зачете в последващия спор; за тази цел – по кои критерии съдът извежда обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение; 2. За преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо по отношение на факти, възникнали по време на висящността на производството, относими към заявеното основание на иска; 3. За съотношението между правото на строеж и собствеността върху изградената постройка/самостоятелен обект в нея – това различни материални права ли са, или са отделни правомощия на носителя в обхвата на единното материално право; 4. За задължението на въззивния съд като инстанция по същество да се произнесе по въведените от страните възражения и доводи, която дейност да отрази в безпротиворечиви мотиви на съдебния акт като гаранция за неговата законосъобразност. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Доводът за недопустимост, както и въпросите под №№ 1, 2 и 3, почиват на поддържаното от касаторите становище, че Решение № 953 от 06.07.2018 г. по гр.д.№ 1931/2017 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отхвърлен предявен от ищците срещу ответниците установителен иск за право на строеж, е формирало сила на пресъдено нещо не само досежно правото на строеж, но също така е отречено и титулярството на настоящите ищци относно правото на собственост върху обектите в сградата, построена върху имота, за който е било отстъпено правото на строеж. Становището на касаторите почива на тезата, че е налице единство между правото на строеж и правото на собственост върху построеното в степен, обосноваваща разпростиране на силата на пресъдено нещо на Решение № 953 на ОС – Пловдив и по отношение претенциите за собственост върху построеното. Това становище и обосноваващата го теза не намират опора нито в доктрината, нито в съдебната практика, включително цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Правото на собственост върху построеното е отделно, самостоятелно и различно от правото на строеж, които (както е приел и въззивният съд) съществено се различават едно от друго по характер, съдържание, време на съществуване и правомощия на притежателя. Правото на строеж включва правомощията на носителя му да построи сграда върху чужда земя, да придобие собствеността на постройката и да се ползва от земята в рамките на необходимото за пълноценното използване на постройката, а след упражняването му създава придобивно основание в полза на своя носител относно абсолютното право на собственост върху построеното в отклонение от принципа на приращението по чл. 92 ЗС. Не съществува идентичност между двете права, нито връзка от такова естество, която да съставлява основание за разпростиране обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, с което е отхвърлен иск за титулярството на правото на строеж и по отношение на претенцията за правото на собственост върху обектите в сградата. По тази причина в случая отсъства основание за приложението на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК, респ. не се поражда нито съмнение относно допустимостта на обжалваното решение, нито основание за допускане на обжалването по въпроси №№ 1, 2 и 3. Следва да се подчертае, че с влязлото в сила Решение № 953 от 06.07.2018 г. по гр.д.№ 1931/2017 г. на ОС – Пловдив е прието, че претендираното (включително от Я. Г. К. и В. Т. К.) право на строеж валидно е възникнало и е съществувало към момента на предявяването на иска, а противопоставеното от ответниците (касатори по настоящото дело) възражение за погасяване на правото на строеж поради неупражняването му в 5-годишния срок по чл. 67 ЗС е неоснователно (правото на строеж не се е погасило, тъй като собствениците на земята недобросъвестно са създавали пречки за реализирането на правото на строеж - т. 2 от ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГК). Принципна постановка е, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някой от споровете има вече влязло в сила съдебно решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно и че между страните е формирана сила на пресъдено нещо, която трябва да бъде зачетена при всеки последващ спор по повод на същото правоотношение (така: цитираното от касаторите Решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 4301/2014 г. на ВКС, ІV г.о.). С оглед това приетото за установено относно фактите, обосновали изводи за валидното възникване и непогасяването на правото на строеж по чл. 67 ЗС, подлежи на зачитане и в рамките на настоящия процес. Изводите в атакуваното въззивно решение относно настъпилата трансформация на правото на строеж в право на собственост върху построеното, са формирани в съответствие с цитираната практика на ВКС, а също и в съответствие със задължителната практика по т. 5 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, което изключва допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По процесуалноправния въпрос № 4 от изложението ВКС констатира, че въззивният съд е постановил решението си в съответствие със закона и съобразно трайно установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235 и чл. 236 ГПК, включително задължителната такава. Обсъдени са събраните по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна; приетата за установена фактическа обстановка кореспондира с резултата от анализа на доказателствата; установените факти правилно са подведени към хипотезите на приложимите правни норми; правните изводи са съответни на приложимия закон. Въззивният съд се е произнесъл по доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно относно релевантните факти и относно твърденията, доводите и възраженията на страните по тях и по приложимото материално право, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Несъгласието на касаторите със заключенията на съда обективира оплакване на допуснати процесуални нарушения, което не подлежи на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите, респ. - не е основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изхода от настоящото произнасяне, на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 1 000 лева, представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС (л. 63). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение