Определение № 766 от 18.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4537/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх.№ 03.11.2025 г., подадена от М. С. М. чрез адвокат Е. А. от АК – В., срещу въззивно Определение № 19604 от 13.10.2025 г. по възз.ч.гр.д.№ 9197/2025 г. по описа на СГС, ЧЖ, ІV „а“ състав. След констатация, че въззивният съд е изпратил делото на ВКС преди да е приключил администрирането на въззивното производство, както и по повод постъпило писмо от СГС с вх.№ 22005 от 27.11.2025 г., с Определение № 5500 от 28.11.2025 г. делото е върнато на СГС за прилагане на съобщението за връчване на препис от въззивното определение на Ц. И. Т., както и за администриране на междувременно подадената от тази страна частна касационна жалба. Делото повторно е постъпило във ВКС с писмо вх.№ 23204 от 12.12.2025 г., към което е приложена частна касационна жалба с вх.№ 140849 от 24.11.2025 г., подадена от Ц. И. Т. чрез адвокат Д. К. от САК, която е насочена срещу същото въззивно Определение № 19604 от 13.10.2025 г. по възз.ч.гр.д.№ 9197/2025 г. по описа на СГС, ЧЖ, ІV „а“ състав. На основание чл. 3 от Правилата за образуване, случайно разпределение и насрочване на делата във ВКС, утвърдени със Заповед № 645 от 19.07.2022 г. на Председателя на ВКС, и двете частни жалби подлежат на разглеждане в производството по настоящото частно гражданско дело. Ответник по частната жалба не е конституиран предвид разпоредбата на чл. 130 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото и обсъди наведените доводи, приема следното: С обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по подадените от М. С. М. и Ц. И. Т. срещу Определение № 29041 от 07.07.2025 г., постановено по гр.д.№ 5488/2025 г. на СРС, ГО, 124 състав, с което е прекратено първоинстанционното производство на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост на предявените искове. Производството по гр.д.№ 5488/2025 г. на СРС, ГО, 124 състав е образувано по искова молба, предявена от М. С. М. и Ц. И. Т. срещу С. С. К.. Заявени са твърдения, че ищците са собственици на апартамент в [населено място] с прилежаща тераса от 21,60 кв.м., узаконена през 1984 г. като неразделна част от имота им. През 2022 г. ответницата закупила обекта, намиращ се под техния - ресторант, след което, без да уведоми ищците и въз основа на невлязло в сила разрешение за строеж, е съборила тяхната тераса (заедно с останалата част от узаконеното през 1984 г. строителство) и е изградила нова стоманобетонна плоча, както и перголи, навлизащи в пространството пред прозорците на апартамента. С тези действия тя е лишила ищците от владението върху част от имота им, засенчила е помещенията им и е нарушила фасадата на сградата. Ищците твърдят, че действията са незаконосъобразни и накърняват правото им на собственост, поради което предявяват претенции, квалифицирани от тях като такива по чл. 109 ЗС, чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД при формулирани следните искания: – за осъждане на ответницата да преустанови неоснователните си действия, с които нарушава правото на собственост на ищците и им пречи да го упражняват в пълен обем, като: (т. 1) възстанови тераса от 21,60 кв.м. в положението отпреди събарянето й, като подът е бил изграден с бежови на цвят гранитогрес плочи, а парапетът е бил от дърво с височина 0,80 м.; (т. 2) премахне изградената стоманобетонна плоча и колоните над нея „перголи“, които излизат над нивото на съборената от нея сграда (като точните строителни действия, които трябва да се извършат са от компетентността на вещо лице и ще бъдат посочени след изслушване на експертиза) и (т. 3) да възстанови външната мазилка на имота на ищците с идентични на останалата част от външната стена материал и цвят; – да бъде признато за установено, че ищците са собственици на тераса в площ от 21,60 кв.м., която е част от апартамент на първи надпартерен етаж, находящ се в жилищна сграда в [населено място], С. о., район И., [улица], отразен с идентификатор *****, и след възстановяването й във вида, описан в т. 1, ответницата да бъде осъдена да предаде владението й на ищците ( т. 4 от петитума); – за осъждане на ответницата да заплати на всеки от ищците поотделно обезщетения по чл. 59 ЗЗД за лишаване от ползване на терасата за определени периоди преди предявяването на исковата молба (с начало от 26.06.2023 г. за ищеца М. и с начало от 30.08.2024 г. за ищцата Т.), ведно със законната лихва, както и обезщетение за бъдещи вреди до приключване на делото ( т. 5 от петитума). След преценка за неправилно приложение на чл. 130 ГПК, определението на първата инстанция е отменено в частта, с която производството по гр.д.№ 5488/2025 г. на СРС, ГО, 124 състав е прекратено по претенциите по чл. 109 ЗС, заявени по т.т. 1, 2 и 3 от петитума на исковата молба. В тази му част въззивният акт не е предмет на обжалване, а и не подлежи на инстанционен контрол. За да потвърди определението на първата инстанция в останалата му част, въззивният съд е приел, че претенцията по чл. 108 ЗС (т. 4 от петитума) има за предмет несъществуваща (разрушена) вещ, поради което е процесуално недопустима. Същото обстоятелство е съобразено като процесуална пречка за разглеждането по същество и на исковете по чл. 59 ЗЗД. В изложенията към двете частни касационни жалби са поставени конкретни питания с развити съображения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивните актове се допускат до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, като за наличието на тези основания касационният съд е длъжен да следи и служебно. Обсъждането за вероятното наличие на тези пороци на въззивния акт се извършва последователно от най-тежкия към по-леките. Доводи за наличие на вероятна нищожност или недопустимост не са въведени и в резултат от служебната проверка не се установява вероятност за такива пороци на обжалваното определение. Същото обаче е очевидно неправилно и неговото касационно обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК по следните съображения: Основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е налице при нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) и при явна необоснованост. В случая изводът, че претенцията по чл. 108 ЗС има за предмет несъществуваща (разрушена) вещ, не кореспондира с текста на исковата молба, включително с възпроизведените във въззивния акт изявления, съдържащи се в исковата молба. Прочитът на изложението на обстоятелствата, от които са изведени формулираните с петитума искания, налага извод за заявени твърдения, че конструктивният елемент, явяващ се част от узаконеното през 1984 г. строителство и представляващ едновременно тераса към жилището на ищците и част от покрива на съседния отдолу имот, е разрушен от ответницата през лятото на 2023 г., но след това „към момента на настоящата искова молба е изпълнен изцяло нов строителен обект“, „изпълнена е стоманобетонова плоча на покрива на пристройката …“ (стр. 4 от ИМ, абз. трети) и „с изграждането на новата постройка, както и с иззиждането на тухлен борд пред вратата на съборената тераса, ответницата държи без правно основание площта, която е била тераса, т.к. тази тераса е законно построена и е част от имота на ищците“ (стр. 6 от ИМ, абз. първи). По-нататък, обосновавайки претенцията си по чл. 59 ЗЗД, са заявили: „ищците като собственици на описаната тераса неправомерно са били лишени от възможността да я ползват“, за което им се дължи обезщетение за пропуснатата полза, „изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага“ поради „неоснователно упражняваната фактическа власт от ответницата“ (стр. 6 от ИМ, абз. втори). Анализът на така направените изявления налага извод, че ищците са изложили хронологията на осъществените в имота действия, като правното им твърдение е, че след разрушаването на узаконеното през 1984 г. строителство ответницата е изпълнила на същото място конструктивен елемент, който отново съставлява покрив на съседния отдолу имот (намиращ се в процес на изграждане), като част от този конструктивен елемент следва да се разглежда като отново възникнала тераса – принадлежност към жилището им. Върху тази територия (за която е необходимо да се направи детайлно описание, каквото е допустимо да се извърши и в хода на процеса след изслушване на заключение на съдебно-техническа експертиза) ответницата е установила фактическа власт, но тя е лишена от основание, тъй като възстановената тераса следва да има статута на разрушената след 26.06.2023 г., поради което се претендира нейната ревандикация, както и заплащането на обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Аргумент, че именно това е вложеният от ищците смисъл в изложението по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК съставлява начинът, по който са формулирани исканията в петитума, възприемани в тяхната взаимовръзка. Искането по т. 1 от петитума не е за възстановяване на терасата от 21,60 кв.м. посредством нейното построяване, а за извършването на определен вид довършителни работи, които да приведат част от новопостроената покривна плоча на съседния отдолу имот във вида, който е имала съборената тераса - подът да бъде настлан с бежови на цвят гранитогрес плочи, както и да се направи парапет от дърво с височина 0,80 м. Съответно – искането по т. 4 от петитума е да бъде ревандикирана част от новопостроената покривна плоча на съседния отдолу имот, за която, както бе посочено по-горе, е необходимо в хода на делото да бъде надлежно отграничена от останалата част от новопостроената покривна плоча. В обобщение - заявените твърдения и изведените от тях искания не касаят несъществуваща понастоящем, разрушена тераса като принадлежност към жилището на ищците, а част от новопостроената покривна плоча на съседния отдолу имот, за която част се поддържа, че с построяването на плочата е придобила статута на узаконената през 1984 г. тераса. Дали така поддържаното правно положение е действително осъществено е въпрос по съществото, а не по допустимостта на иска. Следва да се подчертае също, че съобразно практиката на ВКС иск за собственост по отношение на реална част от сграда е процесуално допустим (така: Решение № 74 от 22.03.2013 г. по гр.д.№ 757/2012 г. на ВКС, I г.о., Решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр.д.№ 1450/2010 г. на ВКС, I г.о., Решение № 121 от 13.01.2021 г. по гр.д.№ 936/2020 г. на ВКС, II г.о. и др.). Изложеното мотивира касационната инстанция да приеме, че въззивното определение е неправилно в обжалваната част, поради което то, а на основание чл. 278, ал. 2, изр. 1 ГПК - и потвърдената с него част на първоинстанционното определение следва да бъдат отменени, а делото - да бъде върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение