Определение № 18 от 07.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1616/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Г. С. М. обжалва Решение № 78/02.04.2025 г. по в.гр.д. № 499/2024 г. на ОС-Кюстендил, с което е потвърдено Решение № 668/26.06.2024 г. по гр.д. № 497/2023 г. на РС-Кюстендил за отхвърляне на предявените от него срещу „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС“ ЕООД искове с правно основание чл. 439 ГПК.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора в нарушение на процесуалния и материалния закон въззивният съд не е извършил съвкупен анализ на събраните доказателства, нито е съобразил, че приложимата към вземането за лихва давност е тригодишна и че течението на давностния срок се прекъсва само с надлежно осъществено изпълнително действие, но не и с отправяне на искане за извършването му. Във връзка с последното касаторът сочи, че наложеният запор върху вземане от несъществуваща сметка, ненадлежният превод на парични средства, извършен без той да е наредител на сумата, и действия, извършени след перемиране на делото, не могат да доведат до прекъсване на давността. Поддържа, че не е налице и признание на дълга, като допълва, че такова би било релевантно само ако е извършено след изтичане на давностния срок. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи очевидната неправилност на решението и поставя въпроси, които намира за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС“ ЕООД не подава отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от касатора срещу „ФИНАНС ИНФО АСИСТАНС“ ЕООД искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на вземания (главно и акцесорни), произтичащи от договор за банков кредит от 19.08.2009 г. Посоченото в исковата молба основание за отричането им е погасяване по давност, започнала да тече след влизане в сила заповедта за изпълнение, с която те са присъдени.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: процесните вземания за главница, лихва и разноски са предмет на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение, издадена на 11.02.2011 г. в полза на „ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА“ АД - цедент на ответника; за принудителното им събиране са образувани следните изпълнителни дела: изп.д. № 377/2011 г., по което на 14.08.2013 г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, изп.д. № 92/2017 г., по което на 07.12.2018 г. е изпратено запорно съобщение до търговска банка, и изп.д. № 173/2022 г., по което по молба на взискателя от 07.11.2022 г. са изпращани запорни съобщения. При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че към процесните вземания е приложим общият петгодишен давностен срок, който за периода до 26.06.2015 г. не е текъл поради висящност на изпълнителния процес съгласно тълкувателното решение, постановено по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а след това е бил прекъсван с всяко искане за прилагане на изпълнителен способ съгласно решението по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С тези мотиви исковете са отхвърлени.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния фактическа обстановка и е споделил правния му извод, че давностният срок за погасяване на процесните вземания е петгодишен предвид установеността им с влязла в сила заповед за изпълнение, имаща последиците на влязло в сила решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Допълнил е, че срокът е започнал да тече от 19.10.2011 г. с преклудиране на възражението срещу заповедта. За правилни са счетени и основаните на горепосочените тълкувателни решения правни изводи относно спирането и прекъсването на давностния срок. Въз основа на тях е счетено, че давността не е текла до 26.06.2015 г., а след това е прекъсната с искане на взискателя за налагане на запор върху вземания от търговска банка от 03.12.2018 г., после – с молба от октомври 2022 г. за образуване на третото изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на изпълнителен способ, както и през ноември 2022 г. с искане за налагане на запор и с изпращане на запорно съобщение. За неоснователно е намерено възражението на ищеца, че налагането на запор върху „несъществуваща“ сметка не прекъсва давността, като е аргументирано, че прекъсването следва от отправеното от взискателя искане, а не от ефективно приложения изпълнителен способ. В тази връзка съдът се е позовал и на даденото по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, че разпореждането на съдебния изпълнител да се изпрати запорно съобщение до банка, в която сметката на длъжника е закрита, съставлява действие по налагане на запор. Наред с това е посочил, че действията, поискани и извършени по перемирано дело, прекъсват течението на давностния срок съгласно т. 3 на постановеното по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС тълкувателно решение. С тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на изводи в явно противоречие с логиката). От мотивите на процесния акт не е видно нито превратно тълкуване на императивна материална разпоредба, нито неспазване на съществен процесуален принцип. Напротив, при изложените в мотивите факти (чиято проверка е извън обхвата на настоящата селективна фаза, но и чието осъществяване по възприетия от съда начин не се оспорва от касатора) съдът точно е приложил задължителните разяснения, дадени в цитираните от него тълкувателни решения, относно прекъсващия давността характер на отправеното по перемирано дело искане за прилагане на изпълнителен способ, относно характера на действието по изпращането на запорно съобщение до банка, в която длъжникът няма сметка, и относно спирането на давностния срок за периода, в който ППВС № 3/1980 г. не е било обявено за загубило сила.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил два въпроса:

1. Налагането на запор върху несъществуваща банкова сметка представлява ли валидно принудително изпълнително действие по отношение прекъсването на погасителната давност за вземането?

2. Неспазването от банката на чл. 508, ал. 1 ГПК при налагане на запор върху несъществуваща банкова сметка на длъжника води ли до липса на валидно принудително изпълнително действие по отношение прекъсването на погасителната давност за вземането?

И двата въпроса са поставени в контекста на заявеното във въззивната жалба оплакване, поддържано и като касационен довод в настоящото производство, че със запорното съобщение от декември 2018 г. запор реално не е наложен, тъй като към тази дата длъжникът няма открита банкова сметка в банката-трето задължено лице. Така поставени, въпросите нямат обуславящ характер, защото въззивният съд, позовавайки се на т. 10 от тълкувателното решение по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е счел за релевантно отправянето от взискателя на искане за прилагане на изпълнителен способ, а не самото му ефективно прилагане. Следователно въпроси, касаещи годността на запора да породи своя изпълнителен ефект, сами по себе си са без значение за изхода от делото, щом съдът е установил наличие на отправени през 2017 г. и 2018 г. искания за прилагане на изпълнителен способ (каквито са искането за опис на движими вещи, съдържащо се в молбата от 06.11.2017 г. за образуване на второто изпълнително дело, и искането от 03.12.2018 г. за налагане на оспорения от касатора запор) и е счел, че същите имат прекъсващ давността характер.

Поради изложеното въпросите не покриват общия селективен критерий и това е пречка да се допусне касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,