Определение № 50100 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3034/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Х. И., чрез адв. И. Ю., против въззивно решение № 95/17.05.2022 г., постановено по в.гр.д. № 99/2022 г. по описа на Окръжен съд –Ямбол. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260016/21.02.2022 г., постановено по гр.д.№ 501/2021 г. по описа на Районен съд- Ямбол, с което са отхвърлени предявените от касатора И. Х. И. против ЧСИ М. С. М., с рег.№ 768 на КЧСИ [населено място], обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.441 ГПК, във вр. с чл.45 от ЗЗД, във вр. с чл.52 от ЗЗД, във вр. с чл.74, ал.1 от Закона за ЧСИ за сумата от 5001 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 300 лв. - обезщетение за имуществени вреди /под формата на пропуснати ползи/ за периода от 31.08.2020 г. до 30.09.2020 г., причинени от незаконосъобразно извършен срещу И. на 31.08.2020 г. принудителен въвод във владение на Ю. Г. К. - взискател по изп.дело № 20207680400588 по описа на ЧСИ М. С. М., с рег.№ 768 на КЧСИ, в апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], вх.В, ет.1; ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на забавата, считано от 01.10.2020 г. до окончателното изплащане на обезщетенията, като неоснователни. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. В съответствие с процесуалните правила ли е извършила ЧСИ М. С. М. процесния въвод?; и 2. Представлява ли влязлото в сила делбено решение изпълнителен титул за извършване на въвод в делбените имоти. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата ЧСИ М. С. М. е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. От фактическа страна, от събраните по делото доказателства, e установено, че изпълнително дело № 20207680400588 по описа на ЧСИ М. С. М. рег.№ 768, с район на действие Окръжен съд- Сливен е било образувано по молба на Ю. Г. К. против И. Х. И., въз основа на изпълнителен лист /касаещ поставен при делба в неин дял недвижим имот/, издаден на 15.06.2020 г. по гр.д. № 3096/2014 г. по описа на РС Сливен. Изпълнителният лист бил издаден въз основа на влязло в сила на 08.05.2020 г., решение № 126/04.02.2019 г. по гр.д. № 3096/2014 г. по описа на РС Сливен, с което на основание чл.353 ГПК на К. бил поставен в дял самостоятелен обект в сграда с идентификатор ..... по КК и КР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], вх.В, ет.1, ап. № 2, разположена в ПИ с идентификатор ...., представляващо жилище апартамент с площ 95.23 кв.м., а в дял на касатора на основание чл.353 ГПК са били поставени два недвижими имота: дворно място в [населено място], обл. Сливенска, ведно с построените в него вилна сграда на два етажа, гараж, масивна стопанска сграда и двуетажна масивна жилищна сграда, както и нива в местността „Разлива" в землището на [населено място], обл. Сливенска, и последният е бил осъден да заплати на К. уравнение на дяловете в размер 3917 лв. По изп.д. № 20207680400588, след образуването му от ЧСИ М. С. М. са извършени следните действия: на 17.07.2020 г. е връчена покана за доброволно изпълнение на длъжника, а на 13.08.2020 г. призовка за принудително изпълнение. На 14.08.2020 г. И. депозирал заявление, че ЧСИ не е сезиран с изпълнителен титул за предаване на владение и поискал прекратяване на изпълнителното производство, и е посочил, че е завел иск срещу взискателя по изпълнителното дело за заплащане на подобрения в процесния апартамент и в тази връзка е депозирал молба за спиране на изпълнението по изпълнителното дело. На 31.08.2020 г. от ЧСИ М. С. М. бил извършен въвод във владение на Ю. К. в процесния апартамент, за което е бил съставен протокол за принудително отнемане на недвижим имот - въвод във владение от същата дата. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че не е налице деяние от страна на ЧСИ, водещо до нанасяне на вреди на длъжника по изпълнителното дело И. Х. И.. Твърденията на ищеца, че ЧСИ не е имал законно основание да извърши въвод във владение, тъй като по изпълнителното дело липсвало изпълнителен титул са приети за неоснователни. Прието е, че ЧСИ извършил действията по изпълнението, въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на взискателя К.. Посочено е, че решенията по приключване на делбеното дело са изпълнителни основания и въз основа на тях може да се издава изпълнителен лист, тъй като такова решение прекратява съсобствеността и когато се касае за предоставен имот в дял, респ. освобождаване на този имот, е излишно да бъде постановяван осъдителен диспозитив в полза на съделителя срещу всички останали. Твърденията на ищеца, касаещи нарушаване на правата му като длъжник в Изпълнението, поради непредоставена възможност от ЧСИ да обжалва негов акт, с който отказва да прекрати производството, както и продължаването на производството при наличие на заведено друго дело от длъжника против взискателя, също са приети за неоснователни. Посочено е, че длъжникът е направил искане за прекратяване на изпълнителното производство или за неговото спиране с молба от 14.08.2020 г., върху което е отбелязано от ЧСИ, че не са налице условията на чл.433 ал.1 и ал.2, както и на чл.432 ал.1 от ГПК, за което длъжникът е уведомен. Длъжникът не упражнил правото си да обжалва отказа по реда на чл.435 ал.2 т.6 от ГПК. С оглед представената молба от И., че е поискал пред РС Сливен допускане на обезпечение на иска си по чл.72 ал.3 от ЗС, чрез спиране на изпълнението по и.дело № 20207680400588, е посочено, че липсва акт на съда, с който да се спира изпълнителното производство, за да бъде прието за основателно твърдението му, че ЧСИ е действал неправомерно, извършвайки процесния въвод. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият поставен въпрос е фактически, а не правен - касае установяването на факти и преценката на доказателствата, а не правни разрешения на въззивния съд, респективно несъответствието им с тълкуването на закона в практиката на ВКС, поради което не може да обуслови селектирането на жалбата. По поставения втори въпрос, отговорът по същия произтича от определение № 164/17.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 2367/2015 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК, според което възлагателното решение за разпределение на обектите в натура в делбата има значението и на изпълнителен титул, без да е необходимо да се води нов дело по осъдителен иск за собственост, ако съсобственикът, който не е получил съответния дял задържа неоснователно вещта. Влязлото в сила решение по извършване на делбата, с което в дял и изключителна собственост на съделителя се възлага по силата на разпределяне обособен реален дял в натура, е изпълнително основание по см. на чл. 404 т.1 предл.- първо ГПК въз основа на което следва да бъде издаден изпълнителен лист. Макар и постановено в рамките на съдебното производство по реализация на едно потестативно право, съдебното решение по чл.353 ГПК същото съдържа възникналото притезание на съсобственика, вече като индивидуален собственик на предмета на съдебна делба, по отношения на който е извършена делбата по посочения способ, да получи от другия съсобственик, изцяло владението на вещта. С влизане в сила на решението по извършване на делбата на основание чл. 353 ГПК се проявява не само преобразуващия ефект /в случая вещно правния ефект/, но и правото да се иска от страната, в чиято правна сфера е породен този ефект, изпълнение на настъпилите последици. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, също не е налице. Правния въпрос разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящия случай не е такъв, тъй като е налице създадена задължителна съдебна практика. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводите за необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка и от необсъждането на доказателствата и неправилната им преценка. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.