Определение № 367 от 02.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 285/2022 г.
ВКСII гражданско отделение02.09.2022 г.докладчик Снежанка Николова
Диспозитив
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 3823 от 03.12.2021 год., подадена от П. Т. Г., чрез адв. Д. Д. и адв. Хр. К., двамата от В., срещу решение № 153 от 15.11.2021 год. по в. гр. д. № 258/2021 год. на Окръжен съд – Разград в частта му, с която съдът се е произнесъл по иска за имуществени вреди в размер на сумата 1 014 лв. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 153 от 15.11.2021 год. по в. гр. д. № 258/2021 г. на Окръжен съд - Разград в останалата му част. ОСЪЖДА П. Т. Г. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата 100 /сто/ лева разноски за юрисконсултско възнаграждение. Определението, в частта му, с която се оставя без разглеждане касационната жалба, може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му, а в останалата му част същото е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Мотиви
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Т. Г., представляван от адв. Д. Д. и адв. Хр. К., срещу решение № 153 от 15.11.2021 год. по в. гр. д. № 258/2021 год. на Окръжен съд – Разград. С него се отменя в обжалваната му част решение № 43 от 21.07.2021 год. по гр. д. № 536/2020 год. на Районен съд – Разград и вместо това е отхвърлен искът на касатора против Агенция „Пътна инфраструктура“ за заплащане на сумата 9 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от ПТП на 24.03.2020 год., както и сумата 1 014 лв. имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на произшествието. Касаторът се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за неговата отмяна и вместо това да бъде постановено решение, с което да се потвърди постановения от първоинстанционния съд съдебен акт в частта му, с която се уважават предявените искове. В изложението към жалбата се подържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване във връзка с процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Твърди се, че поставените въпроси са обуславящи изхода по делото, но по тях съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Същевременно с това се твърди, че разглеждането на поставените въпроси би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответната Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез пълномощника й инж. Л. Я., оспорва жалбата в писмен отговор по съображения за неоснователност, както и липса на посочените предпоставки за допускане на касационното обжалване. Отговорът е приподписан от юрисконсулт Д. Й., като се отправя искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба против въззивното решение в частта му, с която съдът се е произнесъл по иска за имуществени вреди в размер на сумата 1 014 лв. е процесуално недопустима по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Разпоредбата изключва касационния контрол на въззивни решения, постановени по искове с цена до 5 000 лв., поради което жалбата срещу решението в посочената му част следва да се остави без разглеждане. В останалата ѝ част същата е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. За да постанови обжалваното решение съдът приема за безспорно установено, че на 24.03.2020 год., около 7.30 часа ищецът управлявал личния си автомобил от [населено място] към [населено място]. С него пътувала и св. Е. А., като двамата имали записани часове за медицински прегледи в [населено място]. Движейки се по път I-2 Разград-Шумен при км. 86+536 в участъка между разклона за [населено място] и яз. Б. Л., ищецът загубил контрол над управлението на автомобила, при което същият се завъртял и навлязъл в другата лента за движение. Там в обратна посока се движел друг автомобил, с който последвал сблъсък, при който ищецът пострадал и бил откаран в МБАЛ Разград за лечение в хирургично отделение. Спорен между страните е въпросът за това, дали ответникът е изпълнил задължението си по чл. 19, чл. 29 и чл. 30 от Закона за пътищата да поддържа републиканската пътна мрежа, част от която е участъкът, в който е настъпило ПТП, като осигури условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение в условията на снеговалеж. Съгласно мотивите на съда на 24.03.2020 г. на пътния участък I-2 Разград-Шумен е имало снеговалеж, като от дневен отчет и справка за извършени дейности по зимно поддържане от тази дата, се установява, че в периода 6:40 ч. – 7:50 ч. е извършено снегопочистване, лугиране 34 м3-332 км. с автомобил РР 0105. Обосновавайки се с показанията на свидетелите Д. и Й. и представения снимков материал съдебният състав приема, че около 8:20 - 8.30 ч. пътната настилка била мокра, снежната покривка била не повече от 1 см., лед нямало на пътното платно и пътят бил обработен с химически материал. Въз основа на изложеното е формирал извод, че ответникът е изпълнил задълженията си по зимната поддръжка на пътния участък, на който е причинено ПТП и е пострадал ищецът. Спазени са всички правила, установени с Техническите правила и изисквания за поддържане на пътищата, одобрени от изп. директор на НА „Пътна инфраструктура“. Кредитирайки като компетентно, обективно и пълно приетото заключение на СТЕ съдът приема, че причина за възникналото ПТП е невъзможността на ищеца да овладее управлявания от него автомобил, като скоростта на движение не е била съобразена с пътните условия и техническото състояние на автомобила – скоростта от около 77 км/ч, макар и в рамките на позволената, не била съобразена с усложнената пътна обстановка вследствие падналия снеговалеж, а освен това различните грайфер и износване на предните спрямо задните гуми довели до различно сцепление и станали причина за занасяне на автомобила. При така изложените съображения съдът приема, че не е доказано наличието на причинна връзка между ПТП, от което ищецът е претърпял вреди и неподдържано състояние на пътното платно, съобразно атмосферните условия. Не се установява противоправно бездействие от страна на физически лица, на които Агенция „Пътна инфраструктура“ е възложила да изпълняват задълженията, произтичащи от разпоредбите на ЗДвП, Закона за пътищата, Техническите правила и изисквания за поддържане на пътищата, одобрени от изп. директор на НА „Пътна инфраструктура“, за да възникне за ответника отговорността по чл. 49 от ЗЗД. Следователно е отхвърлил предявения иск като неоснователен. Като съобрази данните по делото и съображенията на страните, настоящият съдебен състав намира, че не се обосновават предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставените процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Въззивният съд е постановил съдебното решение съобразно вътрешното си убеждение, на базата на приетия доказателствен материал, като е достигнал до извод, че не се установява настъпилото ПТП да е причинено от лошата поддръжка на пътя. В мотивите си съдът е разгледал основните възражения и доводи на страните с оглед предявените искове и очертания от въззивната жалба предмет на делото. Изводите му по предмета на спора са обосновани със съвкупната преценка на представените по делото справка на НИМХ – филиал В., справка за извършени дейности по зимно поддържане, снимков материал от инцидента, заключението по допуснатата СТЕ и показанията на двама от допуснатите свидетели. Действително липсват подробни съображения във връзка с дадените показания от свидетелите Е. А. и М. Т., но същите в основната си част само потвърждават установеното на база останалия доказателствен материал, като подробното им разглеждане по никакъв начин не може да доведе до промяна в изхода на делото. И двамата свидетели сочат за влошена пътна обстановка вследствие неблагоприятните метереологични условия като подчертават, че пътят е бил покрит със снежна покривка и киша, която не е позволявала нормално и спокойно шофиране при обичайно позволената за съответния пътен участък скорост. Свидетелят Т. /син на ищеца/ сам признава, че е шофирал с 40-50 км/ч предвид състоянието на пътя към онзи момент, което единствено потвърждава изводите на въззивния съд за това, че поддържаната от ищеца скорост /77 км/ч/ към момента на настъпване на инцидента не е била съобразена с пътната настилка и още по-малко с лошото техническо състояние на автомобила. Единственото противоречие между тези показания и останалите доказателства е по отношение на сведението за това, че пътят бил покрит с 10 см. лед, което обаче твърдение не намира опора в нито едно друго доказателство. С оглед на това поставените правни въпроси са неотносими към решаващите изводи на съда, тъй като разглеждането им не би могло да обоснове различен изход по предмета на спора. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е изпълнил в достатъчна степен задължението си да изложи кратки и ясни мотиви, които да обективират вътрешното му убеждение по отношение на установените фактически обстоятелства, като изведените въз основа на тях правни изводи са разбираеми, логични и последователни. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/ 13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС се явяват изпълнени. При това положение липсва основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси и в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид тяхната неотносимост към решаващата воля на съда по предмета на спора. Извън това следва да се подчертае, че при наличието на богата и последователна съдебна практика по тези процесуалноправни въпроси няма как да бъдат обосновани визираните предпоставки в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, а именно - разглеждането им да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респективно за попълване на законодателна празнота или отстраняване на противоречия и/или неясноти в правната уредба. При този изход на спора претенцията за разноски на ответника е основателна и следва да му се присъди юрисконсултско възнаграждение в определен от съда размер по аргумент от чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,
Цитирани разпоредби
14- чл. 280, ал. 3 ГПК
- чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
- чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
- чл. 281, т. 3 ГПК
- чл. 288 ГПК
- чл. 290 ГПК
- чл. 78, ал. 8 ГПК
- чл. 49 ЗЗД
- чл. 19
- чл. 280, ал. 1, т. 1
- чл. 280, ал. 1
- чл. 288
- чл. 29
- чл. 30