Определение № 4011 от 13.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 652/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 2, във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 8251/20.10.2023 година, подадена по куриер на 19.10.2023 година, от А. В. Г., против определение № 147/26.04.2023 година на Апелативен съд Пловдив, втори граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 224/2023 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Пловдив е отменил изцяло първоинстанционното определение № 187/04.04.2023 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 214/2023 година и вместо него е допуснал обезпечение на предявения от Й. Л. Т. срещу А. В. Г. иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД, за сумата от 38 904.00 лева неустойка, чрез налагане на възбрана върху собствения на Г. имот, а именно: поземлен имот с пл. №, в квартал по плана на [населено място], област П., [община], с площ от 00 м 2, за който е отреден УПИ VII-78, в квартал по плана на селото, с площ от 00 м 2, с неприложена улична регулация, заедно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда на площ от м 2, а съгласно нотариален акт-00 м 2 и заедно с всички подобрения и приращения в имота -жилище на площ от 00 м 2, гараж на площ от .00 м 2, второстепенна постройка на площ от .00 м 2, при съседи: североизток-УПИ VI-77, югоизток-улица, югозапад-улица, северозапад-УПИ VIII-79. В частната си касационна жалба А. В. Г. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което направеното от Й. Л. Т. искане за допускане на обезпечение да бъде оставено без уважение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд Пловдив. Ответницата по частната касационна жалба Й. Л. Т. е подала отговор с вх. № 10 109/18.12.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определение № 147/26.04.2023 година на Апелативен съд Пловдив, втори граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 224/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение, като оспорваното с нея определение бъде потвърдено. А. В. Г. е бил уведомен за възбраната на 19.10.2023 година, а подадената от него срещу определението на Апелативен съд Пловдив частна касационна жалба е вх. № 8251/20.10.2023 година, като е подадена по куриер на 19.10.2023 година. Предвид на това частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като отговоря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същите е подадени от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че пред Окръжен съд Пазарджик е било образувано гр. д. № 214/2023 година, по искова молба вх. № 3207/03.04.2023 година, подадена от Й. Л. Т. срещу А. В. Г., с която бил предявен иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД и цена от 38 904.00 лева представляваща уговорена между страните неустойка. В исковата молба било формулирано искане по чл. 391 от ГПК за налагане на възбрана върху имот, собственост на ответника придобит по договор за дарение, обективиран в нотариален акт нотариалния акт, т., рег. №, дело № 742/2017 година на А. И.-нотариус с район на действие района на Районен съд П., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара. В исковата молба било посочено, че между Т. и наследодателя на Г. бил сключен договор за аренда на земеделска земя за срок от 10 години с предмет 13 земеделски имота и с дата на нотариалната заверка на подписите от 05.06.2017 година. На 08.06.2017 година били предплатени арендните вноски за първите две години в размер на 1557.60 лева, а на 17.06.2017 година били предплатени 6223.60 лева за останалите осем години до края на договора. Към исковата молба били приложени разписки за получаването на посочените суми от арендодатели. Независимо от изправността на арендатора, договорът бил прекратен едностранно без основание от наследник на арендодатели. Твърдяло, че първоначалният арендодател А. Т. Г. на 18.08.2017 година бил прехвърлил имотите, предмет на договора за аренда, на своя син В. А. Г., който бил починал на 19.07.2019 година и по силата на закона настоящият ответник А. В. Г. бил станал собственик на имотите предмет на договора за аренда и бил встъпил в правата на арендодателя. Поддържало, че срещу Й. Л. Т. било водено гр. д. № 733/2019 година по описа на Районен съд Пазарджик с предмет иск за неплатени арендни вноски за първите две години, посочени като основание за прекратяване на арендния договор, като с решене № 260 031/10.10.2022 година, влязло в законна сила, било доказано, че причината за едностранното прекратяване на арендния договор била неоснователна. Формулирано било искане за осъждане на А. В. Г. да заплати на Й. Л. Т. сумата от 38 904.00 лева, представляваща уговорена между страните неустойка. За обезпечение на иска Т. била поискала от Окръжен съд Пазарджик да наложи възбрана на недвижимия имот описан в посочения по-горе нотариален акт. Окръжният съд бил приел молбата за налагане на обезпечителна мярка за допустима, а по същество бил приел същата за неоснователна, като бил изложил съображения. Посочил бил, че за да бъде допуснато обезпечаване на предявен иск било необходимо да са налице кумулативни предпоставки, а именно искът да бил допустим, да бил вероятно основателен, т. е. да бил подкрепен с убедителни писмени доказателства и да съществувал интерес за обезпечаване и обезпечителната мярка да била подходяща и съответна на обезпечителната нужда. С иска се претендирала сума от 38 904.00 лева от А. В. Т., представляваща уговорена между страните неустойка. Окръжен съд Пазарджик бил приел, че представените писмени доказателства в недостатъчна степен презумират допустимостта и вероятната основателност на предявения иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД. Не били изложени ясни аргументи и липсвали убедителни писмени доказателства по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК за установяване както допустимостта на иска, така и за вероятната му основателност, съответно липсвали убедителни писмени доказателства, въз основа на които можело да се презумира, че ответникът не бил изпълнил задължението си съобразно постигнатите между страните уговорки. Не били наведени доводи за опасността да се окажело невъзможно или затрудняло осъществяването на правата по решението съответно изложените обстоятелства не били достатъчни аргументи за първоинстанционния съд да приеме, че била налице хипотезата и предпоставките на чл. 391, ал. 1 от ГПК. Окръжен съд Пазарджик не бил убеден в съществуването на обезпечителна нужда в съответствие с тълкуването на т. 4 от ТР № 6/14.03.2014 година, постановено по тълк. д. № 6/2013 година на ОСГТК на ВКС, при положение,че не се излагали причини поради което Й. Л. Т. очаквала да бъде невъзможно или да се затрудни изпълнението по решението без налагане на обезпечение върху посочения в молбата земеделски имоти. Окръжният съд бил преценил адекватността на исканата обезпечителна мярка с обезпечителната нужда, с оглед обосноваността на исканото обезпечение. В случая било поискано налагане на възбрана върху поземлен имот с данъчна оценка от 2378.90 лева по предявения иск с размера на задължението към Т. от 38 904.00 лева, като според първоинстанционния съд тази мярка не била адекватна и пропорционална на търсената с предявяването на иска съдебна защита. Затова окръжният съд бил намерил, че не били налице необходимите предпоставки за допускане на обезпечение на предявения иск по чл. 92 от ЗЗД, с оглед на което бил произнесъл съдебния си акт. Въззивният съдебен състав констатирал единност в становището на теория и практика, че в производството по допускане на обезпечаването на иска се извършвало непълно доказване. За да бъдело допуснато обезпечение, съдът следвало да формира извод за вероятна основателност, а не за доказаност на исковата претенция. Преценката на сезирания съд за вероятната основателност на иска въз основа на писмените доказателства в негова подкрепа се извършвала в рамките на очертаните от чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК предели и следвало да е най-обща, без да се навлизало в подробното им обсъждане. Конкретната преценка на представените писмени доказателства, доказателствените и правни изводи, следващи се от тях, били в правомощията на съда, разглеждащ материалноправния спор по същество. Така било посочено в определение № 290/09.07.2020 година, постановено по ч. гр. д. № 3978/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Въззивният съд споделял напълно аналитичната част на първоинстанционното определение, а именно необходимост на наличие на кумулативни предпоставки: искът да бил допустим, да бил вероятно основателен, т. е. да бил подкрепен с убедителни писмени доказателства и да съществувал интерес за обезпечаване и обезпечителната мярка да била подходяща и съответна на обезпечителната нужда. Не се споделяли изводите на Окръжен съд Пазарджик относно липсата на посочените в определението необходими предпоставки за допускане на обезпечението. Искът бил допустим. Упражнено било право на иск пред надлежен съд, като средство за защита на материалното право чрез разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. Налице били процесуалните предпоставки за предявяване на иска и не били налице процесуални пречки за това. На този етап на производството и при така представените доказателства въззивният съдебен състав приемал, че искът бил подкрепен с убедителни писмени доказателства-договор за аренда, два броя разписки за изплатени арендни вноски на арендодателя за целия срок на договора, съдебно решение, доказателства за едностранно прекратяване на договора от наследник на арендодателя. Налице била обезпечителна нужда. Видно от представените по делото доказателства, включително и пред въззивната инстанция, имало данни, че А. В. Г. притежавал два жилищни имота, единият от които се явявал несеквестируем. Обектът, върху който се искало налагане на възбрана бил обявен за продажба. При евентуално уважаване на иска за Й. Л. Т. щяла да бъде в затруднение да получи вземането си, ако посоченият имот бъдел отчужден. В жалбата се излагал основен довод против определението на Окръжен съд Пазарджик, че исканата възбрана била за имот на цена относима и адекватна на размера на претендираното вземане. Независимо от данъчната оценка от 2378.90 лева, то оферираната от собственика-А. В. Г. продажна цена на имота била твърде различна-46 999.00 €. Налице била съразмерност. Затова жалбата срещу първоинстанционното определение била основателна. Следвало да бъде наложена възбрана върху собствения на ответника по делото А. В. Г. поземлен имот с пл. №, в квартал по плана на [населено място], област П.зарджик, [община], с площ от 1162.00 м 2, за който е отреден УПИ VII-78, в квартал по плана на селото, с площ от 00 м 2, с неприложена улична регулация, заедно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда на площ от м 2, а съгласно нотариален акт-.00 м 2 и заедно с всички подобрения и приращения в имота -жилище на площ от .00 м 2, гараж на площ от .00 м 2, второстепенна постройка на площ от .00 м 2, при съседи: североизток-УПИ VI-77, югоизток-улица, югозапад-улица, северозапад-УПИ VIII-79, за обезпечаване на предявения от Й. Л. Т. срещу А. В. Г. по гр. д. № 214/2023 година по описа на Окръжен съд Пазарджик иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД с цена на иска от 38 904.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от А. В. Г. твърди, че въззивното определение на Апелативен съд Пловдив трябва да се допусне до касационно обжалване по въпросите за това задължен ли е въззивният съд да провери служебно допустимостта и редовността на иска, по който се допуска обезпечение по реда на чл. 396, ал. 2, пр. 2 от ГПК и допустимо ли е допускането на обезпечение по чл. 389, ал. 1 от ГПК по нередовен или недопустим иск?; за това задължен ли е въззивният съд да извърши преценка на обезпечителната нужда, при съобразяване на конкретните данни по делото при допускане на обезпечение за първи път по реда на чл. 396, ал. 2, пр. 2 от ГПК?, както и за това допустимо ли е да се допусне при условията на чл. 396, ал. 2, пр. 2 от ГПК обезпечение без изискване за внасяне на парична гаранция при несъответствие на изводите на първоинстанционния и въззивния съд относно достатъчността и убедителността на доказателствата обуславящи вероятната основателност на иска?. Така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното определение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Първият и вторият от въпросите биха обусловили допускането на исканото от А. В. Г. касационно обжалване в случай, че съставът на Апелативен съд Пловдив не бе извършил проверка както за допустимостта и вероятната основателност на предявения иск, така и за наличието на обезпечителната нужда. Видно от мотивите на обжалваното определение такива проверки са извършени от въззивния съд, който е изложил и надлежни мотиви в тази насока. Що се отнася до третия въпрос, то случаите когато допускането на обезпечението се предпоставя от задължителното внасяне на гаранция са посочени в закона и не подлежат на разширяване по пътя на тълкуването. Винаги, когато въззивната инстанция отменя отказ на първоинстанционния съд да допусне исканото обезпечение допуска такова е налице несъвпадане на изводите на двете инстанции. Това обаче не означава, че обезпечението задължително трябва да се допуска при условията на предоставяне на гаранция. След като въззивният съд е преценил, че искането за обезпечение е основателно и трябва да се допусне, той е в правомощията си да прецени и това при какви условия трябва да стане това. Затова в тези случаи обезпечението може да се допусне и при условията на внасяне на гаранция, но това не е задължително, ако искът е подкрепен с достатъчно доказателства правещи го вероятно основателен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. В. Г. е поискал въззивното определение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното определение представлява основание за касационно обжалване на същото. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното определение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в частната касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените А. В. Г. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното определение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Апелативен съд Пловдив. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определение № 147/26.04.2023 година на Апелативен съд Пловдив, втори граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 224/2023 година по подадената срещу него от А. В. Г. частна касационна жалба с вх. № 8251/20.10.2023 година, поради което такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение