Определение № 846 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. А. К., подадена чрез адв. Н.Г., срещу определение № 1228 от 22.12.2022г. по в.ч.гр.дело № 1005/2022г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 673/14.09.2022г. по гр.дело № 744/2022г. на РС-Петрич. С последното е прекратено производството по предявените от С. К. против Д. И. К. искове с правно основание чл. 127, ал.1 и ал.2 СК, във вр. с чл. 123, ал.2 СК, във вр. с чл. 143, ал.2 СК поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа и реши спора и определение № 781 от 26.10.2022г. по същото дело на РС-Петрич, с което е допълнено определението от 14.09.2022г. и К. е осъден да плати на Д. К. разноски по делото. Жалбоподателят иска отмяна на определението, като твърди, че същото е неправилно и необосновано, постановено при неправилно прилагане на закона. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа наличие на основания чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Какви правомощия по обем и власт притежава българският съд- РС-Петрич, да разгледа и разреши възникналия правен спор или компетентен по тези въпроси е съдът в Конфедерация Швейцария; 2. Кое е обичайното местопребиваване на малолетното дете на страните към 01.06.2022г.-датата на предявяване на иска в РС-Петрич - [населено място] или Конфедерация Швейцария; 3. Налице ли са законовите предпоставки за промяна на обичайното местопребиваване на детето на страните от РБългария в Конфедерация Швейцария. Ответната страна по жалбата - Д. И. К., чрез адв. П. Й., оспорва същата. Поддържа липса на основания за допускането й до касационен контрол. Излага съображения и за нейната неоснователност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на IV ГО, като съобрази данните по делото и становището на страната, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че малолетният син на страните - А. и неговата майка Д. К., от месец октомври 2021г. живеят в Швейцария и към датата на подаване на исковата молба в съда - 01.06.2022г. те пребивават там. Съдът е посочил, че Швейцария не е страна член на ЕС, поради което приложима в случая е Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, която е ратифицирана от България и Швейцария. Приел е, че според чл.5, ал.1 от Конвенцията компетентни да вземат мерки за закрила на детето имат съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, а под обичайно местопребиваване следва да се разбира мястото, където детето е интегрирано в социалната и семейната му страна. В случая ангажираните от страните доказателства ,становяват, че повече от шест месеца детето и майката живеят в Швейцария, където детето било записано на детска градина, а след това и на училище. С оглед на тези данни въззивният съд е споделил извода на РС-Петрич, че обичайното местопребиваване на детето А. е в Швейцария. Посочил е, че компетентността на съда, разглеждащ въпросите за родителската отговорност по обичайното местопребиваване на детето е абсолютна и за нея съдът следи служебно, дори и без да е направено възражение на някоя от страните. В тази връзка е намерил за ирелевантни сочените от ищеца обстоятелства, че детето и родителите му са български граждани и бащата и разширения кръг от семейството живеят в България. Въззивният съд е посочил, че в случая не са налице и единствените хипотези, в които абсолютната местна подсъдност по чл.5 от Конвенцията може да бъде дерогирана - чл.8-чл.10. Не са налице и предпоставките на чл. 7 от Конвенцията, тъй като няма данни детето да е било незаконно прехвърлено в друга държава или да е задържано незаконно там от единия родител. Предвид така приетото въззивният съд е заключил, че производството по делото е недопустимо поради липса на международна компетентност на българския съд и с тези мотиви е потвърдил първоинстанционното определение. ВКС намира, че не са налице основанията за допускане до касационнен контрол на обжалваното определение, тъй като поставените от частния касатор въпроси нямат характеристиката на правни по смисъла на разясненията в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Питанията са свързани не с правните разрешения, дадени в атакуваното определение, а със становището на страната по правилността на съдебния акт. Въпросите са и фактически, т. е. отговора по тях предполага обсъждане на доказателствата. По своето естество поставените въпроси представляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на въззивния акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на частната касационна жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекция на жалбата. Дори да се приеме, че питанията се свеждат до въпроса кой съд е компетентен да се произнесе относно упражняването на родителските права, когато обичайното местопребиваване на детето е извън територията на РБ, по този въпрос е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС-определение №51/09.02.2022г. по ч.гр.д.№ 46/2022г. на III ГО и посочените в него; определение № 91/12.03.2021г. по ч. гр. д. № 3972/2020г. на III ГО и посочените в него и определение № 126/05.04.2022г. по ч. гр. д. № 63/2022г. на III ГО. Според тази практика съдът е длъжен да следи служебно за своята международна компетентност (чл.15 ГПК), независимо дали компетентността се урежда от регламент на Европейския съюз (ЕС), от международна конвенция, приета от РБ или от КМЧП. За споровете по искове за упражняване на родителски права, режима на лични контакти с детето, при наличие на международен елемент в правоотношението, в случай на обичайно местопребиваване на детето в страна, която не е членка на ЕС, се прилага Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996г., ратифицирана на 18.01.2006г. от Република България. Компетентността по въпросите в обхвата на чл.3 от Конвенцията (по чл. 3 б. „а"-за родителската отговорност и нейното делегиране и по чл. 3, б. „б"-правото на упражняване на родителските права, правото на определяне на неговото местопребиваване, както и правото на лични отношения и др.) е абсолютна и не може да бъде дерогирана от националното законодателство. Според чл.5 съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, имат компетентност да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето, а под обичайно местопребиваване на детето, както е изяснено в практиката, следва да се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда. За да се избегне приемането на конфликтни мерки от различните съдилища и с оглед на най-добрия интерес на детето, е необходимо един и същ съд да се произнася по всички въпроси посочени в чл. 3 от Конвенцията, вкл. и правото на упражняване на родителските права, правото на определяне на неговото местопребиваване, както и правото на лични отношения, като по принцип това е съдът по обичайното местопребиваване на детето. В случая, въззивният съд изцяло се е съобразил с цитираната практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на задължителна практика, само по себе си изключва и претендираното от частния пасатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноските за частното касационно производство, което е основателно и доказано за сумата 600 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО