Определение № 817 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3017/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото Д. Д. Я. и С. Д. С. срещу решение № 318/15.06.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 68/2020 г. на Великотърновския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 511/05.12.2019 г. по гр. дело № 2279/2018 г. на Горнооряховския районен съд, като краен резултат жалбоподателите са осъдени да заплатят солидарно на С. А. С., в качеството му на ЕТ „С. С.“, сумата 4 844.78 лв., ведно със законната лихва върху нея от 13.11.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение за нанесените му имуществени вреди от унищожаване и увреждане на реколтата му от слънчоглед в земеделски масиви №№ 11, 30 и 31 в местността „А.“ в землището на [населено място], през периода април-август 2016 г., причинено от крави, собственост на касаторите-ответници; в тежест на жалбоподателите-ответници са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът С., в качеството си на ЕТ „С. С.“, не е подал отговор на жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите Я. и С., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) необходимо ли е провеждането доказването на исковата претенция на иска по чл. 50, във вр. с чл. 45 и с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъде пълно и главно; 2) дали съдът по гражданскоправните последици от деликта може да се позовава на материали от наказателното производство; 3) собственикът на вещта носи ли отговорност по чл. 50 от ЗЗД, щом увреждането е станало по време, когато вещта не е била под негов надзор; 4) може ли отговорността да се ангажира на две основания – по чл. 50 от ЗЗД и по чл. 45 от ЗЗД, когато вредите са настъпили в резултат както на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице; и 5) длъжен ли е съдът да цени всички събрани в хода на досъдебното производство, приложено по гражданското дело, писмени доказателства; ако „не“ – по какъв критерий да прецени кои от тях ще цени; ако „да“ – представлява ли нарушение от страна на съда обстоятелството, че е мотивирал решението си само върху част от тях. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като в тази връзка сочат решение № 309/13 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 231/01.11.2016 г. по гр. д. № 1614/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 610/08.05.2014 г. по гр. д. № 959/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 536/02.07.2009 г. по гр. д. № 501/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. В изложението се твърди и че в обжалваната част въззивното решение било очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, но в тази връзка не се излагат никакви съображения. За да постанови решението си, респ. – обжалваната част от него, въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 50 от ЗЗД предвижда, че за вреди, произлезли от животни, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират, дори и когато животното е избягало или се е изгубило. Тази отговорност е безвиновна и има гаранционно-обезпечителен характер, тя не изисква животното да е носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност, затова наличието на вина у делинквента не подлежи на изследване. С оглед на това, съдът е приел, че за ангажиране отговорността на ответниците е необходимо да са налице следните предпоставки: наличие на вреди – увреждане и унищожаване на реколтата от слънчоглед на ищеца; вредите да са произтекли във връзка с поведението на животни, собственост на ответниците; причинна връзка между бездействието и настъпилите вреди – вредите трябва да са пряка и непосредствена последица от това, че собственикът или онзи, който е бил длъжен да упражнява надзор, са бездействали и не са препятствали възможността животните да причинят вреди. Освобождаването от отговорност на ответниците е предпоставено от установяване в рамките на процеса, че вредите са резултат от непреодолима сила или се дължат на изключителна вина на пострадалия (ищеца) или на трето лице – в тази връзка окръжният съд се е позовал на т. 10 от ППВС № 7/30.12.1959 г. Въз основа съвкупната преценка на протокола за оглед от 22.08.2016 г., изготвен по приетото по делото досъдебно производство (ДП) № ЗМ-481/2016 г. на РУ – Горна Оряховица, приетите по делото заключения на съдебната-агротехническа експертиза и показанията на разпитаните по делото свидетели А. К. и М. Г., въззивният съд е приел, че в случая наличието на настъпили за ищеца имуществени вреди е доказано – в четириметрова ивица в процесните масиви слънчогледовите растения са напълно унищожени, а в дванадесетметров пояс са увредени на 70 %. Въз основа съвкупната преценка на показанията на свидетелите К., Б., М. и М. Г., и на данните от протокола за оглед от 22.08.2016 г., съдът е приел за установено, че тези вреди се намират в причинно-следствена връзка с поведението на животните – крави и телета, собственост на ответниците, които многократно през 2016 г. са влизали и излизали от слънчогледа на ищеца. Също въз основа експертизите по делото, въззивният съд е намерил, че стойността на вредите възлиза на сумата 4 844.78 лв. Приел е и че по делото липсват доказателства, които да обосноват изключване отговорността на ответниците, поради което, в тяхна тежест е заплащането на тази сума, понеже отговорността им произтича от формалното качество на собственици на животните, от чието увреждащо действие са настъпили вредоносните последици. В тази връзка са изложени и съображения, че рискът от негативите, свързани с притежание на добитък, следва да бъде в тежест на този, който създава риска, т.е. този, който има надзора на вещта и извлича ползата от нея. Съдът е приел, че е без значение в случая, че животните са били изкарвани на паша и са се намирали под надзора на пастир, тъй като отговорността на собственика и лицето, под чиито надзор се намират животните, отговарят солидарно пред увредения, а право на ищеца е да иска изпълнение от всеки един от длъжниците и той е избрал да насочи претенцията си само към собствениците на животните. Също въз основа показанията на разпитаните по делото свидетели М., Б. и Г. Г., въззивният съд е приел за установено, че през през 2016 г., и други лица са отглеждали крави и телета в района, като животни, собственост на трето за делото лице на име В., също са влизали в нивите със слънчоглед на ищеца. В тази връзка съдът е приел, че когато непозволеното увреждане е причинено от няколко животни, собственост на различни лица, последните отговарят солидарно спрямо пострадалия; обстоятелството кое животно в каква степен е причинило вредоносния резултат е от значение за регресните права на солидарните длъжници помежду им и е без правно значение за отговорността за вреди спрямо пострадалия – всеки отговаря в пълен обем, и изцяло от волята на пострадалия-ищец зависи спрямо кого ще предяви иска за обезщетение. Поради това съдът е намерил за неоснователни възраженията на жалбоподателите, че през пролетта техните животни са извеждани на паша на място, пътят към което не минава покрай процесните масиви, както и че според тях е невъзможно животните им да унищожат толкова много декари със слънчоглед за кратък период от време. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че дори част от процесните вреди да са причинени от добитък, собственост на други лица, след като от доказателствата по делото се установява съпричастност на животните на ответниците за унищожаване на част от реколтата на ищеца, отговорността на ответниците следва да бъде ангажирана с оглед нормата на чл. 53 от ЗЗД. Досежно направеното в срока по чл. 131 от ГПК възражение на ответниците за съпричиняване от страна на ищеца на вредите чрез бездействие във връзка с изграждане на електронен пастир, въззивният съд е споделил извода на районния съд, че по делото липсват доказателства в тази насока. Възражението, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат поради липса на обичайната грижа по отношение на реколтата и закъсняла реакция по подаване на сигнал от страна на ищеца, окръжният съд е намерил за преклудирано, като направено едва писмената защита пред първата инстанция. В заключение, въззивният съд е приел, че исковата претенция на ищеца се явява основателна до размер 4 844.78 лв. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Първият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба (необходимо ли е провеждането на пълно главно доказване на иска по чл. 50 от ЗЗД), не е обсъждан изрично в мотивите към обжалваното решение, респ. – въззивният съд не е давал изрично разрешение на такъв процесуалноправен въпрос, поради което (макар и поначало от значение за изхода на делото, както и за всяко друго исково производство), този въпрос в случая не е обуславящ правните изводи на въззивната инстанция, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Разрешение на този процесуалноправен въпрос не е дадено и с посочената от касаторите практика на ВКС. Независимо от това, следва да се отбележи, че съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.чл. 153-155 от ГПК, поначало в тежест на всеки ищец (включително на този, предявил иск по чл. 50 от ЗЗД) е да проведе пълно главно доказване на спорните по делото обстоятелства, които са релевантни за уважаването на иска, като не подлежат на доказване безспорните между страните, общоизвестните и служебно известните на съда факти, както и тези, за които законът установява презумпция. Правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение не са в противоречие, а са в съответствие с тази трайно установена практика на ВКС. В тази връзка следва да се отбележи, че както неведнъж е изяснявано в определения на ВКС по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, не е основание за допускане на касационното обжалване. Разрешение на втория процесуалноправен въпрос (дали съдът по гражданскоправните последици от деликта може да се позовава на материали от наказателното производство) е дадено с двете посочени от жалбоподателите решения на ВКС. В първото от тях – решение № 309/13 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, по този въпрос е прието следното: Ако самото наказателно дело (преписката) бъде допуснато като доказателство и събрано чрез прилагането му от гражданския съд, могат да се ползват намиращите се по него писмени доказателства. Съдът може да цени като извънсъдебни признания, изявления на страните по гражданското дело, направени по приложената преписка, ако са за неизгодни за самите тях факти и обстоятелства. В хипотезата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, гражданският съд е дължен да вземе предвид, съдържащи се в приложеното дело, изявления пред държавен орган, направени от другата страна по оспорвано като привидно съгласие, или изхождащи от нея писмени доказателства, щом правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно. Извън посочените хипотези, недопустимо е съдът по делото да се позове на доказателства, събрани от друг съд – граждански или наказателен, или от друг държавен орган. В същия смисъл е и разрешението, дадено със соченото от касаторите решение № 231/01.11.2016 г. по гр. д. № 1614/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а именно: Следва да се разграничат правните изводи в актовете на органите на предварителното производство и заключенията на вещите лица от обясненията на страните, дадени в това производство. Правните изводи в актовете на държавни органи по предварителното производство не обвързват гражданския съд, за който е задължителна само влязлата в сила присъда на наказателния съд (чл. 300 от ГПК). Заключенията на вещи лица в предварителното производство не са годни доказателствени средства поради изискването за непосредственост при събиране на доказателствата, тъй като не са приети в гражданския процес по съответния ред. По друг начин обаче следва да се третират обясненията на страните, дадени в предварителното производство. Тези обяснения имат характера на документ, притежаващ доказателствена сила за фактите, неизгодни за неговия издател. В този смисъл е решение № 28/28.01.1999 г. по гр. д. № 3114/1997 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, според което саморъчните обяснения дадени в предварителното наказателно производство, имат доказателствена сила срещу подписалия ги, когато той удостоверява неизгодни за себе си факти. Затова извънсъдебно признание на страната, съдържащо се в обяснение пред органите на предварителното производство, не може да бъде игнорирано от гражданския съд, а следва да бъде обсъдено и взето предвид при постановяване на решението. Сочените от касаторите две определения (определение № 610/08.05.2014 г. по гр. д. № 959/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 536/02.07.2009 г. по гр. д. № 501/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС) са постановени по реда на чл. 288 от ГПК, поради което не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Такава практика обаче съставляват цитираните в тях решения на ВКС, като в едното от тях – решение № 921/11.12.2009 г. по гр. д. № 5299/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, е възприето разрешение в горния смисъл, а именно: Документите в представената по делото полицейска преписка са годни доказателства и тяхното приемане и обсъждане от въззивната инстанция е процесуално допустимо. По своя характер тези документи от досъдебното наказателно производство са частни документи със свидетелстващо съдържание, чиято доказателствена сила се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 180, във вр. с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, като за тази преценка е без значение обстоятелството дали е приключило или не наказателното производство. В съответствие с тази практика на ВКС – именно като частен свидетелстващ документ и преценен по вътрешно убеждение на съдебния състав – все в съвкупност със събраните по делото (а не по досъдебното производство, както напълно несъстоятелно се поддържа от касаторите) показания на свидетелите К., Б., М. и М. Г., както и на приетите по делото заключения на съдебната-агротехническа експертиза, въззивният съд е обсъдил в мотивите си и данни от протокола за оглед от 22.08.2016 г., съдържащ се в приетата по делото преписка от досъдебно производство. При това положение, по отношение и на втория процесуалноправен въпрос не е налице наведеното от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Петият процесуалноправен въпрос (длъжен ли е съдът да цени всички събрани в хода на досъдебното производство, приложено по гражданското дело, писмени доказателства; ако „не“ – по какъв критерий да прецени кои от тях ще цени; ако „да“ – представлява ли нарушение от страна на съда обстоятелството, че е мотивирал решението си само върху част от тях) е свързан с втория въпрос, но не е от значение за изхода на спора по настоящото дело и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което също не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото в мотивите си въззивният съд действително не е обсъждал други (освен протокола оглед от 22.08.2016 г.) писмени доказателства, съдържащи се в приетата по делото преписка от досъдебното производство (ДП) № ЗМ-481/2016 г., но нито в касационната си жалба, нито в изложението си към нея жалбоподателите не сочат и не правят оплаквания, въззивният съд да не е обсъдил някое конкретно писмено доказателство от полицейската преписка, което да е от значение за решаването на правния спор по делото. Както вече беше посочено, единственият довод на касаторите във връзка с втория и петия процесуалноправен въпрос е, че въззивният съд бил обсъждал свидетелски показания, събрани по досъдебното производство, което по никакъв начин не кореспондира с мотивите към обжалваното въззивно решение, в които са обсъдени единствено показанията на свидетелите, събрани в първоинстанционното производство по настоящото гражданско дело. Разрешение на двата материалноправни въпроса, формулирани от касаторите (третия и четвъртия: собственикът на вещта носи ли отговорност по чл. 50 от ЗЗД, щом увреждането е станало по време, когато вещта не е била под негов надзор; и може ли отговорността да се ангажира на две основания – по чл. 50 и по чл. 45 от ЗЗД, когато вредите са настъпили в резултат както на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице) също е дадено с решение № 309/13 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно: Отговорността по чл. 50 от ЗЗД се свързва със задължението да се упражнява надзор върху вещта, което се изразява в нейното наблюдение и полагане на грижа, с оглед на управлението и употребата ѝ. По начало, собственикът, в това си качество, упражнява надзор върху притежаваните от него вещи, поради което е ангажирана и отговорността му за причинените от тях вреди. Възможно е вещта, при причиняване на деликта, да е била под надзора на друго лице – упражняван непосредствено или чрез трети правен субект, в който случай, както изрично е предвидено в чл. 50 от ЗЗД, то, заедно със собственика, отговаря солидарно към пострадалия. Само, ако лицето, упражняващо надзор, е единствено виновно за увреждането, тогава собственикът не носи отговорност по чл. 50 от ЗЗД; деликвентът отговаря не по чл. 50 от ЗЗД, а по чл. 45 от ЗЗД. И собственикът, и лицето под чийто надзор се намира вещта, причинила вреда, не носят отговорност за деликта, когато се установи, че вредите са резултат на изключителна вина на трето лице, на изключителна вина на пострадалия, или на непреодолима сила. В ППВС № 17/18.11.1963 г. е изяснено, че е възможно вредите да настъпят в резултат едновременно на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице. Следователно възможно е отговорността да се дължи на две основания – чл. 50 и чл. 45 от ЗЗД, и тя е солидарна. В същото ППВС е разяснено, че ако вредата е причинена поради свойствата на вещта, но и от виновното поведение на изпълнителя на определена работа, неговата отговорност ще е по чл. 45 от ЗЗД, а отговорността на този, който му е възложил работата – по чл. 49 от ЗЗД, щом деянието, причинило увреждането, съставлява изпълнение на възложената работа или е по повод на същата. Когато възложителят е същевременно и собственик на вредоносната вещ или тя се е намирала под негов надзор, отговорността му ще се основава едновременно на чл. 49 и чл. 50 от ЗЗД – същото ППВС. Възложителят на работата, независимо дали е собственик или упражнява надзор върху вещта, ще отговаря само по чл. 49 от ЗЗД, когато самата вещ, като такава, няма отношение към увреждането. Ако вредите са резултат на вещта, с която си служи деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността на този, който е възложил работата, се основава на чл. 50 от ЗЗД. Когато трето лице, не е изцяло отговорно, но е допринесло за увреждането, то отговаря спрямо пострадалия солидарно със собственика, съответно и с лицето, под чийто надзор се намират вещите или животните. В случая въззивният съд е приел за установена и е разгледал последната хипотеза, поради което правните му изводи, че двамата ответници, в качеството си на собственици на кравите, увредили слънчогледа на ищеца, отговарят спрямо него солидарно както помежду си, така и с пастирката (свидетелката М.), под чийто надзор са се намирали техните животни, а също – и с третото за делото лице (на име В.), чиито крави през процесния период също са увредили слънчогледа на ищеца, както и че изцяло от волята на пострадалия-ищец зависи спрямо кого ще предяви иска си за обезщетение; не са в противоречие, а са в пълно съответствие с посочената от касаторите практика на ВКС, която от своя страна е в съответствие със задължителната практика, обективирана в т. 2 от ППВС № 17/18.11.1963 г. и т. 10 от ППВС № 7/30.12.1959 г. В тази връзка следва да се отбележи и че четвъртият материалноправен въпрос не е и обуславящ правните изводи на въззивния съд, който не е приемал, че процесните вреди са настъпили в резултат както на вещта (процесните животни), така и от виновното поведение на дадено лице, каквато е постановката на този въпрос. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по третия и четвъртия материалноправни въпроси. Както вече беше посочено, твърдението на касаторите за очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, е напълно бланкетно, а и предвид гореизложеното – такава в случая не е налице, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение