Определение № 67 от 14.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2953/2017 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК в редакция до изменението в ДВ бр. 86/2017г. ГПК. К. В. З., А. И. Т., К. К. М., М. Р. Г., В. С. С., Г. К. Ч., Д. К. К., Ц. И. П., Ю. Г. Б., Р. Б. К., Б. Л. П. и Е. Л. П., С. И. Т., И. И. Т.–Т., С. П. С., Р. Г. Л., В. Г. Р., М. Л. Л., Надежда Л. Лакова, С. С. П., Н. В. В. – П., Н. Г. З., С. А. Б., С. Г. З., Е. Б. С., Я. А. П., Е. С. З., В. К. З., М. Т. В., Н. П. Б., Д. К. А., В. М. В. и П. Ц. И. /ищци по делото/ чрез процесуалния пълномощник адв. Ат.Ж. са обжалвали с касационна жалба вх.№ 127990 от 11.10.2016г. въззивното решение на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV-В въззивен състав № 7032 от 08.09.2016г. по гр.д.№ 2935/2015г. Р. Г. Л. е подала и отделна касационна жалба вх.№ 142205 чрез процесуалния пълномощник адв. С.К. – А.. Ответниците К. С. В., Т. Л. Р. и К. С. В. са подали писмени отговори по двете касационни жалби, в които изразяват становище, че касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като решенията на ВАС, на които се позовават касаторите, за да обосноват основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК в редакция до изменението ДВ бр. 86/2017г., не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК. Поддържа се също така, че липсва поддържаното противоречие на обжалваното решение с разясненията в ТР 6/2006г. на ВКС, ОСГК, както и че поставените правни въпроси не са изведени от решаващите изводи на съда. Подаден е и писмен отговор по двете касационни жалби от адв. С. Л., процесуален представител на останалите ответници по делото, в който също се поддържа, че не са налице основанията на чл. 280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. И в този отговор са развити съображения, че въпросите не са обусловили решаващите изводи на съда, не е посочена съдебна практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, а изводите на съда са в съответствие с разясненията в ТР 6/2006г. на ВКС, ОСГК и посочените в мотивите на въззивния съд решения на ВКС. Въззивното решение е влязло в сила по отношение на ищците по делото - обикновени другари Ц. А. Н., В. А. Н., Р. Б. С., Катинела П. К., И. П. П., Е. М. Ц., В. М. Ц., С. Д. С. и Д. Й. С., които не са подали касационна жалба. Касационните жалби са подадени в срок, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК и не са налице изключенията на чл. 280 ал.2 ГПК в редакция до изменението ДВ бр. 86/2017г., поради което са процесуално допустими. С обжалваното решение Софийският градски съд е оставил в сила решението на Софийския районен съд, 38 състав от 24.02.2011г. по гр.д.№ 5871/2006г. за установяване, че ищците са собственици на идеални части от поземлен имот 1001, идентичен по цифровия план с имот 280А квартал 71, стар квартал 77 по плана на [населено място], м.“Г. М.“ с площ от 2 330 кв.м., с който е попълнена кадастралната основа в кв.71 местността. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че процесният имот пл.№280а, представлява реално определена част от имот, съставляващ квартал 71, отреден за обществено жилищно строителство и комплексно обществено обслужване по подробния устройствен план от 1990 г. Преди това имотът е заснет като квартал 77, отреден през 1956 год. за комплексно жилищно строителство, в който са били включени отчуждени имоти с планоснимачни номера 1, 2, 3, 4, 5 и 6. В границите на квартал 71 са били нанесени множество сгради, представляващи отделни кадастрални единици, отбелязани с отделни планоснимачни номера - 215, 216, 217, 245, 246, 247, 279, 280, 281, 282, 284 и 285, в които се намират придобитите от ищците самостоятелни обекти – жилища. Правните изводи на въззивния съд са, че ищците не са доказали, че притежават право на собственост / всеки един от тях на идеални части / върху процесния имот. Парцелите по плана от 1953 год., и по плана от 1990 год. са такива по уличнорегулационния план и по застроителния и регулационен план за обществени мероприятия, съгласно в чл. 42 ЗПИНМ /отм./ и чл. 22 З. /отм./. При изменението на тези планове настъпва промяна в предназначението на имотите, променят се и площта и границите им, като може да се обединят в един парцел предишни два и повече такива с оглед осъществяването на предвиденото ново мероприятие. Това обединяване на парцелите обаче не води до възникване на съсобственост. Само при образуване на общи дворищнорегулационни парцели, възниква съсобственост по силата на самата регулация – чл. 29 и 31 З. /отм./. и в това се състои непосредственото вещнопрехвърлително действие на дворищнорегулационния план. При обединяване на парцели за обществено мероприятие в един нов парцел, също за обществено мероприятие, изменението на плана няма вещно действие и не създава съсобственост, а собствеността върху включените в обединения парцел имоти се запазва – имотите не се сливат, а само се групират, в който случай се прилага чл. 23 З. /отм./. По тези съображения, въззивният съд е направил решаващ извод, че ищците са придобили по силата на правни сделки и наследствено правоприемство жилища, ведно с идеални части от местата, в които са изградени, които обаче са различни от процесния недвижим имот, затова те не се легитимират като титуляри на правото на собственост върху претендираните идеални части на сочените от тях деривативни придобивни основания. На следващо място съдът е приел за неоснователно и второто въведено в исковата молба като евентуално придобивно основание – придобивна давност като е изложил съображения за съществуваща законодателна забрана в чл. 86 ЗС до 1996г. да се придобива по давност частна общинска собственост, и спряната давност с §1 от Закона за допълнение на ЗС ДВ бр. 46 от 06.06.2006г.. При тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касаторите по първата касационна жалба вх. № 127990 от 11.10.2016г. правен въпрос дали групирането на недвижими имоти с кварталнозастроителния план и отреждането им за комплексно мероприятие по ЗПИНМ /отм./, без да е поставен нов номер на имотите, а само на квартала, води до загубване на самостоятелния характер на имотите, е от значение за делото, защото е формирал решаващите изводи на съда, за отричане на правото на собственост на ищците на идеални части от новообособения парцел 280а кв.77 по плана на [населено място], м.“Г. М.“. Същевременно по този въпрос няма практика на ВКС, създадена по реда на чл. 290 ГПК, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Въпросите, поставени в изложението на касаторката Р. Г. Л. към самостоятелната касационна жалба, свързани с възможността за упражняването на косвен съдебен контрол върху проведената административна процедура по чл. 2 ЗВСНОИ по З. и др. и за предпоставките за възстановяване на собствеността по този закон, не са обуславящи за делото, защото въззивният съд не ги е разглеждал. По изложените съображения Върховният касационен съд, първо гражданско отделение