Определение № 223 от 01.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 840/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на молителя Национална агенция по приходите срещу въззивно определение на Бургаски апелативен съд. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд е прекратил образуваното по искане на жалбоподателя производство по чл. 679 ТЗ поради невнесен депозит за призоваване на кредиторите чрез „Държавен вестник“. За да потвърди определението за прекратяване, въззивният съд е приел за установено, че указанието в едноседмичен срок да се внесе депозит за призоваването по реда на чл. 679, ал. 3 ТЗ и да се представи по делото доказателство за плащането е било съобщено на жалбоподателя на 21.01.2022 г., на 28.01.2022 г. същият е подал молба за продължаване на срока, на 01.02.2022 г. съдът е продължил срока с една седмица, считано от изтичане на първоначалния срок, като поради неизпълнение на указанията и в новия срок производството е било прекратено. От правна страна въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на жалбоподателя за невръчено му съобщение за продължаването на срока, като е приел, че за продължаването на срока страната не се уведомява чрез връчване на препис. Във връзка с това е намерил, противно на поддържаното от жалбоподателя, че за такова уведомяване е без значение обстоятелството, че по искането за продължаване първоинстанционният съд се е произнесъл след изтичането на първоначалния срок, като и в този случай новият срок започва да тече от изтичането на първоначалния съгласно чл. 63, ал. 2, изр. 2 ГПК. Отхвърлил е като неоснователно и оплакването за по-малка продължителност на новоопределения срок, като е приел, че и в двата случая продължителността е била по една седмица. Изложил е и допълнителни съображения за неизпълнението, като е приел, че представеното с частната жалба платежно нареждане, макар и да установява заплащането от страна на жалбоподателя на такса за призоваването по сметка на „Държавен вестник“, не може да се отнесе към задължението по настоящото производство с оглед посочения в него друг номер на дело. Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се противоречие с установената практика на ВКС по въпроса (уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК) налице ли е основание за прекратяване на производството, когато дължимата държавна такса, респ. разноски, е платена в срок, но доказателството за това е представено по делото след срока. Въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е формирана последователна актуална практика на ВКС (напр. ч. гр. д. № 483/2012 г. на IV г. о., ч. гр. д. № 2267/2021 г. на III г. о.), съгласно която нередовността по чл. 261, т. 4 ГПК не се състои в самото невнасяне на държавна такса по сметка на съда, а в непредставянето на платежния документ, който удостоверява плащането. Ако този документ е представен след изтичане на срока за отстраняване на нередовността, това процесуално действие не се взема предвид съгласно чл. 64, ал. 1 ГПК, като е без значение дали самата държавна такса е била внесена в срока. Така установената практика, предвид липсата на съществена разлика в обстоятелствата, е изцяло приложима и към хипотезите на нередовност и на други действия, не само въззивни жалби по чл. 261, както и към хипотезите на дължими от страната разноски, необходими за самото продължаване на производството, както в настоящия случай. С тази практика обжалваното определение е съобразено, поради което основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа във връзка с въпроса следва ли да се счита за законово определен срокът по чл. 63, ал. 2 ГПК при липсата на произнасяне на съда в първоначалния срок. Така формулиран, въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидно същият се основава на разграничението между законен и определен от съда срок, като обаче остава неясно какво според жалбоподателя е значението на това разграничение в настоящия случай, след като съображенията на въззивния съд не са основани на такова разграничение и при положение, че както законните, така и определените от съда срокове могат да бъдат продължавани съгласно чл. 63, ал. 1 ГПК. Дори и съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. и при съобразяване на поддържаната от жалбоподателя теза въпросът да бъде прецизиран в смисъл от кой момент започва да тече продълженият срок, когато съдът се е произнесъл по искането за продължаване след изтичането на първоначалния срок – от момента на съобщаване на определението (с оглед довода, че определението за продължаване подлежи на съобщаване) или от момента на произнасяне на съда (с оглед довода, че определеният едноседмичен срок, изчислен от изтичането на първоначалния, се явява по-кратък от последния, ако началото му се брои от деня на произнасянето), не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, а изложените се свеждат до собственото разбиране на жалбоподателя, основано на практика по чл. 36 ГПК (отм.), че при произнасяне след изтичане на първоначалния срок определението за продължаване подлежи на съобщаване, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. С тези мотиви съдът