Определение № 2536 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 414/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 7601 от 24.08.2023 г., подадена от Община Бургас срещу въззивно Решение № 98 от 17.07.2023 г. по в.гр.д.№ 31/2023 г. на Апелативен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено Решение № 1067 от 07.11.2022 г. по гр.д.№ 2029/2021 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която Община Бургас е осъдена да заплати на К. С. Д. сумата 26 000 лева, предявена като частичен иск от общо 100 000 лева, представляваща сумата, с която се е увеличила стойността на собствения на Община Бургас недвижим имот – парцел *-*, кв. 8 по плана на в.з. Р., [населено място], с площ от 980 кв.м., представляващ поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане; както и в частта, с която в полза на К. С. Д. е признато право на задържане върху следния недвижим имот: масивна вилна сграда, с частичен сутерен, първи етаж със застроена площ от 44 кв.м., с идентификатор **** по КККР на [населено място], представляваща съгласно Нотариален акт № 63 от 27.06.2019 г. двуетажна еднофамилна вилна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], с адрес на сградата [населено място], парк Р., със застроена площ от 69 кв.м., построена в поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, до заплащане от Община Бургас на сумата 26 000 лева, предявена като частичен иск от общо 100 000 лева, представляваща сумата, с която се е увеличила стойността на собствения на Община Бургас недвижим имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място]. Ответникът по касация К. С. Д. не е депозирал отговор на касационната жалба. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: Между страните по делото не е спорно, че с Решение № 374 от 23.11.2020г. по гр.д.№ 1033/2020 г. по описа на ОС – Бургас Община Бургас е призната за собственик на ПИ № *** по КККР на [населено място] и постройката в него, като К. С. Д. е осъден да предаде владението им на общината. Със същото решение е отменен и констативният нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който нотариус е признал правото на собственост на К. Д. върху имота. От представения писмен договор, сключен на 19.09.2000 г. между К. Д. – от една страна, а от друга - Г. и З. Н., е установено, че ищецът е закупил от Н. сезонна постройка с площ 20 кв.м. в м. „О.” за сумата 3 300 щатски долара. Продавачите Н. са се легитимирали като ползватели на земеделски имот по ПМС № 76/1977 г. съгласно удостоверение № 21 от 03.12.1979 г. и собственици на сезонната постройка, която е била изградена от тях въз основа на издадено разрешение за строеж № 428 от 10.12.1979 г. Продавачите са поели задължение да заплатят на Община Бургас даденото им място за ползване, а след снабдяването им с нотариален акт да го прехвърлят на К. Д.. От мотивите на решението по гр.д.№ 1033/2020 г. по описа на БОС е установено, че Н., като ползватели на земеделски имот, са подали до община Бургас молба още през 1995 г. за придобиване на собствеността по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, по която и до момента няма произнасяне от общината. Въззивният съд е намерил за доказано твърдението на ищеца, че е извършил строителството на процесната масивна жилищна сграда в мястото през периода 2000-2001 г. без строителни книжа и без учредено право на строеж. Посоченият период съвпада с момента на сключването на писмения договор с Н. (септември 2000 г.) и предхожда подаването на молбата на К. Д. за узаконяването на сградата със заявление № К-83 от 26.01.2004 г. Кредитирани са показанията на разпитаните по делото свидетели И. и М., като безпротиворечиви, кореспондиращи помежду си и с останалите доказателства по делото. Двамата свидетели имат непосредствени впечатления от строителството на сградата, тъй като са участвали в него, описват в конкретика организацията на работа, а свид. М. е извършвал и всички плащания, когато Д. отсъствал. Свидетелите без колебания посочват, че строителството се е осъществило през периода 2000-2001 г., а източникът на средствата на ищеца за строежа е бил от валутните му доходи като моряк. По делото са представени разписки за покупка на валута от К. С. Д., съставени през периода от м. септември 2000 г. до края на 2001 г., фактури за покупка на строителни материали, експедиционни бележки, касови бележки и др., които, преценени в съвкупност с показанията на свидетелите и останалите писмени документи по делото, са обосновали извод за неоснователност на оспорването им от Община Бургас. По делото е безспорен фактът, че ищецът Д. е установил фактическа власт върху имота, включващ земя и сезонна постройка със сключването на договора с ползвателите Н. на 19.09.2000 г. Установено е, че към началото на 2004 г. новата сграда вече е била построена и завършена, тъй като през м. януари 2004 г. ищецът Д. е подал до Община Бургас молба за узаконяването й. Всички представени от ищеца частни писмени документи са от периода 2000-2001 г. и установяват източниците на средствата за строежа, извършени покупки и плащания, свързани със строителство. На повечето експедиционни бележки е посочено името на свид. Н. М., който факт кореспондира с твърденията му, че е отговарял за организацията на строежа и разплащанията, когато К. Д. е отсъствал продължително. На някои експедиционни бележки е посочено и името на К. Д., както и м. „О.”, името на Д. е посочено в стокова разписка и сметки. Представените документи са относими към строежа на процесната сграда и преценявани в съвкупност с останалите доказателства, подкрепят извода, че строителството на сградата е осъществено в посочения от ищеца период 2000-2001 г. По основния спорен между страните въпрос въззивният съд е приел, че ищецът е недобросъвестен владелец. Същият е манифестирал ясно намерението си да свои процесната сграда (анимуса на владението), в това число и пред Община Бургас, като е подал молба-декларация за издаване на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, проверена и заверена от общината и се е снабдил с нотариален акт за собственост № 63, д.№ 55 от 27.06.2019 г. на нотариус И. К.. Последващата отмяна на нотариалния акт със съдебното решение по гр.д.№ 1033/2020 г. по описа на БОС няма отношение към извода, че ищецът е имал качеството владелец на процесния имот. Самата община Бургас, като ищец по гр.д.№ 1033/2020 г. по описа на БОС, е твърдяла, че К. Д. е владелец, а не държател на имота. Прието е, че на ищеца следва да се признаят правата на добросъвестен подобрител на основание чл. 74, ал. 2 вр. с чл. 72, ал. 1 от Закона за собствеността. С оглед обстоятелството, че ищецът е владелец на процесния имот, а не негов държател, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на Община Бургас за погасяване по давност на всички вземания за извършените в имота подобрения, както и възражението за неотносимост към спора на приетите по делото основна и допълнителна СТЕ. По отношение стойността на извършените подобрения по делото са изслушани и приети основна и допълнителна СТЕ. Въззивният съд е приел, че стойността на подобренията следва да се определи съобразно заключението по основната експертиза, тъй като в него са взети предвид всички критерии и в посочената обща цена на имота са включени и оценени всички подобрения. Заключението е обосновано и не възникват съмнения за правилността му, а при отговора на въпроса за увеличената стойност на имота вследствие на изменението на ПУП-ПРЗ и на подобренията, вещото лице Ч. е дало обоснован отговор, че стойността на ПИ с идентификатор *** (парцел *-* кв. 8 по плана на в.з. „Р.”, [населено място]) се е увеличила в резултат на извършеното строителство и подобрения със 103 200 лева. Стойността на поземления имот не се е увеличила вследствие на изменението на ПУП-ПРЗ, тъй като няма промяна на градоустройствените показатели. При определяне размера на увеличението на стойността на имота в резултат на подобренията, вещото лице е взело предвид средната пазарна цена за покупко-продажби по офертни данни за имоти със сходни характеристики (застроени) в м. „О.”, която е 1 190 евро/кв.м., както и цената на незастроени ПИ-общинска собственост по реализирани сделки, която е 35 лв./кв.м. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли да се приеме, че са спазени изискванията за формата и съдържанието на предварителния договор по чл. 19 ЗЗД, за да бъде договорът годно основание за възникване и съществуване на валидно договорно правоотношение с насрещни права и задължения, по отношение на недвижим имот, който не е индивидуализиран с площ, местоположение, договорът не съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор, прехвърлителят не е собственик на недвижимия имот; 2. Ищецът по иска, в чиято полза е издаден нотариален акт по обстоятелствена проверка държател ли е на имота, при положение, че не е демонстрирал или извършвал действия спрямо собственика на имота, с които да е показал, че владее имота за себе си; В този случай от значение по делото ли ще е обстоятелството, че ответникът не се е противопоставил на владението му при хипотезата, че ищецът е признавал в кореспонденцията си с Общината, многократно, че е извършил незаконно строителство в процесния имот общинска собственост, че желае да закупи общинския имот; В същото време от страна на ответника е съставен акт за узаконяване на името на общината, изрично е отбелязал в молбата-декларация, че сградата е собственост на Община Бургас; 3. Съставлява ли владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС упражнявана фактическа власт въз основа на сключен с несобственик договор за продажба на недвижим имот, в който е направена единствено уговорка за едно евентуално бъдещо събитие; 4. Кога презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена и в какво се изразява субективната страна на владението, изразяваща се в намерението да се свои вещта и нейното обективно проявление, при наличие на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при заявени претенции за имота; 5. Допуснато ли е неправилно приложение на закона при определяне стойността, с която се е увеличила стойността на недвижим имот в резултат на направени в него подобрения, когато липсват данни за състоянието на имота и степента на завършеност, към момента на установяване на владение в него от ищецът по иска, както и пазарната стойност на имота в това му състояние; 6. Съставляват ли подобрения движимостите, отделянето на които не води до съществено изменение на имота; 7. Съобразно правомощията си, задължен ли е въззивният съд да изясни спора при наличието на две взаимоизключващи се заключения на едно и също вещо лице; 8. При направено оплакване във въззивната жалба за необоснованост на основното и допълнителното заключение на вещото лице и за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, следва ли въззивният съд служебно да назначи нова експертиза; 9. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди всички събрани по делото доказателства и да коментира кои от тях установяват правнозначими факти и кои не; длъжен ли е да обсъди в цялост доказателствено средство или може да обсъди само част от него. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с Решение № 180 от 26.05.2014 г. по гр.д.№ 7686/2013 г. на ВКС, ІV г.о., втори въпрос – в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, трети въпрос – в противоречие с Решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр.д.№ 2978/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., четвърти въпрос – в противоречие с Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д.№ 661/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., пети въпрос – в противоречие с ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр.д.№ 9/74 г., шести въпрос – в противоречие с ППВС № 6/1974 г., седми въпрос – в противоречие с Решение № 236 от 26.05.2011 г. по гр.д.№ 644/2010 г. на ВКС, І г.о., осми въпрос – в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, девети въпрос – в противоречие с Решение № 50 от 22.05.2019 г. по гр.д.№ 1441/2018 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 63 от 29.07.2019 г. по търг.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, ІІ т.о. Не е налице основание за допускане на обжалването. По начина на формулирането му и предвид релевираната във връзка с него съдебна практика, въпрос № 1 няма обуславящо значение за изхода на спора. Предмет на делото не е право на ищеца да бъде трансформиран валидно сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот в окончателен такъв, а правото на ищеца да бъде обезщетен за направените от него подобрения в периода на упражнявано владение върху недвижим имот. В този случай не е необходимо представеният с исковата молба документ (Договор от 19.09.2000 г. с нотариална заверка на подписите на страните по него) да удовлетворява изискванията, предпоставящи уважаването на иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. За нуждите на настоящото производство е достатъчно така представеният договор да съставлява писмено доказателство, подлежащо на преценка съвкупно с останалите събрани по делото с оглед установяване началния момент и естеството на упражняваната от ищеца фактическа власт върху процесния недвижим имот. Независимо от това, клаузите на договора от 19.09.2000 г. обективират съгласие между съконтрагентите по съществените елементи на бъдещия договор за продажба на сезонна постройка, както и съгласие за прехвърлянето на собствеността върху терена, описан с неговите граници, постигнато в хипотеза, уредена с чл. 25 ЗЗД, което определя документа като обективиращ именно предварителен договор за продажба на недвижим имот. Въпрос № 3 от изложението не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК между посоченото от жалбоподателя Решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр.д.№ 2978/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., и обжалваното въззивно решение, по въпроса дали фактическата власт, установена въз основа на предварителен договор за продажба, представлява владение. Въпроси №№ 2, 4 и 5 от изложението също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуално-правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая обсъжданите въпроси от изложението не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не представляват абстрактно формулирани питания по приложението на правни норми или институти, които могат да се поставят по множество сходни дела, а са ориентирани към проверка правилността на въззивното решение, каквато в тази фаза на касационното производство не може да бъде осъществена. Отговорът на тези въпроси зависи от конкретните доказателства по делото, които в контекста на въпрос № 4 не опровергават извършването на подобренията от ищеца в качеството му на владелец, доколкото актът за узаконяване на сградата е съставен на името на общината едва през 2007 г. – в момент, когато подобренията вече са осъществени, и сам по себе си не е годен да опровергае презумпцията по чл. 69 ЗС. Следва да се подчертае, че оплакванията на касатора за неправилност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпрос № 6 от изложението е необуславящ изхода на спора и по него също не е налице основание за селекция в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, защото въззивния съд не е излагал мотиви по такъв въпрос. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпрос № 7 от изложението, касаещ начина, по който е длъжен да процедира при разнопосочни заключения на вещи лица и необходимостта от излагане на мотиви по какви съображения се възприема едното, а не се кредитира другото заключение. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС (Решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр.д.№ 7493/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 408/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 378/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр.д.№ 612/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.), съгласно която заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с другите доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражение срещу него, и следва да прецени доказателствената му сила, съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. При наличие на различни по смисъл заключения по едни и същи въпроси, на основание чл. 202 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички заключения и да изложи аргументи, защо възприема или не всяко едно от тях. В конкретния случай, в съответствие с постоянната практика на ВКС, въззивният съд е основал решението си на заключението на приетата по делото основна съдебно-техническа експертиза, като го е обсъдил заедно с останалите събрани по делото доказателства и се е аргументирал защо го кредитира. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпрос № 8. Съгласно т. 3 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, като не е назначил служебно нова експертиза, доколкото данните по делото не сочат на извод да са били налице предпоставки за служебно събиране на доказателства. Несъгласието на касатора с установената от въззивната инстанция въз основа на събраните доказателства фактическа обстановка не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпрос № 9 от изложението не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства, установяващи релевантните за спора факти, обсъдил е доводите и възраженията на страните, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна и ги е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение