Определение № 659 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 980/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 41256/13.12.2024 г. на Община Раковски, чрез процесуалния си представител адвокат И. Д. от АК-Пловдив, срещу решение №1244 от 30.10.2024г. по в.гр.д. №1650/2024г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение №5207 от 21.12.2023г. по гр.д. №2004/2022г. на Пловдивския районен съд, поправено с решение №2213 от 17.05.2024г., е уважен предявеният от М. П. П. против касатора, осъдителен иск, с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл.45 от ЗЗД, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от получено счупване на дясната ръка в областта на гривнената става, в резултат на падане на 12.08.2021г. на тротоара на [улица], в [населено място], поради неизпълнение на задължението на служителите на общината за поддържането му във вид, годен да се ползва нормално и безпрепятствено, в размер на сумата от 12 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането- 12.08.2021г. до окончателното изплащане на сумата, както и обезщетение за претърпени имуществени вреди във връзка с настъпилия инцидент, в размер общо на сумата от 3955.60лева, от които: 1 200 лв. - закупен външен фиксатор за лигаментотаксис на 12.08.2021г.; 40.60 лв. - платена потребителска такса в полза на УМБАЛ „Свети Георги ЕАД на 15.08.2021г., 21.08.2021г. и 23.09.2021г.; 15 лв. - заплатена сума за копие на образно изследване на CD за 1 бр. диск - на 21.09.2021г., както и 2700 лв. - разходи за чужда помощ - 3 месеца по 30 лв. на ден, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда-11.02.2022г. до окончателното й заплащане.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената искова претенция по чл. 49 ЗЗД бъде отхвърлена изцяло, евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:

1.За задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви при преценката на всички доказателства.

Счита, че приетото от съда противоречи на т.19 на ТР№4/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение№120/04.04.2013г. по гр.д.№964/2012г. на ВКС, ІV г.о., решение №157/08.11.2011г. по гр.д.№823/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №237/24.06.2010г. по гр.д.№826/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение №165/01.03.2010г. по гр.д.№71 /2009г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №238/19.03.2010г. по гр.д.№4989/2008г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №68/22.02.2012г. по гр.д.№748/2011г. на ВКС, ІІ г.о. и др.

2. За задължението за служебно назначаване на експертиза от съда, произтичащо от разпоредбата на чл. 195, ал.1 ГПК и задължението му сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача.

Поддържа, че по въпроса въззивното решение противоречи на т.3 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №314/22.11.2011г. на ВКС по гр.д.№392/2011г., ІІ г.о., решение №346/19.02.2018г. на ВКС по гр.д.№619/2017г., ІV г.о. и др.

3.По приложението на нормите на чл.172 и чл.235, ал.2 ГПК и конкретно - могат ли изводите на съда за основателност на иска да се основават само на показанията на свидетел, който е в близки родствени отношения със страната.

Навеждат се доводи, че решението на въззивния съд е постановено в отклонение с решение №136/30.10.2020г. по гр.д.№4746/2019г. на ВКС, ІІІ г.о./.

4.Относно приложението на принципа на справедливост, закрепен в нормата на чл. 52 ЗЗД, при определянето на обезщетението за неимуществени вреди;

Поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., решение № 50136 от 27.02.2023г. по т. д. № 1445/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 115 по гр. д. № 4521/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 210 от 16.12.2019г. по гр. д. № 4163/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 148/2018г. по гр.д №3923/2017г. на ВКС, IV г. о., решение № 63/2016г по гр.д № 5124/2015г. на ВКС, III г.о., решение № 163 от 04.10.2016г. по т. д. № 3456/2015г. на ВКС, I т.о., решение №187/2015г. по гр.д № 829/2015г. на ВКС, III г.о., решение № 60246 от 12.01.2022 г. по гр. д. № 1265/2021 г. на ВКС, III г.о.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба М. П. П., чрез процесуалния представител адвокат А. А. от АК-Пловдив, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба на Община Раковски, в частта ѝ срещу решението на въззивния съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение, е уважен предявеният от М. П. П. против касатора, иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000лв. за граждански дела, не подлежат на касационно обжалване.

Касационната жалба, в останалата ѝ част, е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, предявен от М. П. П. срещу Община Раковски за заплащане на сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от получено увреждане- счупване на дясната ръка в областта на гривнената става, в резултат на падане на 12.08.2021г. на тротоара на [улица], в [населено място], поради неизпълнение на задължението от служителите на общината за поддържането му във вид, годен да се ползва нормално и безпрепятствено.

Установено е от фактическа страна, че на 12.08.2021г. ищцата е паднала на тротоара на [улица], в [населено място], при което е получила счупване на дясната ръка в областта на гривнената става. Тротоарът, на който е станал инцидента, е общинска собственост и съгласно § 6 от ПЗР на ЗДвП и чл.30 ал.4 от Закона за пътищата - задължението за поддържането му е на общината.

Посочено е, че от събраните по делото гласни доказателства, е установено, че именно противоправното бездействие на ответника, е довело до увреждането на ищцата, доколкото в процесния участък тротоарът е бил в лошо техническо състояние, с разместени, липсващи и счупени плочки, които са поддавали при стъпване върху тях, създаващи риск за пешеходците да загубят равновесие или да се спънат. За този факт свидетелстват безпротиворечиво, последователно и еднозначно свидетелят В. Р., пряк очевидец на инцидента, както и свидетелката А. Т., която е добавила, че лошото техническо състояние на тротоара в този участък датира от 2000г., като общината не е предприела действия за неговото ремонтиране или обезопасяване.

Прието е, че общината не е изпълнила законовото си задължение да поддържа тротоара, на който е станал процесният инцидент, в такова състояние, че същият да може да бъде използван по предназначение и за свободно придвижване на пешеходци.След като натоварените лица не са извършили необходимите действия за привеждане на процесния тротоарен участък в състояние, годно да поеме пешеходния трафик и от това тяхно бездействие са настъпили вреди в правната сфера на ищеца, са налице основанията за ангажиране на деликтната отговорност на възложителя - Община Раковски за тяхното обезщетяване.

За неоснователно е прието възражението на ответника, че увреждането е настъпило поради поведението на самия ищец.От показанията на свидетеля Р. е установено, че ищцата е била спортно облечена, обута с ниски обувки.Преминавала е по разрешен за движение на пешеходци тротоар, като по делото е безспорно, че в района не е имало поставени обозначения или пътни знаци, указващи за наличието на препятствия по тротоара, създаващи опасност за спъване и падане на пешеходците.

Посочено е, че според заключението на вещото лице по приетата СМЕ, е установено, че след инцидента на 12.08.2021г. ищцата е откарана в спешното отделение на УМБАЛ „Пловдив“, където след преглед от ортопед- травматолог и направени рентгенови снимки е констатирано - раздробено счупване на долния край на дясна лъчева кост, вътреставно. Приета е в СОТ с И3№50561 и след направена предоперативна подготовка - наместване под рентгенов контрол е бил поставен външен фиксатор, с гладко проведен след оперативен период и приложена антибиотична, антитромботична и болкоуспокояваща терапия.Ищцата е изписана от болничното заведение на 15.08.21г. с указание за два контролни прегледа на 19.08. и 26.08.21г. отстраняване на външния фиксатор след 35 ден.При извършване на контролна рентгенография на 19.08.2021 г. е констатирано разместване на фрактурата.Последвала е повторна хоспитализация на ищцата и извършена корекция, като е била изписана на 21.08.2021г. Постъпила е за трети път в КОТ на УМБАЛ „Св. Георги“ на 21.09.2021г. с И3№59533 за отстраняване на външния фиксатор и изписана на 23.09.2021г. с указание за ЛФК.Постъпила е в УМБАЛ „Пловдив“ гр. Пловдив в ОФТР за провеждане на физиотерапия и рехабилитация с И3№ 17051 на 27.09.2021г.След увеличение на обема на движение на дясна гривнена става и повлияване положително на болевия синдром е била изписана на 04.10.2021г.Поради продължаване на болковия синдром в дясна гривнена става ищцата е постъпила в отделение по Ревматология на УМБАЛ „Пловдив“ гр. Пловдив на 19.10.2021 г. с И3 № 18447, като е била поставена диагноза Реактивен артрит (синдром на Райтер Лерой) - множествена локализация.Ходът на заболяването е описан като асиметричен олигоартрит с болки скованост и мекотъканен оток в ставите на горните крайници.Приложена е противовъзпалителна терапия, като след подобрение на функционалния капацитет на засегнатата става ищцата е била изписана на 22.10.2021г. с указание да продължи лечението в амбулаторни условия.При извършен контролен преглед от ревматолог на 17.11.2021 г. с амб.лист № 852 е установена персистираща болка и ограничение на движенията на същата става.За тази си увреда ищцата е била във временна нетрудоспобност за период от 4 месеца, съгласно издадени болнични листове от личен лекар и ЛКК комисии.Според вещото лице механизмът, по който е получена увредата е индиректен: при падане човек инстинктивно се подпира на дланта си, като китъчните кости пресират и се вбиват в долния ставен край на лъчевата кост, като я счупват и разместват в различна степен и вид, т.е. отразените в медицинската документация повреди съответстват на обяснения от ищцата механизъм на заявеното събитие.Вещото лице е посочило, че травмата е довела до болки и страдания, които са намалявали бавно с времето.Болките, които е изтърпяла са били най-силно изразени, към момента на инцидента и при започване на рехабилитацията.Страданията, които е изтърпяла са били силно изразени поради засягането на десен горен крайник, което затруднява самообслужването, като ищцата е била във временна нетрудоспобност за период от 4 месеца.Според експерта ищцата е била диагностицирана със заболяването реактивен артрит на 19.10.2021г., което няма връзка с получената травма при падането й на 12.08.2021г. и не се е отразило на лечението й и на периода на възстановяване.При извършения преглед на ищцата на 08.10.2023г. вещото лице е констатирало, че същата е с напълно възстановени движения на сгъване, разгъване и ротация в дясната лакътна става, като е отчетен остатъчен дефицит във волтарната флексия /свиване/ с 5 градуса спрямо здравата става.

От показанията на свидетеля П., ценени по реда на чл. 172 ГПК, е установено, че след инцидентна и последвалия продължителен четири месечен период на лечение, ищцата не е била в състояние да изпълнява професионалните си задължение като фризьор, маникюрист и гримьор.Не е била в състояние да се обслужва сама и да се грижи за домакинството.И към настоящия момент изпитва болки в областта на травмата при влажно и студено време.Травмираната ръка е по - дебела от здравата и с останали по нея белези от четири дупки.

Въз основа на горното въззивният съд е приел, че справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, определен по реда на чл. 52 ЗЗД, възлиза на 12 000лв.Съобразени са вида и тежестта увреждането, възрастта на пострадалата, която към момента на увреждането е била на 42 години; обстоятелствата, при които е настъпило увреждането; интензивността на търпените болки и страдания от ищцата /физически и психически/, както и тяхната продължителност, в т. ч. продължителността на възстановителния период от около 4 месеца, претърпените три медицински интервенции и последвалия рехабилитационен период, както и възможните остатъчни явления - болка при промяна на времето; остатъчен дефицит във волтарната флексия /свиване/ с 5 градуса спрямо здравата става; търпените неудобства в ежедневието и бита /нужда от помощ при обслужване/, емоционален дискомфорт от промяна начина на живот за периода на възстановяване; съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, стандарт на живот, средно статистически размер на доходите, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е извършил цялостен и задълбочен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства.Именно въз основа на този анализ е извел фактическите си констатации по всички елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане.Констатациите и правните изводи на въззивния съд са последователни и съответстващи на правилата на формалната житейска логика.Както е прието в решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност.Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено.Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. От решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е също така крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства.С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил като е приел за установено от събраните по делото и относими доказателства, че в процесния участък тротоарът е бил в лошо техническо състояние, с разместени, липсващи и счупени плочки, които са поддавали при стъпване върху тях, създаващи риск за пешеходците да загубят равновесие или да се спънат и е формирал правен извод, че именно противоправното бездействие на ответника, е довело до увреждането на ищцата, доколкото тротоарът, на който е станал инцидента, е общинска собственост и съгласно § 6 от ПЗР на ЗДвП и чл.30 ал.4 от Закона за пътищата - задължението за поддържането му е на общината.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория формулиран в изложението въпрос. В утвърдената съдебна практика /вкл. цитираната от касатора такава/ се приема, че експертните заключения следва да бъдат пълни, ясни и мотивирани, като експертите следва да посочат не само изводите, които правят във връзка с поставената им от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи, тъй като целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Когато даденото от вещото лице заключение е неясно, непълно или възникнат съмнения, че е неправилно, и то е единствено заключение за установяване на правнорелевантен факт по делото, въззивният съд може и служебно, дори и да няма искане от страната или да няма наведен такъв довод във въззивната жалба, да допусне нова/повторна или допълнителна експертиза. Когато въззивната жалба съдържа оплакване, че даден правнорелевантен факт е останал неизяснен в хода на делото или е бил неправилно установен от първата инстанция, и за установяването на такъв факт са необходими специални познания, въззивният съд, също служебно, дори и да няма искане от въззивника, назначава експертиза за установяване на този факт. В случая извършените от въззивния съд процесуални действия и мотивите на въззивното решение не сочат на отклонение от тези разяснения на съдебната практика на ВКС.В практиката на ВКС е изяснено, че приемането на експертизата се извършва в открито съдебно заседание, като съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ГПК, вещото лице излага устно заключението си, и страните разполагат с процесуалната възможност да задават въпроси на вещото лице във връзка с депозираното писмено заключение и изложението на вещото лице в открито съдебно заседание, като дадените устни разяснения на вещото лице при излагането на заключението в открито съдебно заседание представляват част от заключението на вещото лице, вкл. и дадените от вещото лице уточнения и допълнение по поставени въпроси от страните. В случая, съдът е приел, че заключението на вещото лице, като дадено в кръга на неговата компетентност и неговите специализирани знания и опит, не повдига съмнение за непълнота, неяснота, противоречие, което да обуслови назначаването на повторна или допълнителна експертиза. Във връзка с оплакванията на касатора по отношение на кредитирането от въззивния съд на приетото по делото заключение на вещото лице, следва да се има предвид, че начинът, по който съдът цени заключението на вещото лице, е уреден достатъчно ясно и точно в разпоредбата на чл. 202 ГПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, а именно, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено от съда наред с всички доказателства по делото.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по третия формулиран от касатора въпрос, доколкото същият касае произнасянето на въззивния съд по иска за имуществени вреди, в която част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, с оглед ограничението на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

По отношение на критериите, по които се определя конкретния размер на обезщетението по справедливост, обусловили поставянето на третия правен въпрос, въззивният съд е изложил подробни съображения, които напълно съответстват, на дадените задължителни указания по изясняването и прилагането на принципа на справедливост в ППВС 4/68г. при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е посочил кои факти и обстоятелства приема за установени от събраните по делото доказателства, след което е посочил кои от тези факти и обстоятелства имат съществено значение за определяне размера на дължимото обезщетение. При това следва да се отбележи, че детайлен анализ на всяко едно от тези обстоятелства или само на някои от тях е необходим само ако е налице оспорване значението на конкретни обстоятелства за определяне на обезщетението, а в случая подобно оспорване не е налице. В обжалваното решение въззивният съд последователно е проследил и анализирал всички установени по делото факти и обстоятелства около процесния деликт, преценил е значението на всеки един от тези факти за определянето на размера на обезщетението, акцентирайки при това на значението на обстоятелството за появилите се в следствие на деликта затруднения с обслужването на ищцата в продължение на месеци, както и социално икономическите условия към датата на инцидента.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски, а именно сумата от 1 500 лв. за адвокатско възнаграждение.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение