Определение № 306 от 11.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1362/2022 г.

Производството е по реда чл.274,ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищеца Я. Г. Н. срещу Определение № 19 от 04.01.2022г. по в.ч.гр.д.№ 2921/2021г. на ОС Варна, с което е потвърдено определение № 3866/02.08.2021г. на Варненския РС по гр.д.№ 3553/2021г. за отхвърляне на молбата по чл.248 ГПК за допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗА в полза на адвокат К. Т., осъществила безплатно процесуално представителство на ищеца. С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно и постановяване изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез осъждане на ответника „ЕОС М.”ЕООД, [населено място] да заплати на адвокат К. Т. сумата 1 000лв., дължимо адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗА за процесуално представителство по гр.д.№ 3552/20221г. по описа на РС Варна. Основното твърдение е, че за да се ползва от разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК, ответното дружество следва да не е дало повод за завеждане на делото и да е налице признание на иска. Сочи се, че втората предпоставка е налице, но по отношение на първата се поддържа, че съдилищата не са взели под внимание, че след прекратяване на изпълнително дело № 778/2012г., е образувано ново изпълнително дело № 754/2019 на ЧСИ Н. Н., което обстоятелство следва да бъде преценено като предприемане на действия, които са породили необходимостта ищецът да заведе отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК. Оспорва се правилността на констатацията на въззивната инстанция, че ищецът не е установил в процеса факта на образуването на второто изпълнително дело през 2019г. В писмен отговор насрещната страна оспорва основателността на частната касационна жалба и наличието на предпоставките за допускане на частното касационно обжалване. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Частната касационна жалба е допустима с оглед предпоставките на чл.280,ал.3,т.1 ГПК във вр. с чл.113 ГПК. Предявеният от ищеца иск с правно основание чл.439 ГПК е уважен с решението по гр.д.№ 3553/2021г. на РС Варна и е прието за установено по отношение на „ЕОС М.”ЕООД /цесионер, придобил процесното вземане срещу ищеца от цедента „Уникредит Б.”АД по договор за цесия от 21.11.2016г. и конституиран като взискател по изпълнителното дело/, че ищецът Я. Н. не дължи на ответното дружество сумата 16 355.35лв. въз основа на договор за банков потребителски кредит на физическо лице и договор за поръчителство, сключени между Т. И. и Я. Н. и „Уникредит Б.” по изпълнителен лист, издаден въз основа на документ по чл.417,т. 2 ГПК, поради погасяване на правото на принудително изпълнение. Изводът на съда е основан на съображението, че изпълнителното производство по изп.дело № 77/2012г. на ЧСИ Н.Н. е прекратено с постановление от 07.11.2019г. поради неизвършване на изпълнителни действия в продължение на пет години, а ответната страна признава, че от последното изпълнително действие до датата на подаване на исковата молба е изтекъл петгодишния давностен срок. Счетено е, че с поведението си ответникът не е станал причина за завеждане на делото, тъй като след прекратяването му на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК цесионерът не е предприемал действия по принудително удовлетворяване на вземането си, придобито с договора за цесия, а същевременно и признава иска. Този извод е обусловил приложението на разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК и неприсъждане на разноски за безплатното процесуално представителство на ищеца, осъществено от адвокат Т.. Същият извод е потвърден и в определението на първоинстанционния съд по молбата по чл.248 ГПК като е отбелязано и, че несвоевременното прекратяване на изпълнителното производство от съдебния изпълнител, не води до позитивен извод, че по инициатива на взискателя „ЕОС М.”, е било поискано извършване на изпълнителни действия. Сезирана с частна въззивна жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на първоинстанционния съд, в която е поддържан доводът, че след прекратяване на изпълнителното производство, въз основа на същия изпълнителен лист е образувано ново изпълнително производство № 754/2019г. на ЧСИ Н.Н., въззивната инстанция е отделила като спорен въпросът дали ответникът с поведението си е станал повод за завеждане на делото. Даден е отговор, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че образуваното изпълнително дело № 778/2012г. е прекратено с постановление на ЧСИ преди завеждането на иска, независимо, че прекратяването по силата на закона е настъпило в по-ранен момент. Обсъдено е, че твърдението на ищеца, че въз основа на същия изпълнителен лист е образувано ново изпълнително дело № 754/2019г., не се установява от представените по делото доказателства, а от приобщените, не може да се установи, че то е образувано именно въз основа на процесната заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Посочено е, че от представената от ищеца с исковата молба справка е видно, че срещу него са висящи 7 броя изпълнителни дела, сред които и изп.дело № 754/2019г. на ЧСИ Н.Н., но от този документ не се установява нито източникът на вземанията, нито взискателя. Искането за допускането на частното касационно обжалване не следва да бъде уважено. Поставените в изложението въпроси, по които се иска допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК: образуването на ново изпълнително производство въз основа на валидно основание за вземане с погасено по давност право на принудително изпълнение, представлява ли действие или поведение на взискателя, което да бъде възприето като такова по даване повод за завеждане на искова претенция; при действия по образуването на ново изпълнително производство въз основа на валидно изпълнително основание за вземане с погасено по право на принудително изпълнение, приложима ли е разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК, не обосноват приложното поле на факултативния касационен контрол. И двата въпроса са предпоставени от твърдение, изрично прието от въззивната инстанция за неустановено по делото - образуване на ново изпълнително дело от цесионера, което е станало причина за оспорване чрез иска по чл.439, ал.1 ГПК на вземането, предмет на принудително изпълнение по новото изпълнително дело. Петитумът на предявения иск съдържа изрично искане за признаване за установено, че оспорваното вземане е предмет на изпълнително дело № 778/2012г. на ЧСИ Н.Н.. Жалбоподателят е имал възможност да установи факта за ново образувано изпълнително дело и в частното въззивно производство, в което той е поддържал това твърдение, но доказателства не са ангажирани. Следователно въпросите, по които се иска допускане на касационното обжалване не са обуславящи, а хипотетични, т.е. не съдържат основна характеристика на общото основание по чл.280,ал.1 ГПК, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Определенията, на които страна се позовава в изложението си, но които не са обвързани с релевантен правен въпрос, не са относими към спора по приложението на чл.78,ал.2 ГПК. Ответната страна не претендира разноски за производството. По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т.о. на ВКС