Определение № 1827 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2090/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ООД, представлявано от адв. А. М., срещу решение № 176 от 18.06.2024г. по в.т.д. № 173/2024г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 4 от 22.01.2024г., поправено с решение № 5 от 22.01.2024г., постановени по т.д. № 3/2022г. по описа на Окръжен съд Шумен. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ (с предходно наименование „КМГ холдинг“ГмБХ), регистрирано в Търговския регистър, раздел Б на районен съд Щендал под № HRB 30960, със седалище и адрес на управление Хале (З.), Германия, сумата 65 026.45 лева, от които главница в размер на 60 209.68 лева, представляваща месечна вноска с пореден №49, дължима до 10.01.2019г. като част от общо възнаграждение в размер на 6 069 135.73 лева по договор за рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат от 08.01.2013г., и неустойка за забава върху посочената месечна вноска в размер на 4 816.77 лева, ведно със законната лихва за забава върху вноската, считано от завеждане на иска на 10.01.2022г. до окончателното изплащане на задължението

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и решението е очевидно неправилно:

1. Следва ли да се приеме, че търговските дружества се прекратяват с обявяването им в несъстоятелност но силата на закона /чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ за акционерните дружества /АД/, чл. 93, т. 3 ТЗ за събирателните дружества /СД/, чл. 154, ал. 1, т. 4 ТЗ - за дружествата с ограничена отговорност /ООД/, без да е необходимо прекратяването да бъде обективирано в диспозитива на съдебното решение по чл. 711 ТЗ, без да е необходимо производството по несъстоятелност да е приключило с решение по чл. 735 ТЗ, както и без да е нужно заличаването на правния субект?

2. С оглед сходността на правните последици от прекратяването на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност и поставянето на физическо лице под запрещение по отношение на ограничената им правосубектност, може ли да се приеме, че по отношение на договор за консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, са налице предпоставките да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 363, б. „в“ ЗЗД и следва ли да се тълкува, че с обявяването в несъстоятелност и прекратяването ex lege на единия от съдружниците, консорциумът/гражданското дружество се прекратява по силата на закона?

3. Допустимо ли е да се приеме, че от момента на обявяването на дружеството-съдружник в несъстоятелност и прекратяването на консорциума/гражданското дружество ex lege отпада и активната кредиторова солидарност по отношение на вземанията на консорциума/гражданското дружество, представляващи обща собственост на последното?

4. Към кой момент следва да се приеме за прекратен ex lege консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, единият от които е обявено в несъстоятелност търговско дружество?

5. Следва ли да се приеме, че всяка договорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на Изпълнител консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на договорка за активна кредиторова солидарност в полза на лицата - съдружници в консорциума/гражданското дружество?

6. Доколкото вземането за възнаграждение представлява обща собственост на съдружниците в консорциум/гражданско дружество, дял от която може да се получи само при излизане на съдружник от консорциума/дружеството или при прекратяването му, следва ли да се приеме, че за подобно вземане са приложими правилата на чл. 129 ЗЗД, отнасящи се до неделимите задължения?

7. Следва ли да се приеме, че извеждането на активна кредиторова солидарност по тълкувателен път по отношение на вземане с предмет - неделимо задължение /в случая - възнаграждението по договора/, противоречи на разпоредбата на чл. 129 ЗЗД, изрично изключваща приложимостта на правилата за солидарните задължения по отношение на предмета на неделимо задължение?

8. Следва ли да се приеме, че от момента на прекратяване на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност, прекратяване на дейността на дружеството и прекратяването на правомощията на органите му автоматично по силата на чл. 41 ЗЗД се прекратяват занапред и направените от прекратеното дружество упълномощителни сделки?

9. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения?

Касаторът твърди, че по отношение на първите четири въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а въпроси 5, 6 и 7 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №76/16.07.2019 г. по т. дело № 849/2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. Същевременно сочи, че нееднозначно и в голяма степен в противоречие с тази практика на ВКС е решение № 50171/09.01.2023 г. по т. дело № 1738/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което поддържа в условията на евентуалност искане за допускане на касационния контрол на обжалвания въззивен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относно въпрос № 8 касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на въпрос № 9 поддържа приложимост на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 8/19.01.2018 г. по т .д. № 2435/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 38/08.06.2016 г. по т. д. № 799/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

На самостоятелно основание касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението поради очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът Ар Ти Ай Файнанс ГмбХ /с предишни наименования КМГ Холдинг ГмбХ и Секисуи СПР Европа ГмбХ/, Германия, представляван от адв. Е. Д., оспорва касационната жалба, като поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, излага доводи за правилност на решението и претендира присъждане на направените разноски.

Третото лице помагач „Строителна механизация“ АД /н./ не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално-легитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, като е съобразил изложените във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения, е приел за безспорни следните обстоятелства: наличието на сключен договор от 11.09.2012г. за консорциум във формата на гражданско дружество съгласно чл.357 ЗЗД и качеството на ищеца на съдружник в него; сключването на договор за изработка на 08.01.2013г. между консорциума чрез водещия към този момент съдружник „Строителна механизация“ АД /лидер на ДЗЗД/ и ВиК - Шумен ООД; изпълнението на договора и приемането на работата с констативен акт от 31.03.2014г. Намерил е, че относно правопораждащите материалното право на ищеца факти е налице сила на пресъдено нещо въз основа на постановеното стабилизирано решение по т.дело №67/2017г. на ОС Шумен, ведно с потвърждаващите го решения к.т.дело №2499/2019г. на ВКС, ТК, Второ т.о., с което е потвърдено решение по в.т.дело №166/2019г. на Апелативен съд Варна за осъждане на ВиК -Шумен ООД да заплати на КМГ Холдинг ГМбх / предишно наименование на ищеца/ сума, представляваща част от дължимо плащане по същия договор за рехабилитация на водопроводната система на [населено място] от 08.01.2013г., вкл. погасителни вноски на това вземане до края на декември 2015г. съгласно погасителния план - приложение №4 към договора. Приел е, че съдебният акт за друга част от дължимото възнаграждение по договора се ползва със задължителна сила относно разрешените с него обуславящи въпроси относно действителността и съществуването на правоотношението – основание на иска, изпълнението на договора, вкл. легитимацията на ищеца в условията на кредиторова активна солидарност, даваща право на всеки от участниците в консорциума /ДЗЗД/ да претендира от възложителя дължимото възнаграждение изцяло. Изтъкнал е, че формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващи и правоунищожаващи възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на правоотношението, от което произтича спорното право, но не се преклудират правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането, както и правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането. Приел е, че поради действието на обуславящото решение по т.дело №67/2017г. на ОС Шумен правоизключващите възражения на ответника по валидността на договора и постигане на неговия гарантиран резултат се явяват преклудирани и не следва да бъдат обсъждани, а и с въззивната жалба не са въведени доводи срещу действителността на основанието на вземането.

Въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба за изложени доводи срещу легитимацията на ищеца да получи цялото дължимо по договора възнаграждение, съответно предявената по този иск част от него, обосновани с твърдение за прекратяване на участник в консорциума – „Строителна механизация“ АД, с обявяването му в несъстоятелност и прекратяване търговската му дейност, съответно - загубване материалната легитимация на ищеца да претендира повече от частта си в собствеността на неперсонифицираното ДЗЗД, страна по договора по ЗОбП. Приел е, че съгласно договор от 11.09.2012г., сключен между „Строителна механизация“ АД и дружество Секисуи СПР Европа ГМбх, е постигната договорка съдружниците да обединят усилията си за постигане на обща стопанска цел - участие в процедура по възлагане на обществена поръчка за рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат при условията на чл.275 и чл.276 от ТЗ и чл.357 ЗЗД. Съобразил е, че въззивникът се позовава на нововъзникнало в хода на производството ново обстоятелство – обявена несъстоятелност на съдружник в консорциума – „Строителна механизация“ АД, което променя фактите, въз основа на които е произнесено решението по обуславящия спор по т.дело 67/2017г. на ШОС, тъй като е налице прекратяване на консорциума по право с прекратяване на съдружника му АД на основание чл.252, б.в ТЗ и чл.363, б.в от ЗЗД. Въззивният съд е намерил тези доводи на въззивника за допустими, доколкото са релевирани като нововъзникнали/новоузнати факти от значение за спора извън производството по обуславящото т.дело №67/2017г. на ШОС. Посочил е, че в случая договорът за учредяване на консорциум СМ Секисуи Европа, сключен на 11.09.2012г. между „Строителна механизация“ АД и Секисуи СПР Европа Гмбх, предвижда учредяването му като дружество по ЗЗД съгласно изрично препращане към тази нормативна уредба, и същото, като страна по договора за обществена поръчка от 2013г., развива дейност и към настоящия момент е непрекратено. След извършена към приключване на устните състезания във въззивната инстанция справка в Търговски регистър относно правния статут на съдружник в сдружението по ЗЗД, изпълнител по договора – „Строителна механизация“ АД, въззивният съд не е установил заличаване на последното с постановено решение по чл.735 от ТЗ, като дружеството - съдружник продължава съществуването си в правния мир. Изтъкнал е, че постановеното решение по чл.711 от ТЗ от 07.11.2022г. спрямо „Строителна механизация“ АД не включва в съдържанието си прекратяването на дружеството и има различни специфични за производството по несъстоятелност последици, които не се отразяват на правосубектността му. Посочил е, че разпоредбата на чл.252, ал.1, т.3 от ТЗ визира основание за прекратяване на АД, но не води до преустановяване съществуването му с откриване производство по несъстоятелност. Изложил е съображения, че както решението по чл.632 ТЗ, с което е прекратена търговската дейност на „Строителна механизация“ АД/, така и това по чл.711 ТЗ, не водят до прекратяване на дружеството, съотв. до заличаването му като правен субект, като в производството по несъстоятелност е възможно дори решението по чл.735 ТЗ да не доведе до заличаване на търговеца с аргумент от чл.735, ал.3 ТЗ. Достигнал е до извод, че обявената несъстоятелност на съдружник в консорциума не се отразява върху процесуалната и материалноправна легитимация на ищеца по иска, а единствената промяна в настоящия процес е свързана с представителството на дружеството в несъстоятелност, участващо в настоящия спор като трето лице –помагач на ищеца. Заключил е, че тъй като не е налице заличаване на съдружника, обявен в несъстоятелност, не е налице и прекратяването му като правен субект, съответно не е налице визираната от въззивника хипотеза на чл.363, б.“в“ ЗЗД, която да води до прекратяване на консорциума. Добавил е, че с оглед спецификата на правните субекти по ЗЗД и ТЗ, както и уредбата на гражданското дружество, по аргумент от чл.276 ТЗ и чл.363, т.“в“ ЗЗД обявената несъстоятелност на съдружник ЮЛ не може да се приравни на гражданската смърт при физическите лица с последица загубване правосубектността на консорциума. Намерил е, че дори в бъдеще да се стигне до заличаване на несъстоятелния съдружник в ДЗЗД, това обстоятелство отново не би се отразило на легитимацията на ищеца по иска, съответно и на съществуването на материално право на възнаграждение по изпълнения договор, като в тази връзка е съобразил клаузата на т.8.4 от договора за създаване на консорциума, която урежда правата на всеки от съдружниците му недвусмислено. Въззивният съд е приел, че легитимацията на ищеца следва пряко и от стабилитета на постановеното по т.дело №67/2017г. на ШОС. Посочил е, че отношенията между участниците вътре в консорциума не са част от предмета на спора и са непротивопоставими на длъжника по договора, като не са установени от ответника други основания за прекратяване на гражданското дружество нито съгласно приложими норми на ЗЗД /вж.чл.363 ЗЗД/, нито съобразно клаузите от договора за учредяване на консорциума. Добавил е, че съгласно т.8.4 от учредителния акт, ако срещу някой от съдружниците е открито производство по несъстоятелност или прекрати съществуването си, или не е в състояние да изпълни договорните си задължения, консорциумът чрез другите си членове поема задължение да завърши работите по договора. Намерил е, че легитимацията на ищеца да претендира плащането по договора следва пряко от уговорката в учредителния акт на консорциума, дори без позоваване на установената активната солидарност между кредиторите по договора за изработка, като тя се обхваща и от субективните предели на СПН на цитираното по-горе решение по т.дело №67/2017г. на ОС Шумен, постановено по отношение на същия ищец в качеството му на съдружник в консорциума – изпълнител по договора /с тогавашно наименование КМГ Холдинг ГМбх/.

Въззивният съд е съобразил ползващото се със задължителна сила решение по к.т.дело №2499/2019г. на Второ т.о. на ВКС, според което поради липсата на правосубектност на изпълнителя по договора, учреден като ДЗЗД, всеки от съдружниците в него разполага с легитимация да претендира изпълнение, като в случая активната солидарност на съдружниците е уговорена и следва пряко от уговорките в договора за възлагане на обществена поръчка. Възприел е изцяло мотивите на съда по повод спора за друга част от възнаграждението, дължимо по същия договор, и е намерил, че при активна солидарност на кредиторите длъжникът може да избере кредитор, комуто да престира, независимо от стойността на дела му вътре в консорциума, стига да е установено качеството „кредитор“.

Въззивният съд е зачел и обстоятелството, че в случая възложената работа по етап 1 и етап 2а - мониторинг, е била завършена и приета от възложителя много преди промяната в правния статус на един от съдружниците в ДЗЗД. Приел е, че поради извършване на работата, при липса на основателни правоотлагащи и правопогасяващи възражения, в полза на ищеца се дължи заплащане на възнаграждение за извършената и приета работа съгласно чл.266 ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора първи, втори, трети, четвърти и осми въпроси са основани на развитата от касатора теза, но невъзприета от въззивната инстанция, че с откриването на производство по несъстоятелност се прекратява търговското дружество, което има за правни последици прекратяване на гражданското дружество, загуба на правосубектност и отпадане на уговорената в договора активна солидарност. По тези въпроси не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай посочените хипотези не са налице. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради съществуване на противоречива практика по прилагането на чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ е неоснователен, доколкото касаторът не е посочил влезли в сила решения на първоинстанционни и въззивни съдилища или на ВКС, в които въпросите са противоречиво разрешени, а е изброил решение на Върховен административен съд и определение на Окръжен съд – Враца. Настоящият съдебен състав счита, че правната уредба на несъстоятелността на търговските дружества относно правните последици на всеки от актовете на съда – за откриване на производството по несъстоятелност, за прекратяване на дейността на дружеството, за прекратяване на производството по несъстоятелност и за заличаване на търговеца, е ясна и непротиворечива. В константната практика на гражданските съдилища и на ВКС се приема, че търговското дружество престава да съществува в правния мир едва със заличаването му от Търговския регистър, а терминът „прекратяване на търговското дружество“, употребен от законодателя, включително в разпоредбата на чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ при обявяване на дружеството в несъстоятелност, не е равнозначен на загуба на правосубектността му. Дружеството в несъстоятелност ще бъде прекратено и заличено с решението по чл. 735, ал. 1 ТЗ в случаите, когато масата на несъстоятелността е изчерпана и са останали неизплатени вземания на кредитори. Ако са удовлетворени всички кредитори и е останало имущество, дружеството не се заличава. Нито в съдържанието на решението по чл.711 ТЗ, нито в решението по чл.632, ал.1 ТЗ е включено прекратяване на търговското дружество. В посочения смисъл е решение № 789/15.12.2005 г. по гр. д. № 427/2005 г. на ВКС, ТК, I т. о. Наличието на съдебна практика, в съответствие с която са правните изводи във въззивното решение, дава основание на настоящия съдебен състав да заключи, че не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с втория правен въпрос следва да се отбележи също, че смъртта или запрещението на един от съдружниците е посочена в чл.363, б.„в“ ЗЗД като основание за прекратяване на гражданското дружество с оглед загубата на правоспособност или дееспособност, като разпоредбата е диспозитивна – в договора може да се уговори друго. В конкретния случай в договора за гражданско дружество е уговорено, че ако срещу някой от членовете на консорциума е открито производство по несъстоятелност или прекрати съществуването си поради някаква причина, или не е в състояние да изпълни договорните си задължения, консорциумът чрез другите членове изразява съгласие и поема задължението да завърши работите, които несъстоятелният или прекратилият дейността си член не може да завърши. Въззивният съд се е позовал на клаузата на т. 8.4. от договора за учредяване на консорциума. Несъгласието на касатора с направените от въззивната инстанция фактически и правни изводи по посочените два правни въпроса и направените относно тях оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора пети, шести и седми въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивното решение. Съдебният състав не е приел, че всяка уговорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на изпълнител - консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на уговорка за активна кредиторова солидарност по отношение на съдружниците в него. Въззивният съд не е излагал съображения дали насрещното парично задължение на възложителя е неделимо, за да се приложат правилата на пасивната солидарност съгласно чл. 129, ал. 2 ЗЗД, нито дали заплащането на уговореното възнаграждение трябва да се предаде на всички кредитори общо съгласно чл. 129, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, преценката дали в договора за изработка е уговорена активна солидарност е обусловена от конкретните договорни клаузи. В случая обаче въпросът за възникнала активна солидарност по договора за изработка е разрешен между страните с влязлото в сила решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т. дело № 2499/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., с което е формирана сила на пресъдено нещо по правопораждащите факти съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и която въззивният съд е зачел.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в изложението девети процесуалноправен въпрос. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е извършила преценка на относимите доказателства, произнесла се е своевременно въведените възражения и релевирани доводи. Несъгласието на касатора с установената фактическа обстановка и направени изводи не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на ответника следва да се присъдят направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 5852,12 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение