Определение № 60348 от 03.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2925/2021 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 2119/20.07.2021 година, подадена от Л. Е. Л., против определение № 244/12.07.2021 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по ч. гр. д. № 319/2021 година. С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил определение № 1908/01.06.2021 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, 11-ти състав, постановено по гр. д. № 930/2019 година с което е оставено без уважение направеното от частния жалбоподател искане по чл. 83, ал. 2 от ГПК, за освобождаване от задължението му за внасяне на дължимата се държавна такса за предявените в производството искове. В подадената от Л. Е. Л. частна касационна жалба се излагат доводи за това, че определението на Апелативен съд Варна е неправилно, като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Направено е искане същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което молбата му по чл. 83, ал. 2 от ГПК да бъде уважена. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че е налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Варна. Л. Е. Л. е бил уведомен за обжалваното определение на 13.07.2021 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 2119/20.07.2021 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Варна е приел, че производството пред него е било образувано по частна жалба с вх. № 12 107/31.05.2021 година, подадена от особения представител на Л. Е. Л. от [населено място] срещу определение № 1908/01.06.2021 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, 11-ти състав, постановено по гр. д. № 930/2019 година, с което била оставена без уважение молбата му за освобождаване от заплащане на държавни такси, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Направените с частната жалба оплакванията били за неправилност на първоинстанционното определение поради нарушение на закона, като била поискана неговата отмяна и уважаване на направеното искане по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Частната жалба била подадена в срок и от надлежна страна, като била и процесуално допустима. Разгледана по същество, тя била неоснователна. От доказателствата по делото се установявало, че Л. Е. Л. бил в пенсионна възраст, с 52 % неработоспособност и месечна пенсия в размер на 325.41 лева. Към момента на подаване на исковата молба той притежавал банкова сметка с наличност от 6579.52 лева и лек автомобил Дължимата по делото държавна такса била в размер на 1029.23 лева, поради което следвало да се приеме, че заплащането й било в рамките на финансовите му възможности. Изводът на състава на Окръжен съд Варна за неоснователност на молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК бил правилен, поради което обжалваното първоинстанционно определение следвало да бъде потвърдено. С оглед на горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. Е. Л. е поискал обжалваното определение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това при произнасянето за наличието или липсата на основания за освобождаване от заплащането на държавна такса в съдебното производство и обсъждането на всички критерии и относими обстоятелства по чл. 83, ал. 2 от ГПК в тяхната съвкупност, следва ли съдът при преценката си за определяне на общото материално състояние на ищеца и възможността му да заплаща дължимата държавна такса да вземе предвид и линията на бедност в страната, т. е. да бъдат отчетени и разходите необходими за покриване на основния жизнен минимум на молителя, с оглед на неговата възраст и здравословно състояние, след което да бъде извършена преценка за наличието на достатъчно средства таксата да бъде платена; за това при постановен с определение отказ за освобождаване от заплащане на държавна такса, подлежащ на обжалване пред горната инстанция, при положение, че обжалването на определението е при пълен въззив, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения, инвокирани в частната жалба и да изложи подробни мотиви за това и за това следва ли да се приеме за правилен извода на съда, макар и като допълнителен довод, с който мотивира отказа си за освобождаване от държавна такса, предположението на съда, че молителя има налице нужните средства за заплащане на таксата, тъй като в минал период е успял да заплати с лични средства пазарната стойност на Ѕ идеална част от всички процесни имоти, за да ги придобие изцяло. По отношение на тези въпроси се твърди наличието на предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускане на касационното обжалване, което твърдение обаче е неоснователно. Третият от посочените въпроси не се отнася към мотивите на обжалваното въззивно определение, тъй като в тях такъв довод не се съдържа. Разсъждения в тази насока се съдържат в мотивите на първоинстанционното определение на Окръжен съд Варна, което обаче не е предмет на касационен контрол. Предмет на такъв контрол е въззивното определение на Апелативен съд Варна, поради което правните въпроси, които могат да послужат като общо основание за допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да са свързани с мотивите на това определение. Затова този въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Варна. Допускането на такова обжалване не следва и от другите два от посочените по-горе въпроси. Отговорът на тези въпроси се съдържа във формираната по отношение на освобождаването от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК константна съдебна практика. Съгласно същата съдът е длъжен да извърши преценката въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и други установени по делото обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задължението за внасяне на държавната такса. При тази преценка съдът е задължен да изясни общото имуществено състояние на страната и да го съпостави с пълния размер на дължимата се държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. При проверката за притежаваното от лицето имущество съдът може да извършва справка в публичните регистри по собствена инициатива и без направено от страната искане за това. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението му по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на този въпрос. Въззивният съд, макар и да не е излагал пространни мотиви, е установил общото имуществено състояние на Л. Е. Л., като наред с това е преценил неговата възраст, семейно и здравословно състояние и въз основа на това е направил извод, че той има средства за заплащане на дължимата се по делото държавна такса и заплащането на такава не би го затруднило съществено, тъй като не са представени доказателства за необходимостта от значителни разходи на лицето, които да не могат да бъдат посрещнати с наличното имущество, а в случая се касае до еднократен разход. При това изводите на въззивния съд са направени след обсъждането на всички релевантни за спора обстоятелства и събрани за тях доказателства. Наличието на посочената практика изключва допускането на обжалваното определение до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като Л. не е изложил твърдения, които да обосноват извода, че практиката е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък че трябва да бъде осъвременена с оглед на промени в законодателството или в обществено икономическия живот. Освен горепосочените въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. Е. Л. е формулирал и въпросите за това възможно ли е същевременно едно лице да отговоря на условията за предоставяне на правна помощ за Държавата и Националното бюро за правна помощ (НББП), а за съдът да не отговаря на условията за заплащане на държавна такса, т. е. възможно ли е за Държавата и НБПП молителят да е социално слаб и да няма средства да си упълномощи процесуален представител-адвокат, но едновременно с това за съда той да има средства за заплащане на исканите държавни такси; за това обстоятелството, че молителят има назначен от НБПП особен представител-служебен адвокат, който да изготвя всички необходими документи и да го представлява по образуваното гражданско дело, явява ли се доказателство за затрудненото материално положение на молителя и важно обстоятелство ли е при формирането на преценката на съда досежно освобождаването на молителя от заплащане на държавна такса и за това при извършване на преценка на наличието на основания за освобождаване от държавна такса, при положение, че са представени доказателства за доходите на лицето и декларация, задължен ли е съдът да изисква от молителя деклариране на наличието на банкови сметки и какъв е размерът на паричните средства по тях, като е поискал допускането на въззивното определение до касационно обжалване по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото по тях нямало формирана съдебна практика. Това твърдение е неотносимо към третия от поставените въпроси, тъй като за него намира приложение посоченото по-горе относно съществуващата съдебна практика по първия и втория въпрос от първата група въпроси. Съдът следва да постанови определението си за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса или отказ за това след като установи пълното точното семейно и здравословно състояние на молителя, а също така и пълното му имуществено състояние, в което се включват и наличните суми по сметки в банките. При това съдът не следва да разчита само на представените от молителя доказателства в тази насока, а може служебно да събира такива, чрез справка в публичните регистри за съответните обстоятелства или да изисква от молителя допълнителни данни и доказателства ако счита, че представените такива са непълни. Съдът следва да се произнесе по искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК след като вземе предвид всички данни по делото, а не само посочените от молителя. Поради това този въпрос не обуславя допускането на определението на Апелативен съд Варна до касационен контрол. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и по останалите два въпроса, тъй като макар и за наличието на предпоставките за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ по ЗПП се преценяват сходни факти и обстоятелства, се касае до различни по вид задължения, размерът на които се определя по различен начин. Поради това е напълно възможно едно лице да не разполага със средства да упълномощи адвокат за подготовката и воденето на съдебното производство, но да разполага със средства за заплащане на държавната такса. Освен това произнасянето във всеки отделен случай е в зависимост от събраните в съответното производство доказателства, поради което в случаите, когато правната помощ е предоставена не от съда, а от друг орган (както е в случая-правната помощ е предоставена по реда на чл. 25, ал. 3, във връзка с чл. 21, т. 2 и т. 3 и чл. 22, ал. 3 от ЗПП) съдът не е обвързан от изводите на този орган относно имущественото състояние на страната, а само от факта на предоставянето на правната помощ не следва задължително, че лицето не разполага със средства за заплащане на държавната такса. Не са налице и предпоставките за допускане на въззивното определение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебния акт решение представлява основание за касационно обжалване на въззивния акт. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на съдебния акт, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на акта, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение се припокриват с твърденията в частната касационна жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Л. Е. Л. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Апелативен съд Варна. Що се отнася до основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК само като номер на текст от закона без да са изложени каквито и да са съображения за наличието на това основание. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 244/12.07.2021 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по ч. гр. д. № 319/2021 година, по подадената против него от Л. Е. Л. частна касационна жалба с вх. № 2119/20.07.2021 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение