Определение № 391 от 07.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4913/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 38 от 25.06.2021 г. по в.гр.д. № 170/2021 г. на Варненския апелативен съд е отменено решение № 260119 от 23.12.2020 г. по гр.д. № 655/2019 г. на Окръжен съд-Добрич в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. И. Г., действащ чрез своите родители и законни представители И. Г. С. и Е. В. С., иск против Община Добрич, за разликата над присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 000 лв. до дължимия размер от 7 500 лв., и в тази част е постановено друго, с което Община Добрич е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на А. И. Г., действащ чрез своите родители и законни представители И. Г. С. и Е. В. С. допълнително още 3 500 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат от пропадане на 01.08.2018 г. в необезопасена канализационна шахта на [улица] [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 01.08.2018 г. до окончателното й изплащане. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която Община Добрич е осъдена да заплати на А. И. Г., действащ чрез своите родители и законни представители И. Г. С. и Е. В. С. обезщетение за претърпените душевни и физически болки в резултат от пропадането в канализационната шахта в размер на 4 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 01.08.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която предявеният от А. И. Г., действащ чрез своите родители и законни представители, иск против Община Добрич за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 7 500 лв. до претендирания размер от 26 000 лв., заявен като частичен иск от 100 000 лв. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение в осъдителната му част е обжалвано с касационна жалба от Община Добрич, представлявана от кмета на общината Й. Й.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като с Договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги, сключен по реда на чл. 198 п от Закона за водите между Асоциация по ВиК на обособената територия, обслужвана от „ВиК” О.- [населено място] и „ВиК” О.- [населено място] е възложила на дружеството да стопанисва, поддържа и експлоатира публичните активи, сред които и водоснабдителните и канализационните съоръжения. На следващо място поддържа, че инцидентът е станал изцяло поради бездействието на родителите на пострадалото дете, които не са осъществявали постоянен надзор над него. Сочи също, че по делото не е установено канализационната шахта, в която е пропаднало детето, да е била без поставен капак, и че в деня на инцидента да е била покрита само с пластмасова плоскост. Възразява и срещу размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като счита същия за завишен и несправедлив с оглед установените по делото увреждания на детето и претърпените болки и страдания. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса к ой следва да носи отговорност за причинени вреди от неизправност на канализационната система, тъй като по този въпрос липсвала практика на ВКС и той бил решаван противоречиво от съдилищата в Република България. Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от ищеца А. И. Г., действащ чрез своите родители и законни представители И. Г. С. и Е. В. С., чрез процесуалния представител адв. Е. Ф. в частта, с която претенцията за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 7 500 лв. до пълния предявен размер. В жалбата се поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и не е дал отговор на нито един от доводите, изложени във въззивната жалба, приел е безкритично заключението на съдебно-психологичната експертиза, и в нарушение на материалния закон е присъдил обезщетение, което не отговаря на принципа за справедливост, тъй като размерът му е занижен в пъти в сравнение с присъдени обезщетения в сходни случаи. На следващо място, счита, че въззивният съд необосновано е приел да е налице съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД поради неупражнен родителски контрол, без да изследва причинната връзка между поведението на пострадалото дете с настъпилите вреди. Иска се в тази част въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпроса какви и кои са критериите, които определят понятието „справедлив размер” на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли да се извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД; как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поставя се и въпросът кои и какви са предпоставките за намаляване на претендираното обезщетение за вреди при принос на пострадалия и какъв е начинът за определяне на степента на съпричиняване, в частност дали неупражненият родителски контрол и надзор в достатъчна степен, съставлява съпричиняване и е основание за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД. По този въпрос се твърди да са налице основания за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 01.08.2018 г. ищецът А. Г., който към този момент е бил на 2 години и 9 месеца, е пропаднал в улична ревизионна шахта в [населено място], [улица]. Шахтата се намира на уличното платно, на разстояние от имотната граница тротоарната линия 2. 80 м. и отстояние от бордюрната линия на 1. 20 м. Нейната дълбочина до кюне е 1. 50 м. и с вътрешен диаметър – 0. 90 м. От години шахтата е била без капак. Върху нея бил поставен плот на кръгла пластмасова маса, ограден с камъни. Ищецът, заедно с родителите си, живее в Германия. Около месец преди инцидента заедно с майка си и по-малкия си брат пристигнали в България, като първоначално се установили на хотел, а в деня на инцидента отишли в дома на свои близки на [улица]. Непосредствено преди инцидента А. бил на улицата заедно с майка си, която водела и по-малкото си дете, и други роднини. Малкото дете започнало да тича и да се катери по портите. Майката тръгнала да го вземе и докато се обърне, чула викове и видяла как А. пропада в шахтата. Съсед, който живеел наблизо, също чул виковете, изтичал, влязъл в шахтата и извадил ищеца. Веднага след това той бил откаран от родителите си в болница. В резултат на пропадането уличната шахта ищецът получил черепно-мозъчна травма с линейно счупване на окципиталната кост в ляво, охлузвания по гърба и дясна подбедрица, рани на тила, без остра травматична увреда в областта на гърдите и корема. Въз основа на изготвената медицинска документация назначената по делото съдебно-медицинска експертиза е установила, че ищецът А. Г. е претърпял черепно-мозъчна травма с линейно счупване на окципитална кост вляво. На направените двукратно изследвания на главата с КТ не са установени данни за мозъчна контузия. При осъществения преглед в началото на м. август 2020 г. здравословното състояние на детето е добро, без оплаквания, възбудни и отпадни явления, свързани с травмата на главата. Последици от травмата експертът не е установил. При престоя си в болницата детето е консултирано двукратно с детски лекар, който констатирал данни за вирусно инфекциозно заболяване. От медицинската документация, от снетата анамнеза и при осъществения преглед не са установени данни за засягане функциите и морфологията на мозъка на детето. Няма остатъчни последици от получената от детето травма и същата не оказва влияние върху функциите на подлежащия мозък. Травмата се е изразявала единствено в счупването на кост и нито субективно, нито обективно е потвърдено наличието на контузия на мозъка, макар и в лека степен. Записаното в епикризата в тази насока вещото лице обяснява с приетото в България и в други страни при линейни и неразместени фрактури да се приема наличието и на мозъчна контузия лека степен, която в случая не е потвърдена. Изслушана е и съдебно-психологическата експертиза, която е дала заключение, че при проведеното психологично изследване на ищеца А. Г. не са открити данни за отклонения в развитието му. Въпреки преживяното, няма данни за емоционално продължителни негативни преживявания като продължителен страх или посттравматичен стрес. Не са налице данни и за нарушения, които да са достигнали до ниво на разстройство, нито има данни преживените събития да са довели до стабилизиране на негативни емоционални преживявания. Реакцията на детето в преживяната ситуация не надхвърля очакваните реакции на дете, поставено в трудна ситуация с възприятие за болка. Детето се е адаптирало, като споменът за преживяното се поддържа от обгрижващите възрастни. Според вещото лице децата на тази възраст нямат капацитет да осмислят тежестта на преживяното, нямат концепт животозастрашаващо събитие, поради което обгрижващите възрастни стабилизират спомена чрез разкази за случилото се. Към момента на прегледа експертът не е открил данни за неблагоприятен ефект върху психиката на детето, а дали ще има последици и влияние за в бъдеще и в различни житейски ситуации зависи от обгрижващите го възрастни. При така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника Община Добрич като собственик на улиците в [населено място], тъй като съгласно чл. 2, ал.1, т.2 ЗОбС във вр. с § 7, ал.1, т.4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 3, ал.3 и чл. 8, ал.3 от Закона за пътищата, улиците в селищата са местни пътища и са публична собственост на общините и последните са натоварени със задължението да изграждат, ремонтират, стопанисват, организират дейностите по поддържането на улиците и пътищата, които са тяхна собственост, да контролират изправността и състоянието на пътната настилка, целостта на пътното покритие, както и да вземат мерки за своевременното отстраняване на препятствията върху тях. Публична общинска собственост, съгласно чл. 19, ал.1, т.4, б. ”б” ЗВ, са и водностопанските системи и съоръжения на територията на общината, с изключение на тези, които са включени в имуществото на търговските дружества, различни от В и К операторите с държавно и/ или общинско участие в капитала, или на сдруженията за напояване и които се изграждат със средства или с кредити на търговските дружества или сдружения за напояване, в това число и уличните канализационни мрежи и дъждоприемни шахти в урбанизираните територии и отвеждащите канализационни колектори с прилежащите им съоръжения. Въззивният съд е обсъдил и възражението на Община Добрич, че не е пасивно легитимирана да отговаря по реда на чл. 49 ЗЗД предвид сключения през 2016 г. на основание чл. 198 п от Закона за водите договор между Асоциация по ВиК на обособената територия, обслужвана от „ВиК” О. - [населено място], и „ВиК” О.- [населено място], с който А. е възложила на дружеството да стопанисва, поддържа и експлоатира публичните активи, сред които и водоснабдителните и канализационните съоръжения на територията на община Добрич. Намерил е същото за неоснователно по съображения, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и е за възложителя. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на Община Добрич се поставя въпроса кой следва да носи отговорност за причинени вреди от неизправност на канализационната система. Този въпрос не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като е зададен твърде общо, без отчитане на спецификата на настоящото дело, което има за предмет отговорност за вреди вследствие пропадане в необезопасена улична шахта, която се намира на пътното платно. Съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е вменено в задължение на общините, а съгласно чл. 167, ал.1 ЗДвП лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най- кратък срок. Водоотвеждащите устройства и пречиствателните съоръжения по смисъла на § 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на ЗП са пътни съоръжения. От друга страна, съгласно чл. 19, ал.1, т.4, б.”б” от Закона за водите уличните канализационни мрежи и дъждоприемните шахти в урбанизираните територии и отвеждащите канализационни колектори с прилежащите им съоръжения и пречиствателните станции и съоръженията за отпадъчни води, които обслужват потребителите на територията на общината, с изключение на тези по чл. 13, ал. 1, т. 7, са публична общинска собственост, а с разпоредбата на чл. 191, ал. 1 от същия закон контролът за изграждането, поддържането и правилната експлоатация на канализационните мрежи и съоръжения, както и изграждането, поддържането и експлоатацията на водностопанските системи по чл. 19, т. 4 ЗВ е възложен на кмета на общината. Съобразявайки тези разпоредби въззивният съд е приел, че неизпълнението на така вменените от закона задължения от страна на Община Добрич е основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната й отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД, когато в резултат на проявеното в нарушение на закона бездействие е настъпило непозволено увреждане, както е в разглеждания случай. Сочените от този жалбоподател решения в раздел І от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната му жалба /решение № 260031 от 09.10.2020 г. по в.гр.д. № 455/2020 г. на Окръжен съд - Добрич, решение № 738 от 25.01.2016 г. по в.гр.д. № 5290/2014 г. на Софийски градски съд, решение № 278 от 21.12.2017 г. по в.гр.д. № 437/2017 г. на Апелативен съд-Велико Т./, не обосновават извод, че поставеният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата и не сочат на необходимост от допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид възрастта на детето към момента на инцидента - 2 години и 9 месеца; вида и характера на причините травми - линейно счупване на окципитална кост вляво, без данни детето да изпадало в безсъзнателно състояние и без данни за контузия на мозъка; обстоятелството, че е било проведено единствено медикаментозно лечение, което в условията на стационар е продължило 7 дни; че детето се е възстановило за период от около 20-30 дни /от обясненията на майката се установява, че след такъв период от инцидента семейството е отпътувало обратно до Германия с кола/; че при осъществения преглед в началото на месец август 2020 г. назначената по делото съдебно-медицинска експертиза е констатирала, че здравословното състояние на детето е добро, без оплаквания, възбудни и отпадни явления, свързани с травмата на главата, която е преодоляна чрез заздравяване на костта; че при проведеното психологично изследване от детски психолог не са установени данни за отклонения в развитието му и за емоционално продължителни негативни преживявания като продължителен страх или посттравматичен стрес. Отчетено е състоянието на детето в момента след травмата, която е провокирала силен стрес, както и болки, които са били интензивни в първите дни след събитието, но са отшумели след съответно предприетото адекватно лечение; липсата на данни за поведенчески или ментални отклонения, както и че не се очакват такива. С оглед това съдът е преценил като адекватно на причинените болки и страдания обезщетение в размер на 10 000 лв. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната и постоянната практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което не е налице основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, изведен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на ищеца А. Г.. При определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд се е съобразил с указанията, дадени в ППВС № 4/1968 г., като е взел предвид конкретни, обективно установени по делото обстоятелства, които имат значение за удовлетворяване на изискването на чл. 52 ЗЗД за справедливост на обезщетението. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, в това число и свидетелските показани и обясненията на майката на ищеца, които е преценявал във връзка с всички обстоятелства по делото, въззивният съд взел предвид получените от ищеца увреждания, свързаните с тях болки и страдания, състоянието му непосредствено след инцидента, продължителността на лечението в болнично заведение и цялостния възстановителен период, отраженията на травмите върху психиката на детето. Константна е практиката на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД, според която обстоятелствата, които съдът е длъжен да съобрази при определяне обезщетението за неимуществени вреди, при всеки правен спор са различни и се обуславят от фактите и доказателствата по конкретното дело. В този смисъл размерът на присъденото обезщетение по други дела за неимуществени вреди при сходни увреждания на пострадалото лице не може да обоснове основание за достъп до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, още повече, че в случая жалбоподателят не сочи решения на ВКС, с които за сходни случаи са присъдени в пъти по - високи обезщетения. Възивният съд е приел, че събраните по делото гласни доказателства сочат на съпричиняване на вредата за ищеца поради неосъществен постоянен и непрекъснат родителски контрол, тъй като макар и за кратко, малолетното дете е оставено без надзор и е отишло до шахтата, която се намира на уличното платно, на разстояние 1.20 м. от бордюра, стъпило е върху импровизирания капак и е пропаднало в нея. Посочил е, че ако е бил беше осъществен такъв контрол, който при дете на такава възраст предполага то да бъде държано за ръка, и детето не е било допуснато да излезе само на пътното платно, и да се качи върху импровизирания капак, инцидентът не би се случил. Степента на съпричиняване е определена на 1/4. Във връзка с този извод на въззивния съд в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба на А. Г. се поставя въпросът кои и какви са предпоставките за намаляване на претендираното обезщетение за вреди при принос на пострадалия и какъв е начинът за определяне на степента на съпричиняване, в частност дали неупражненият родителски контрол и надзор в достатъчна степен, съставлява съпричиняване и е основание за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД. Този въпрос е от значение за изхода на делото, но не се установява да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т.7 от ППВС № 17/1963 г., предпоставка за приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Тази преценка е обусловена от осъществени от пострадалия конкретни действия или бездействия, с които той е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е ирелевантно дали те са виновни или не. Приема се, че разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗЗД е приложима и в случаите, когато пострадалото малолетно или непълнолетно лице е допринесло за настъпване на вредите поради неупражнен по отношение на него контрол от родителите /решение № 88 от 12.09.1962 г. по гр.д. № 83/62 г. на ОСГК на ВС/. В съответствие с цитираната практика въззивният съд е приел, че родителите на ищеца не са осъществили дължимия родителски контрол върху него, като са допуснали той да излезе сам на пътното платно и да стъпи върху импровизирания капак на шахтата, която отстои на 1.20 м от бордюра. Въззивният съд е направил и дължимата, съгласно трайно установената практика на ВКС, съпоставка между тежестта на допуснато от ответника нарушение и поведението на пострадалия, и е обосновал извод за причинната връзка между поведението на двете страни с настъпилия вредоносен резултат и степента, в която всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредите. Несъгласието на жалбоподателя с приетия от въззивния съд размер на съпричиняване касае правилността на решението, която не може да бъде проверявана в тази фаза на касационното производство. Наличието на задължителна и на трайно установена практика на ВКС по поставения въпрос, за която не се твърди да е неправилна или да се нуждае от осъвременяване, изключва наличието на основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касационно обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът