Определение № 354 от 02.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3563/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Настоящото дело е образувано по касационна жалба на Ц. И. С. вх.№ 57936/25.04.2018 г., подадена срещу решение № 1365 от 2.03.2018 г., постановено по гр.дело № 15593/2016 г. по описа на СГС, ІV-Б въззивен състав, с което е отменено изцяло решение от 5.11.2012 г., постановено по гр. дело № 957/2000 г. по описа на CPC, 57 състав, като вместо него въззивният съд е осъдил на основание чл.288 ГПК (отм.) Ц. И. С. да заплати на Х. Н. Т. сумата от 10 080 лв., представляваща уравнение съобразно квотата му от 9/18 ид.ч. в съсобствеността на следния недвижим имот: апартамент № 15, находящ се в [населено място],[жк], [улица](бивш[жк], [улица]), бл.....-1, вх.А, ет.6, състоящ се от три стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения, със застроена площ от 102.82 кв.м, заедно с избено помещение № .... и с 1.881% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, ведно със законната лихва от 30.10.1995 г. до окончателното изплащане на сумата; осъдил е на основание чл.288 ГПК (отм.) Ц. И. С. да заплати на Р. Н. Т. сумата от 3 360 лв., представляваща уравнение съобразно квотата й от 3/18 ид. ч. в съсобствеността на горепосочения недвижим имот, ведно със законната лихва от 30.10.1995 г. до окончателното изплащане на сумата. Жалбоподателката счита решението за незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че въззивният съд, при изпълнение на указанията, дадени му с отменителното решение на ВКС по гр. дело № 1482/2016 г., I г.о., да определи пазарната стойност на имота по цени към момента на възобновяване на производството, е нарушил съдопроизводствените правила, като по въпроса за цената на имота е игнорирал доказателствата, възникнали в период, максимално близък до момента на възобновяване на делбеното производство, който е относим за изхода на облигационния спор, и е кредитирал единствено заключението на вещото лице по делото. Излага, че съдът е присъдил законна лихва върху главниците, без такава претенция да е била предявявана по делото, като в тази връзка сочи и че в случая не е налице хипотезата на т.11 от ППВС № 4/1964 г. и ТР № 34/1971 г. на ОСГК на ВС. Ц. С. оспорва като незаконосъобразни и необосновани и изводите на въззивния съд за липса на доказателства за платени суми за уравнение на дяловете, като твърди, че такива доказателства са налице и именно те са били обсъждани в решението за обезсилване на решението за възлагане, като е прието, че тези доказателства онагледяват просрочие в уравнението на дяловете. Жалбоподателката сочи, че неправилно съдът е приел за неоснователно направеното от нея възражение за прихващане, като отново твърди, че са налице доказателства за платените от нея суми на другите страни. Оспорва възприетото от съда, че за лихва от неоснователно обогатяване не е необходима покана. Намира за неправилни мотивите на въззивния съд, с които е отхвърлено възражението й за погасяване на главните задължения. Излага, че от влизането в сила на решението, с което е обезсилено първоначалното решение за възлагане на имота в нейна полза, до подаването на молбата на ищците пред съдебния състав на СГС при повторното разглеждане на делото, последните не са заявили в производството претенцията за осъждане на Ц. И. С. да им заплати стойностно уравнение на дяловете им от имота, чиято собственост страните са загубили още през 1994 г. Като счита, че тези им права са възникнали именно към датата на влизане в сила на решението за възобновяване на производството по делото с обезсилване на първоначалното възлагане, твърди, че тези права са погасени по давност. Жалбоподателката намира за неправилна посочената в диспозитива на решението квалификация на присъдените суми – чл.288 ГПК (отм.), като сочи, че това влиза в противоречие с отменителното решение на ВКС и със същността на разглежданото обезщетение. Моли решението на въззивния съд да бъде отменено.

В изложението към касационната жалба Ц. С. заявява, че:

1. Налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като произнасянето по въпроса относно претенция, която не е заявена в процеса, е в противоречие с ППВС № 4/1964 г. и ТР № 34/1971 г. на ОСГК на ВС (т.11).

Жалбоподателката сочи, че този аргумент се отнася до присъждането от въззивния съд на дължима лихва от 30.10.1995 г. към паричното обезщетение, полагащо се на останалите съделители. Твърди, че така се привнася недопустима аналогия на задълженията при възлагане на неподеляем недвижим имот към облигационните задължения при обезщетяване на дялове, когато поради разпореждане с имота от един съделител, другите трябва да потърсят и получат своето парично уравнение. Счита, че лихвата не може да се присъжда служебно; тъй като става дума за неоснователно обогатяване, необходима е покана от кредитора.

Жалбоподателката сочи, че присъждането на лихва е в противоречие и с т.13 от ТР № 1/2004 на ВКС, ОСГК, според което правото на съделителя да получи при делбата дял в натура е преобразувано в правото да получи обезщетение, съответстващо на дела му, определено по правилата на неоснователното обогатяване. А при неоснователно обогатяване лихвата се дължи от момента на получаване на поканата за изпълнение, каквато в конкретния случай няма.

Ц. С. излага, че произнасянето на въззивния съд за лихва противоречи и на практиката на ВКС по чл.290 ГПК, както и на цялостната практика на ВКС и ВС, като се позовава на решение № 1362/16.11.1993 г. по гр. д. № 1310/1993 г., IV г.о., решение № 1615/9.05.1996 г. по гр. д. № 1678/1995 г., IV г.о., решение № 48 от 10.09.2012 г. на ВКС, по т. д. № 237/2011 г., II т.о., решение № 394/27.11.2015 г. на ВКС, IV г.о. и цитираните в него решения, споменати по-горе.

2. Произнасянето на въззивния съд за цената на имота, която следва да бъде база за определяне на стойностното уравнение на дяловете, както и дадената квалификация по чл.288 ГПК (отм.), са в противоречие с указанията, дадени в отменителното решение на ВКС по гр. д. № 1482/2016 г., I г.о.

Жалбоподателката твърди, че въззивният съд е пренебрегнал задължителния за него критерий при определяне цената на имота в периода 1994-1995 г. – момента на възобновяване на делбеното производство.

Ц. С. сочи и че произнасяйки се по въпроса за цената на недвижимия имот, въз основа на която следва да се определят полагащите се на останалите бивши съделители парични суми, въззивният съд не е направил аналитична преценка на редица нейни доводи и събрани доказателства, като по този начин съдът е влязъл в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС за безусловната необходимост от изчерпателността на съдебната преценка по отношение доказателствата и доводите на страните като основен принцип в гражданския процес, въздигнат с разпоредбата на чл.12 ГПК. Счита, че необсъждането на тези доказателства и доводите, свързани с тях, поставя обжалваното въззивно решение в пълно противоречие с константната практика на ВКС, възприета и поддържана и в двете колегии – гражданска и търговска, онагледявана непрекъснато с решения, като например: решение № 403/23.01.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 3902/2014 г. и цитираните в него други решения, решение № 221/7.12.2016 г. на ВКС, II отд. по т. д. № 2849/2015 г.

3. Налице е произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС относно задължението да обсъди всички доводи и всички доказателства, при произнасянето му по въпроса, свързан със заявеното възражение за прихващане.

Жалбоподателката сочи, че съдът е приел, че липсват доказателства за платени суми за уравнение на дяловете, въпреки че такива са налице по делото и именно те са били обсъждани в решението за обезсилване на решението за възлагане, където е прието, че тези доказателства онагледяват просрочие в уравнението на дяловете.

4. Недопустимо съдът се е произнесъл по претенция, която не е заявена в процеса – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр. второ ГПК. Жалбоподателката излага, че недопустимо съдът служебно е присъдил законна лихва върху главниците, въпреки че такава не е била поискана. Счита, че казусът по настоящето дело не може да се приравни с хипотезата на т.11 от ППВС № 4/1964 г. и ТР № 34/1971 г. на ОСГК. 5. Налице са основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В тази връзка жалбоподателката излага, че произнасяйки се по въпроса за погасителната давност, като довод на възражението й за погасяване на главните задължения, съдът е отхвърлил това възражение, приемайки, че такава давност не е изтекла. Счита, че изложените в касационната жалба по този въпрос доводи са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като сочи, че от влизане в сила на решението, с което е обезсилено първоначалното решение за възлагане на имота в нейна полза, до подаването на молбата на ищците пред съдебния състав на СГС при повторното разглеждане на делото (с която същите неоснователно претендират определяне на цената по практически сегашни пазарни цени), те не са заявили в производството претенцията си за осъждане на Ц. И. С. да им заплати стойностно уравнение на дяловете им от имота, чиято собственост страните са загубили още през 1994 г. Дори и алтернативно, при условията на евентуалност, те не са поискали обезщетение за стойността на дяловете си от изгубената съсобственост. С оглед на обстоятелството, че тези им права са възникнали именно към датата на влизане в сила на решението за възобновяване на производството по делото с обезсилване на първоначалното възлагане, Ц. С. счита, че тези права са погасени по давност. Х. Н. Т. и Р. Н. Т. не вземат становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. Обжалваното решение е постановено след като делото е изпратено на въззивния съд с решение № 186 от 9.12.2016 г. по гр. дело № 1482/2016 г. по описа на ВКС, Г.К., първо отделение, във връзка с обжалването на решение № 7990/20.11.2015 г. по гр. дело № 2134/2014 г. на СГС, ІІ-в въззивен състав. В цитираното решение на ВКС, по поставения пред него материалноправен въпрос е прието, че ако към момента, в който е влязло в сила решението по чл.288, ал.7 ГПК (отм., в редакцията на текста до ЗИДГПК с ДВ бр.64/1999 г.) съделителят, комуто неподеляемото жилище е било възложено, го е продал на трето лице, обезсилването на решението за възлагане не засяга вещно-транслативния ефект на договора. Третото лице не придобива права, ако договорът е сключен при основание за нищожност. Вещните права на третото лице по договора отпадат и при влязло в сила конститутивно решение по чл.135 ЗЗД.

По процесуалноправния въпрос, по който ВКС е допуснал касационно обжалване, съдът е приел, че делбеното производство се възобновява с решението за обезсилване на решението по възлагане и в хипотезата, в която съделителят е продал неподеляемото жилище до влизане в сила на решението по чл.288, ал.7 от ГПК (отм., в редакцията до ЗИДГПК с ДВ бр.64/1999 г.). Производството приключва с решение, с което делбеният съд осъжда съделителя, извършил разпореждането, да заплати стойностно уравнение на дяловете на останалите съделители на база на действителната (пазарната) стойност на имота, определена към момента на възобновеното производство.

С оглед на така дадения отговор на поставените пред него въпроси, ВКС е приел, че обжалваното пред него от Ц. С. решение, с което е оставено в сила решение № ІІ-57-17/5.11.2012 г. по гр. дело № 957/2000 г. на Софийски районен съд за изнасяне на публична продан на делбения имот, е валидно и допустимо, но по същество е неправилно. ВКС е изложил следните мотиви:

С решение, влязло в сила преди 19.07.1999 г., делбеният имот - едно неподеляемо жилище в [населено място], е бил възложен в дял на Ц. И. С. на основание чл.288, ал.2 ГПК (отм.). С молба от 19.09.1994 г. останалите съдители – Х. Н. Т. и Р. Н. Т., са поискали това решение да бъде обезсилено по съдебен ред на основание чл.288, ал.7 ГПК (отм., в приложимата редакция до ЗИДГПК ДВ бр.64/1999 г.). Решението по възлагане е било обезсилено с решение по чл.288, ал.7 ГПК (отм.), чието конститутивно действие е осъществило основание за възобновяване на делбеното производство. Във възобновеното производство въззивният съд е приел за установено, че с договор по нотариален акт № ..../7.12.1994 г. Ц. С. е продала апартамента. Договорът с третото лице е бил сключен преди да бъде постановено решението по чл.288, ал.7 ГПК (отм., в приложимата редакция). Въпреки това и след като е зачел действието на влязло в сила решение, с което по друго дело са били отхвърлени исковете на ответниците по касация срещу касатора за прогласяване нищожността на този договор и за обявяване на неговата недействителност (съответно по чл.26 и чл.135 ЗЗД), в неправилното приложение на чл.121 ГПК (отм.) въззивният съд е квалифицирал приобретателя на имота като приемник в правото на съдебна делба, вместо да съобрази, че третото лице е придобило собствеността върху имота, доколкото към 7.12.1994 г. С. е била неговият собственик. Въз основа на така изложеното, ВКС е посочил, че възобновеното делбено производство следва да продължи с разглеждане на парични претенции, които се основават на забраната за неоснователно обогатяване. Допуснатото нарушение на чл.121 ГПК (отм.) е и причината въззивният съд неправилно да завърши делбата с изнасянето на чуждия (на трето лице) имот на публична продан. Приел е, че следва да отмени неправилното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като делбеното производство следва да завърши с осъдително решение за парично уравняване на дяловете на ответниците по касация, а за установяване на съдържанието на задълженията на касатора следва да се обезпечи възможността за всеки съделител да поиска изслушване на заключение на вещо лице за установяване на действителната (пазарна) стойност на апартамента към момента на възобновеното производство. Посочил е, че ако такова искане не бъде направено, въззивната инстанция има компетентност сама да я определи (чл.130 ГПК (отм.). Въз основа на дадените му указания от ВКС с решението по гр. дело № 1482/2016 г., въззивният съдебен състав по гр. дело № 15593/2016 г. по описа на СГС е направил извод, че следва да определи пазарната стойност на делбения имот към 30.10.1995 г. – датата, на която е влязло в сила решението по чл.288, ал.7 от ГПК (отм.) за обезсилване на решението за възлагане на имота на Ц. С., която дата според него представлява момента на възобновеното производство. Изслушал е съдебно-техническа експертиза, сочеща на стойност на имота към 30.10.1995 г. от 20 160 лв., като на тази база и съобразно делбените квоти СГС е приел, че на Х. Т. се дължи сумата от 10 080 лв., а на Р. Т. – 3 360 лв. Въззивният съд е направил и извод, че върху посочените суми следва да присъди служебно законна лихва, считано от 30.10.1995 г., прилагайки по аналогия т.11 от ППВС № 4/1964 г. и ТР № 34 от 18.05.1971 г. по гр. д. № 12/1971 г., ОСГК. Въззивният съд е разгледал направеното от Ц. С. възражение за прихващане, като по този въпрос е приел, че по делото липсват доказателства, че тя е заплатила суми за уравнение на дяловете на останалите съделители. Съдът е обсъдил представените по делото 3 броя уведомителни писма от Държавна спестовна каса от 16.01.1995 г., но е счел, че те не доказват нито пълно, нито главно, че Х. Т. и Р. Т. са получили реално някакви суми за уравнение на дяловете им, а единственото, което се установява от представените писма е, че С. е направила опит за заплащане на някаква част от присъденото към онзи момент уравнение по възлагателното решение, като е искала да ползва възможността, предвидена в чл.97, ал.1 ЗЗД, без обаче по делото реално да са били ангажирани доказателства, че кредиторите са били в забава, респ. че същите са получили сумите, които въззиваемата е оставила за пазене в Държавна спестовна каса. Въззивният съд е приел за неоснователно и направеното от Ц. С. възражение за погасителна давност на вземанията на останалите съделители. За да направи този извод, съдът е изложил аргументи, че когато делбеното производство не може да приключи чрез някои от способите, предвидени в ГПК (отм.), е налице трансформация, като на съделителите следва да бъдат присъдени уравнения с парични суми. Тази трансформация не дерогира правилото на чл.115, б.„ж“ ЗЗД, че давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането. Посочил е, че производството е висящо, докато не бъдат ликвидирани отношенията между съделителите в производството по съдебна делба при условията на настъпила трансформация. Освен формалното приложение на чл.115, б.„ж“ ЗЗД, е посочил, че в случая намира приложение и правилото, че давност не тече, когато кредиторът не може да действа поради обективна причина - в случая висящо производство. В тази насока съдът е визирал, че при обезсилване на решението за възлагане на недвижимия имот се възстановява висящността на делбеното производство и следва да продължат съдопроизводствените действия от този момент, тъй като правният спор е останал неразрешен със сила на пресъдено нещо. При така изложените мотиви, въззивният съд е отменил обжалването решение и е осъдил на основание чл.288 ГПК (отм.) Ц. И. С. да заплати на Х. Н. Т. сумата от 10 080 лв., представляваща уравнение съобразно квотата му от 9/18 ид.ч. от делбения имот, ведно със законната лихва от 30.10.1995 г. до окончателното изплащане на сумата, а на Р. Н. Т. - сумата от 3 360 лв., представляваща уравнение съобразно квотата й от 3/18 ид.ч., ведно със законната лихва от 30.10.1995 г. до окончателното изплащане на сумата.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че първият формулиран в изложението въпрос, уточнен и конкретизиран от съда съгласно правомощията му, визирани в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до това допустимо ли е произнасянето по претенция, незаявена в процеса, а именно – присъждането на законна лихва върху присъдените суми за обезщетяване на дялове, когато поради разпореждане с имота от един съделител, другите трябва да получат своето парично уравнение.

По становище на съда, по горния въпрос не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

При възлагане на имот на съделител по реда на чл.288, ал.2 ГПК (отм., в ред. преди изм. с ДВ бр.64 от 1999 г.), последният става собственик на имота с влизане в сила на решението за възлагането. В случай, че същият, преди да изплати паричното уравнение на другите съделители, отчужди имота в полза на трето лице, последното се легитимира като носител на прехвърленото право. При обезсилване на решението за възлагането по реда на чл.288, ал.7 ГПК (отм.) висящността на спора за делба се възстановява, независимо от прехвърлянето на имота. Въпросната сделка може да бъде унищожена по искове по чл.26, респ. чл.135 ЗЗД и имотът да се върне в делбената маса. Дори обаче такива искове да не бъдат предявени и уважени, делото продължава да е делбено по същността си, а не се превръща в обикновен облигационен спор по чл.59 ЗЗД. Става дума за особена хипотеза на делба по чл.288, ал.2 ГПК (отм.), при която, за да се зачете извършеното разпореждане, съдът следва да приеме безусловно (под формата на фикция), че имотът отново „се получава в дял“ от извършилия разпореждането съделител. В полза на останалите съделители правото да получат имотен дял или парично уравнение при извършване на делбата се трансформира в правото да получат парично обезщетение, съответстващо на дела на всеки в съсобствеността, при нова оценка (в този смисъл: ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 230/2.04.2002 г. по гр. д. № 317/2001 г. на ВКС, І г.о., решение № 1/13.07.2012 г. по гр. д. № 550/2011 г. на ВКС, ІІ г.о.).

След като в горната хипотеза делото за делба продължава, то при присъждане на дължимото парично обезщетение следва по аналогия да намери приложение и правилото, възприето в ППВС № 4/30.10.1964 г. и ТР № 34/18.05.1971 г. по гр. дело № 12/1971 г. на ОСГК на ВС), че съдът присъжда служебно върху сумите законната лихва от датата на влизане на решението му в сила. Както бе посочено, единствената особеност в случая е, че имотът е разпореден и затова не може реално да бъде поставен в дял на отчуждилия го съделител, което обуславя прилагането на фикция.

Предвид горното, настоящият съдебен състав приема, че позоваването на жалбоподателката на правилата за присъждане на законна лихва в случаите на неоснователно обогатяване, както и визирането на съдебна практика за дължимостта на законна лихва при неоснователно обогатяване, са неотносими в настоящия казус.

С така изложените съображения настоящият съд дава отговор и на повдигнатия от жалбоподателката въпрос относно правната квалификация на спора.

По отношение цената на имота не е формулиран въпрос съгласно изискванията на чл.280, ал.1 ГПК и постановките на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а по същество са изложени единствено оплаквания за неправилност на обжалваното решение при определянето й. Това е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване.

Допълнително, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС държи да отбележи, че действително въззивният съд не е изпълнил указанията на ВКС, дадени с решението по гр. дело № 1482/2016 г., относно момента, към който е следвало да оцени отчуждения делбен имот. Дадените указания, които съответстват и на съдебната практика (ТР № 25/25.05.1969 г. по гр. д. № 23/1969 г. на ОСГК на ВС, ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 1/13.07.2012 г. по гр. д. № 550/2011 г. на ВКС, ІІ г.о.), са за установяване на новата пазарна цена на апартамента не към датата 30.10.1995 г., на която е влязло в сила решението по чл.288, ал.7 ГПК (отм.) за обезсилване на решението за възлагане на имота, а са в смисъл, че пазарната стойност на имота следва бъде определена отново във възобновеното производство, в което се разглежда повторно делото за делба. Има се предвид актуалната пазарна цена на имота, която съдът, разглеждащ гр. дело № 15593/2016 г., е следвало да определи непосредствено преди приключване на делото.

Поради изложеното, всички оплаквания на Ц. С. за незаконосъобразно завишаване на определената оценка се явяват неоснователни. Приемайки, че имотът следва да бъде оценен към 30.10.1995 г., а не към 2016 г., въззивният съд реално е постановил решение, при което стойността на имота е неколкократно по-ниска от релевантната за спора. По тази причина и предвид забраната за влошаване положението на жалбоподателя, настоящият съд не би могъл да допусне касационно обжалване, свързано с момента, към който следва в случая да се оцени имота, дори ако такъв въпрос по чл.280, ал.1 ГПК бе формулиран в изложението към касационната жалба. Това е така, защото при точно спазване указанията на ВКС по гр. дело № 1482/2016 г. би се стигнало до по-висока стойност на апартамента и оттам – до по-големи по размер парични суми, дължими от жалбоподателката на останалите съделители.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и всички доказателства при произнасянето му по направеното възражение за прихващане, не е налице противоречие със съдебната практика. Като доказателства за плащане на сумите за уравнение на дяловете, по делото са представени единствено 3 броя уведомителни писма от ДСК от 16.01.1995 г., като съдът е обсъдил същите в решението си. Правилността на тези изводи може да бъде проверена от ВКС едва след допускане на касационно обжалване, в производството по чл.290 ГПК.

С оглед изложеното по-горе относно законната лихва, която следва да бъде присъдена служебно върху паричните суми, дължими на останалите съделители, неоснователно е и твърдението, че въззивното решение е недопустимо. Що се отнася до това дали законната лихва е следвало да бъде присъдена именно от 30.10.1995 г., а не от по-късен момент, въпросът касае не допустимостта, а правилността на обжалваното решение.

Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по повдигнатия въпрос за погасителната давност.

Налице е трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана напр. в: решение № 230/2.04.2002 г. по гр. д. № 317/2001 г., І г.о., решение № 1164/23.10.2008 г. по гр. д. № 5302/2007 г., V г.о., определение № 46/20.01.2017 г. по гр. д. № 4888/2016 г., ІV г.о., решение № 186/9.12.2016 г. по гр. д. № 1482/2016 г., І г.о., съгласно която решението по чл.288, ал.7 ГПК (отм., в ред. преди изм. с ДВ бр.124 от 1997 г.) има конститутивно действие, изразяващо се във възстановяване висящността на спора за делба във втората фаза, между същите страни. Както бе отбелязано по-горе, в хипотезата, при която междувременно делбеният имот е бил отчужден от съделителя, на когото той е бил възложен (какъвто е настоящият казус), единственият способ за разрешаване на спора е присъждането на паричен еквивалент на дяловете на останалите съделители, като такова се присъжда от съда дори да не е изрично поискано (чл.69, ал.2 ЗН). Съгласно изричната норма на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД по време на съдебния спор давност не тече. Ето защо в случая вземанията на ответниците по жалбата не са погасени по давност. За изтекла погасителна давност би могло да се говори единствено в случай, че от изтичането на срока, даден от съда за изплащане присъденото уравнение на дяловете, до подаването на искане за обезсилване на възлагателното решение е изтекъл период, по-дълъг от пет години.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,