Определение № 99 от 21.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 220/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. К. от [населено място] срещу решение № 553 от 22.11.2011 г. по в. гр. д. № 1037/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 784 от 19.05.2011 г. по гр. д. № 1784/2010 г., предявеният от касатора срещу Застрахователна компания [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 09.12.2008 г. пътно-транспортно произшествие е отхвърлен за разликата над 4 000 лв. до 23 000 лв., както и в частта за присъдените разноски. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и несправедливо. К. изразява несъгласие с извода на решаващия състав за съпричиняване на вредоносния резултат в равна с водача на лекия автомобил степен /1/2/, както и с определения размер на обезщетението – 70 000 лв., като твърди, че същият не съответства на претърпените от него действителни вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания по въпроса, свързан с определянето на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касация – Застрахователна компания [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 06.02.2012 г. Ответникът по касация – Г. Х. М. от [населено място] – не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от Т. Д. К. от [населено място] срещу Застрахователна компания [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 09.12.2008г. пътно-транспортно произшествие за разликата над 4 000 лв. до 23 000 лв., въззивният съд е приел, че за претърпените от ищеца болки и страдания от полученото в резултат на процесното пътно-транспортно произшествие физическо увреждане – тежка черепно-мозъчна травма – справедливо се явява парично обезщетение в размер на сумата 70 000 лв., а не в определения от първостепенния съд размер 90 000 лв. В тази връзка решаващият състав е отчел възрастта на пострадалото лице – 74 години; претърпените две операции; признатата му 100 % нетрудоспособност и нужда от чужда помощ; невъзможността за самообслужване и извършване на волеви и съзнателни действия и необратимостта на процеса. От така определения общ размер на обезщетението съдът е счел, че дължима на ищеца е само половината, т. е. сумата 35 000 лв., предвид обстоятелството, че същият е допринесъл в еднаква степен за настъпване на произшествието, като е предприел пресичане на около 18 метра пред движещ се автомобил, на натоварен булевард с две платна, всяко с по две ленти за движение и на място, на което няма пешеходна пътека. С оглед на това и като е съобразил извършеното от застрахователя в хода на първоинстанционното производство плащане на сумата 31 000 лв., решаващият състав е присъдил само остатъка от 4000 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато. Поставеният от касатора материалноправен въпрос е значим за изхода на конкретното дело по смисъла на л. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаването му е обусловило частичното отхвърляне на предявения иск. По отношение на него е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обобщена в ППВС № 4 от 1968 г., тъй като съдът не е съобразил установените с нея критерии за определяне на обезщетението. С оглед именно наличието на цитираната задължителна практика, доразвита и в множество решения по новия съдопроизводствен ред на чл. 290 ГПК, касационното обжалване следва да бъде допуснато само на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поради това, ирелевантни са представените от касатора първоинстанционни и въззивни решения. Още повече, че същите не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като липсват данни да са влезли в сила. Предвид обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, такава не се дължи и за касационното производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК