Определение № 69 от 26.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1281/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул инс“ АД срещу решение №101 от 24.03.2020 г. по в.т.д.№70/2020 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №404 от 02.08.2019 г. по т.д.№338/2018 г. на ОС Стара Загора, в частта, с която на основание чл.432, ал.1 от КЗ, ЗД „Бул инс“ АД е осъдено да заплати на С. И. Д. разликата между сумата от 10 000 лв. до сумата от 75 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 19.02.2018 г., ведно със законната лихва от 01.06.2018 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като се иска отмяната му в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен над сумата от 8 000 лв. до сумата от 75 000 лв. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните, уточнени от настоящата инстанция въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД и кои са критериите, които е необходимо да се съобразяват при определяне на конкретния размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. 2. За задължението на въззивния съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните и всички събрани доказателства. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация С. И. Д. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба в частта, с която се сочи, че се обжалва въззивното решение потвърждаващо решението на първата инстанция, с което е уважен искът за разликата над сумата от 8000 лв. до сумата от 10 000 лв., е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане – в посочената част първоинстанционното решение, с оглед подадената от ЗД „Бул инс“ АД въззивна жалба /с която е обжалвано първоинстанционното решение в частта, уважаваща иска за разликата над сумата от 10 000 лв. до сумата от 75 000 лв./, е влязло в сила, респективно не е било предмет на обжалване пред въззивния съд, поради което липсва и произнасяне на въззивната инстанция. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата. Посочил е, че спорни по делото са въпросите относно това дали на ищцата е причинено счупване на горното рамо на лявата срамна кост или само фисура /спукване/ и относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищцата. Изложил е съображения, че в хода на наказателното производство, с одобрено споразумение, водачът е признат за виновен за причинена средна телесна повреда на ищцата, изразяваща се именно в счупване на горното рамо на лявата срамна кост, довело до трайно затрудняване на движението на левия долен крайник за повече от 30 дни, още повече, че със събраните от първоинстанционния съд и неоспорени от страните доказателства е установено по категоричен начин, че става дума за счупване, а не за фисура на костта. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил вида на установените травми – физически /рани по гърба и седалището, вследствие на залежаване; посоченото счупване, довело до детеродна неспособност на ищцата, изразяваща се в невъзможността ѝ да роди дете по естествен път и което е наложило извършване на закрито наместване на фрактурата без вътрешна фиксация – оперативно лечение под анестезия/ и психически /невротизация на личността, много висока тревожност и емоционална лабилност, фрустрация от продължителното лечение на физическите травми и симптоматика на посттравматично стресово разстройство/, както и интензитета и продължителността на болките и страданията /около три месеца оздравителен период/, които безспорно са значителни. Взел е предвид и обстоятелството, че към момента на ПТП ищцата е била бременна, което е наложило ограничения в провежданото лечение, довело е до по-големи от обикновените болки и до забавяне в оздравителния процес и в прохождането, и е причинило на ищцата и допълнителни притеснения, свързани със състоянието на бебето и с невъзможността оздравителния процес да е пълноценен. С оглед изложеното и като е намерил, че при преценка на гражданските последици от деянието няма пречка, при въведени в исковата молба обстоятелства, да се събират доказателства и да се приеме за установено наличието и на други причинени на ищцата неимуществени вреди, освен тези, посочени в споразумението по чл. 381 от НПК, е достигнал до извод, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди от 75 000 лв., е справедлив по смисъла на чл.52 от ЗЗД и е съобразен и с икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставените в изложението въпроси са обусловили решаващата воля на съда, но в случая не е осъществено поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 от ГПК, формирана по реда на чл.290 от ГПК, е дал собствено разрешение на предмета на делото, като е обсъдил доводите и възраженията на страните /включително тези на застрахователното дружество относно вида и характера на полученото увреждане/, извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. приетата медицинска документация, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на назначените по делото експертизи/, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства и е направил собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищцата неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В константната практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. Всъщност с поставените въпроси се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2 780 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,