Определение № 5055 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1118/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. И. М. срещу решение № 358/12.12.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 569/2023 г. на Добричкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, след постановена отмяна на първоинстанционното решение № 133/29.12.2022 г. по гр. дело № 473/2021 г. на Балчишкия районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. Н. М. осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 9 000 лв., претендирана като недължимо платена чрез банков превод на 19.08.2016 г. – при първоначална липса на основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.08.2021 г. до окончателното `и изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) може ли да се приеме, че ответникът е доказал качеството си на цесионер по твърдяното вземане, при настъпила преклузия за това възражение в процеса на съдебното производство, само на основание твърдения на свидетел, който твърди, че е прехвърлил своето вземане от ищеца и го е уведомил устно за извършената цесия; 2) изисква ли законът уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането да се извърши в писмена форма, и дори да бъде придружено от нотариална заверка на подписите, джиро и пр., при липса на надлежен документ за установяване на вземането; 3) необходимо ли е да има издадени първични документи за всяка услуга, за да е конкретизирано твърдяното вземане от търговеца-цедент, и кой трябва да се позове на същите тези документи пред третото лице – цедентът или цесионерът; 4) какво е правното значение на представения от цедента-търговец по твърдяната цесия, частен документ „тефтер“ без подписи, при положение, че в същия описаните услуги и обща стойност не отговарят на предявената на ответника сума, както се твърди, и съдържанието на документа не е възпроизведено в официален документ и/или не е настъпил друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне; 5) допуснал ли въззивният съд съществено съдопроизводствено нарушение на чл. 133 от ГПК, като е обосновал решението си със съобразяване на възражение за цесия, заявено след преклузията по чл. 131 от ГПК; 6) индивидуализирано ли е вземането като предмет на договор за цесия в съдебното производство и налице ли е нищожност поради липса на предмет, във връзка с квалификацията на иска, непроменена от въззивния съд; 7) допуснал ли въззивният съд съществено нарушение на чл. 145, чл. 269 и чл. 273 от ГПК да укаже на въззивника да конкретизира твърденията си по отношение на претенциите си във въззивната жалба за лично извършени от същия услуги на ищеца и едновременно направено възражение за цесия, при липса на доказано задължение към цедента; 8) дали волята едно плащане да се получи по банковата сметка на физическо лице – член на семейството, вместо по банковата сметка на едноличния търговец, който е извършил определени услуги, влече идентичност между сина – физическо лице и бащата – едноличен търговец; и 9) съдържанието на мотивите към решението на въззивния съд следва ли да се изчерпват само с неговите констатации относно приетата за установена фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните, но и доводите му за неправилността на изводите в първоинстанционното решение и приложението на закона. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси с обжалваното решение, в противоречие с практиката на ВКС и конкретно: решение № 196/22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на III-то гр. отд., решение № 60287/16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 1279/12.11.1996 г. по гр. д. № 29/1996 г. на V-то гр. отд., решение № 9/03.02.2017 г. по гр. д. № 2556/2016 г. на IV-то гр. отд. и решение № 14/10.05.2016 г. по търг. д. № 644/2015 г. на І-во търг. отд. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Насрещната страна – ответникът М. М., в отговора си на касационната жалба излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, в мотивите към него окръжният съд е посочил, че в исковата си молба касаторът-ищец е изложил твърдения, че на 19.08.2016 г. той извършил банков превод на процесната сума 9 000 лв. на ответника, като сумата била платена без наличие на договор между страните или на каквото и да е друго валидно основание, поради което ответникът дължал връщането и. В отговора на исковата молба ответникът е изложил твърдения, че процесната сумата му била преведена от ищеца доброволно, с посочено основание в платежното нареждане „задължение“, като в период от пет години ищецът не бил отправил покана за връщането и. Сумата била платена на правно основание – към датата на плащането ищецът бил собственик на земеделски земи, но поради липсата на собствена или наета техника ползвал услугите на ответника – без писмен договор, по заявка за извършване на стопански дейности, свързани със земите му, при изрично уговорена цена на услугите, които били извършвани на ищеца от ответника и от семейството му, включително от бащата на ответника като едноличен търговец (ЕТ). Платената сума била цената на осъществените услуги. В съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си пълномощник е пояснил, че баща му, регистриран като ЕТ, е бил собственик на селскостопанската техника, която била използвана при обработката на притежаваните от ищеца земеделски земи. Между страните нямало формален договор – в писмена форма, като извършването на всяка услуга се е осъществявало въз основа на инцидентен неформален (устен) договор, поради което не са били издавани и фактури от ответника за извършените дейности.

Въззивният съд е приел, че за ищеца е достатъчно да се позове на отрицателния факт, че липсва основание за превода на процесната сума 9 000 лв. в полза на ответника, а в тежест на последния е да докаже положителните факти, че е имал договорни отношения с ищеца, свързани с обработката на земеделските му земи, от които е произтекло задължение за заплащането на процесната сума.

От фактическа страна окръжният съд е приел за установено, че през стопанската 2015/2016 година ищецът е бил собственик и ползвател на земеделски земи в землището на [населено място], както и че през същата стопанска година ищецът е ползвал услуги по обработка на тези земеделски земи със селскостопанска техника, собственост на регистрирания като ЕТ, баща на ответника – Н. М.. Въззивният съд е приел, че отделните услуги, извършвани по устна уговорка между ищеца и едноличния търговец, представляват по същността си отделни сключени договори за изработка, по смисъла на чл. 258 от ЗЗД. Съдът е приел също, че при липса на специална уредба в ТЗ, правилата на чл. 258 и сл. от ЗЗД се прилагат и по отношение на тези договори за изработка, сключени между ищеца и ЕТ Н. М.. В подкрепа на този свой извод съдът е изложил съображения, че договорът за изработка е двустранен, възмезден и неформален договор, че законът не изисква спазването на специална форма (например писмена) за сключването му, както и че отделните договори за селскостопански услуги в случая са на стойност под 5 000 лв., поради което доказването им със свидетелски показания е допустимо и ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК в случая не важи.

За да достигне до горните фактически констатации и правни изводи относно наличието на тези договори, въззивният съд е извършил съвкупна преценка и подробен анализ на събраните по делото относими писмени доказателства и показанията на имащите преки впечатления свидетели Д. П. (кметски наместник в [населено място] и лично участвал при осъществяването на услугите) и Н. М. (бащата на ответника). Също в тази връзка въззивният съд е обсъдил и признанията и възраженията на ищеца и процесуалния му пълномощник, които не са оспорили извършването на услугите, а са наблегнали единствено на факта, че се касае за услуги, извършвани по уговорка между ищеца и едноличния търговец – бащата на ответника, а не по уговорка със самия ответник, от който факт те извеждат довод, че между страните по делото не е имало договорни отношения, а такива са съществували между ищеца и ЕТ, поради което поддържат, че извършеното плащане от ищеца на ответника, било без основание. Съдът е посочил още, че от страна на ищеца не се твърди той да е платил два пъти услугите, извършени от едноличния търговец, нито твърди да е осъществил плащане на дължимото възнаграждение от 9 000 лв. пряко на съконтрахента си – бащата на ответника. Относно факта, че плащането на дължимата процесна сума е извършено еднократно на 19.08.2016 г. в полза на ответника, по посочена от последния на ищеца банкова сметка, въззивният съд отново е кредитирал свидетелските показания на бащата на ответника, който е заявил, че плащането по банков път на сумата 9 000 лв. с преводното нареждане от 19.08.2016 г. е за погасяване на задължението на ищеца към самия него като едноличен търговец, но е извършено по банковата сметка на сина му (ответника), по молба на самия ищец, който е заявил, че е материално затруднен, не е регистриран по ДДС, и е настоял първоначално да плати в брой, за да се избегне начисляването и заплащането от него на ДДС; тогава свидетелят (бащата на ответника) му е предложил да преведе парите за извършените услуги по сметка на сина му – ответника, който е дал на ищеца сметката си с оглед горната уговорка, поради което и плащането е било извършено по сметката на ответника.

Въззивният съд е намерил за ирелевантни изтъкнатите от страна на ищеца обстоятелства, че липсват счетоводни документи за процесните селскостопански дейности и че едноличният търговец (бащата на ответника) или ответникът не са издали фактури за услугите. За този свой извод окръжният съд е изложил съображения, че неиздаването на такива документи и нередовно воденото счетоводство могат да обосноват единствено административна отговорност на едноличния търговец и ответника, и провеждане спрямо тях на предвидените в ДОПК ревизионни процедури със съответните последици по установяване на недекларирани приходи от търговска дейност и събиране на данъчни задължения. Приел е и че това не се отразява на съществуването в правния мир на отделните неформални договори за изработка между ищеца и бащата на ответника, както и на факта, че договорите са били реално изпълнени от едноличния търговец и уговорените в полза на ищеца услуги са били извършени, при което за възложителя-ищец е възникнало задължението да заплати на изпълнителя-ЕТ възнаграждението за извършените услуги, като такова плащане е извършено, но не по сметка на изпълнителя-ЕТ, а по сметка на ответника.

Като се е позовал на разпоредбата на чл. 75, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, съгласно която изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице, както и на разпоредбата на чл. 75, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД, съгласно която длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението, въззивният съд е приел, че в настоящия случай ищецът-длъжник е изпълнил задълженията си по договорите за изработка между него и ЕТ Н. М. (бащата на ответника), като е извършил позволено от закона плащане в полза на трето лице – ответника по делото, който по недвусмислен начин е бил овластен от действителния кредитор – едноличния търговец (баща му), да получи плащането. С оглед това, съдът е приел, че с плащането по банков път от 19.08.2016 г. в полза на ответника, ищецът е изпълнил валидно своите задължения по множеството договори за изработка, сключени през стопанската 2015/2016 г. между него и ЕТ Н. М., което е допустимо от закона и се приравнява на пълно изпълнение, освобождаващо длъжника от отговорност към кредитора. В заключение въззивният съд е приел, че процесното плащане на 19.08.2016 г. на сумата 9 000 лв. в полза на ответника, е осъществено на валидно правно основание и не е изпълнен фактическият състав на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – плащане при първоначална липса на основание, респ. – приел е, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В допълнение окръжният съд е посочил, че горните изводи се потвърждават и от колебливата процесуална позиция на ищеца, който е подписал декларация от 29.05.2022 г., че няма никакви претенции към ответника и желае производството по делото да бъде прекратено, но впоследствие е оттеглил тази декларация; изявление, че няма неуредени отношения и претенции към ответника и неговия баща, ищецът е сторил и пред свидетеля Д. П., пред когото заявил: „Аз нямам претенции нито към М., нито към Н.. Да се оправят с жена ми“.

Видно от така изложените мотиви към въззивно решение, окръжният съд не е приемал по делото, да е бил сключен договор за цесия, нито е излагал каквито и да било съображения за прехвърляне на вземане, поради което първите седем правни въпроса, формулирани в изложението на касатора-ищец, чиито постановки се основават на цесия и свързани с този договор материални и процесуални правотношения, са напълно неотносими към правния спор – не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са без никакво значение за изхода на делото, респ. – не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По аналогични съображения то не следва да се допуска и по осмия правен въпрос, тъй като въззивният съд не е формирал и извод за „идентичност между сина – физическо лице и бащата – едноличен търговец“ поради извършеното плащане по банковата сметка на ответника вместо по тази на неговия баща, каквато е постановката на този въпрос.

Последният поставен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение. Този въпрос е правно-значим за всяко въззивно исково производство, респ. обуславящ е правните изводи на окръжния съд в обжалваното въззивно решение и е от значение за крайния изход на спора по делото, поради което удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По този процесуалноправен въпрос също е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и посочената от касатора практика по чл. 290 от ГПК – решение № 60287/16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на III-то гр. отд. и решение № 9/03.02.2017 г. по гр. д. № 2556/2016 г. на IV-то гр. отд. В нея се приема, че въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Той следи служебно относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба (чл. 269 от ГПК). Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. При обсъждането на фактите и обстоятелствата по делото е без значение коя от страните твърди съответния факт и с процесуалните действия на коя страна той е доказан. За да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съдът обсъжда също и изявленията на страните, с които се отстраняват нередовности на исковата молба или тя се пояснява и допълва, както и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, а също и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страните, а не като изследва пряко, дали са налице или не нарушения на първата инстанция.

В случая – с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, възприето в константната (включително задължителна) практика на ВКС, като надлежно е обсъдил и е дал отговор по същество на всички правно-релевантни доводи на страните по делото. С оглед това, не е налице наведената от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по последния процесуалноправен въпрос. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос.

Няма основание касационното обжалване да се допуска и поради твърдяната от жалбоподателя, очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Напротив – същият е надлежно мотивиран и е постановен в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително посочената от касатора, поради което не е осъществена хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 1 200 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение