Определение № 93 от 03.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 769/2015 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 9383/13.ХІ.2014 г. на полските граждани Ю. /Д./ Ш. К. и М. К., подадена против решение № 70 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 9.Х.2014 г., постановено по т. д. № 229/2014 г., с което те са били осъдени да заплатят по равно на ищцовото [фирма]-София сума в размер общо на 14 285.88 евро (четиринадесет хиляди двеста осемдесет и пет евро и осемдесет и осем евроцента), представляваща последна вноска от цената на закупен от тях апартамент по сключен помежду им на 24.VІ.2008 г. предварителен договор и подписан анекс към него от 22.VІІІ.2011 г., след извършено прихващане с насрещно задължение на дружеството, произтичащо от същото правоотношение и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 26.ІV.2013 г. /датата на завеждане на делото/ и до окончателното й изплащане, както и разноски по компенсация в размер на 4 514.10 лв. общо за двете инстанции. Оплакванията на касаторите К. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковите претенции на търговеца да се отхвърлят, ведно с присъждането на всички направени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторите К. обосновават приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че в случая въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две, постановени по реда на чл. 247 и чл. 250 ГПК решения на отделни състави от неговите І-во и ІV-то г.о., по процесуалноправния въпрос: „Налице ли е очевидна фактическа грешка при непроизнасяне на съда по част от спорното право и допустимо ли е в производство по реда на чл. 247 ГПК да се замести волята на съда или да се допълни решението?” По такъв начин произнасянето на Бургаския апелативен съд по така релевирания правен въпрос с решението му за допускане на поправка на явна фактическа грешка е обусловило „неправилните му изводи, че е допусната очевидна фактическа грешка, като не е присъдена законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба”. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма] писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Бургас както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на сумата от 2 000 лв., изплатена като адвокатски хонорар съгласно приложен към отговора договор за правна защита и съдействие № В-[ЕГН]. Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, съвместната касационна жалба на полските граждани Ю. и М. К. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Вярно е, че със свое последващо решение № 357/27.ХІ.2014 г., постановено по същото дело в пр-во по чл. 247 ГПК, Бургаският апелативен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение по спора, като вместо първоначално посочената главница от 14 686 евро е намалил размера на същата на 14 285.88 евро /или с 400.12 евро/. С това решение на въззивния съд по чл. 247 ГПК е била присъдена и законната лихва върху новоопределената главница, считано от датата на завеждане на делото /26.ІV.2013 г./ и до окончателното й изплащане, както това изрично е било поискано в петитума на исковата молба на търговеца срещу настоящите двама касатори. С цитираното и приложено към изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3 ГПК решение № 39 на І-во г.о. на ВКС от 30.VІ.2011 г., постановено по гр. дело № 486/09 г. е било последователно разграничено, че непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет „поради липса на формирана воля на съда” относно част от спорното право или един от съединените искове, или допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет. Но не е непълно, а е неправилно решението, когато съдът е пропуснал да обсъди доказателства или доводи, някое възражение или искане. Така проведеното разграничение оставя открит въпроса дали в хипотеза на формирана воля на съда, но когато в диспозитива е пропуснато произнасяне, не е налице вместо непълно решение – такова, което да е било постановено при допусната очевидна фактическа грешка. Според Р. № 2192/28.ХІ.1984 г. на ІІ-ро г.о.- на ВС на НРБ, постановено по гр. дело № 1124/1984 г.: „Очевидна фактическа грешка е налице, когато съдът, след като е обсъдил данните по делото и в мотивите е направил изводи във връзка с правния спор между страните, пропуснал е или погрешно е отразил в диспозитива на решението тези свои изводи”. В конкретния случай може – от фактическа страна - да се констатира, че в мотивите си към решение № 70/9.Х.2014 г., постановено по т. д. № 229/2014 г., Бургаският апелативен съд е преценил, че „След уважаване на възражението за прихващане до посочения размер и изчисляване на дължимостта между страните, ответниците следва да заплатят на ищцовото дружество сумата от /хх ххх/ евро, ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата молба - 24.ІV.2013 г. до окончателното й заплащане”. Съответно в мотивите към решението си по чл. 247 ГПК, изхождайки пряко от разбирането, че очевидна фактическа грешка може да е налице и тогава, „когато е налице несъответствие между формулираната в мотивите на съдебния акт воля на съда във вр. с повдигнатия спор и външния израз на същата”, въззивната инстанция е приела по отношение подадената от търговеца ищец молба за поправка на допусната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в неприсъждане в диспозитива на първото решение на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.ІV.2013 г. и до окончателното й изплащане, че това искане е основателно, щом като веднъж вече е била формирана воля на решаващия съд за присъждането на законната лихва, но при уточняване, че реалната датата на подаване на исковата молба не е 24-ти, а е 26-ти април 2013 г. В заключение, произнасянето на Бургаския апелативен съд по въпроса за наличие на фактическа грешка в хипотезата на установен негов пропуск в диспозитива на въззивното решение по спора да се отрази веднъж вече формираната воля в мотивите му към този съдебен акт за присъждане на законна лихва върху главница, определена по размер след извършено прихващане с насрещно вземане на настоящите двама касатори, считано от онази дата, когато исковата молба е постъпила реално в канцеларията на първостепенния съд, е в точно съответствие /а не в противоречие/ с единственото относимо към случая Р. № 2192/28.ХІІ.1984 г.на ІІ-ро г.о.- на ВС на НРБ по гр. дело № 1124/1984 г. Макар това решение, така както и другите две приложени и цитирани от касаторите К. към изложението им по чл. 284, ал. 3 ГПК, да нямат естеството на задължителна практика на ВКС, т.е. да липсва основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, не се констатира обаче да е налице и предпоставката по т. 2 от същия законов текст, щом релевираният от касаторите правен въпрос не се решава противоречиво: при съпоставка между атакуваното въззивно решение по чл. 247 ГПК, от една страна, и двете обсъдени по-горе решения на отделни състави от І-во г.о. на ВКС от 2011 г. и на ІІ-ро г.о. на ВС на НРБ от 1984 г. При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПСК и предвид изричното искане на ответното по касация дружество за това, касаторите К. ще следва да бъдат осъдени – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да заплатят на търговеца сума в размер на 2 000 лв., изплатена като хонорар за един негов адвокат от АК-Бургас. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение