Определение № 50476 от 05.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1844/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Й. М., чрез адв.Б. и адв.Д. срещу решение №226 от 05.04.2022г., постановено по в.т.д. №72/2022г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №64 от 25.10.2021г. по гр.д. №205/2021г. по описа на Окръжен съд- Видин. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касаторката срещу „Банка ДСК“ ЕАД иск за прогласяване нищожността на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД на договор за ипотечен кредит от 12.08.2008г., сключен между страните. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. Касаторката поддържа, че въззивният съд не се е съобразил със силата на пресъдено нещо на предходно съдебно решение, с което е прогласена за нищожна клаузата на чл.7, изр.1 от процесния договор, като в нарушение на закона се е позовал на мотивите на съдебния акт, които не се ползват с такава сила. Намира за противоречащи на закона и необосновани изводите в решението за валидността на договора, въпреки нищожността на горната клауза, единствена обективираща задължение за плащане на възнаградителна лихва. Поддържа, че безвъзмезден договор за банков кредит е нищожен, като противоречащ на чл.430, ал.2 ТЗ, като счита, че в случая не е налице хипотезата на чл.26, ал.4 ЗЗД. Позовава се на практика на СЕС относно потребителските договори, като намира, че е недопустимо националният съд, когато констатира нищожност на неравноправна клауза, да допълни договора като измени съдържанието на тази клауза. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново, с което да бъде уважен предявеният иск. Претендира разноски за трите инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторката поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебното решение?; 2. Допустимо ли е да се преценява наново действителността на клауза от договор за кредит, след като с окончателно съдебно решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо, същата е прогласена за нищожна?; 3. Нищожността на клаузата за възнаградителна лихва влече ли нищожност на целия договор за банков кредит, доколкото последният винаги се определя като възмезден?“. и Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС- т.18 от ТР №1 от 04.01.2001г., т.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и цитираните решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, като по отношение на последния въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Навежда и доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди решението на ОС-Видин за отхвърляне на предявения иск, квалифициран с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, въззивният съд приема за установено сключването на договор за ипотечен кредит между страните, по силата на който „Банка ДСК“ АД е предоставила на ищцата сумата 102 000 лева за срок от 360 месеца, при възнаградителна лихва, формирана от БЛП, определян периодично от банката и надбавка /чл.7, изр.първо/, като размерът й към сключване на договора е 8.29% /чл.7, изр.второ/, като излага подробни мотиви относно неоснователността на наведените от ищцата доводи за недействителност на цялата сделка. Решаващият съдебен състав приема за установено, че с влязло в сила съдебно решение е прогласена нищожността поради неравноправност на чл.7, изр.първо и чл.14 от договора за кредит, както и на т.9.1., т.9.4. и т.25.3. от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на „Банка ДСК“ АД, но излага аргументи, че за недействителна е прогласена частта от процесната клауза на чл.7, изр.първо, предвиждаща възможност на банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, но не и частта относно начина на формиране на възнаградителната лихва /двукомпонентна- БЛП и надбавка/, нито клаузата на чл.7, изр.второ, съдържаща първоначално договорен размер на тази лихва /на отделните компоненти и като цяло/. С оглед изложеното и като съобразява, че силата на пресъдено нещо на решението за установяване нищожността на горните договорни разпоредби се разпростира между страните само по отношение правото на банката едностранно да увеличава възнаградителната лихва, въззивният съд намира, че договорът за ипотечен кредит не е безвъзмезден, договорена е валидно клауза за дължима възнаградителна лихва в размер, посочен в чл.7, изр.второ, поради което и искът за прогласяване нищожността на целия договор е неоснователен. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касаторката доводи, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че силата на пресъдено нещо не се отнася за цялата клауза, обективирана в чл.7, изр. първо от процесния договор за ипотечен кредит, респ., че е необоснован изводът му, че договорът между страните не е безвъзмезден, представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението, както и за необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Несъгласието на касаторката с крайните изводи на въззивния съд за неоснователност на исковата претенция не представлява основание за допускане до касация поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че поставените от касаторката въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като първите два не са единствените обусловили решаващите изводи на въззивния съд, а последният изобщо не е обсъждан, доколкото съдът не е приел за доказано, че процесният договор е безвъзмезден. За да отхвърли иска за нищожност на договора за ипотечен кредит, решаващият съдебен състав не само е приел, че със сила на пресъдено нещо е прогласена недействителността на част от клаузата на чл.7, изр.първо, като е обсъдил мотивите на влязлото в сила съдебно решение, но е анализирал и разпоредбата на чл.7, изр.второ, за която няма спор, че не е била предмет на предходното дело между страните, респективно не е прогласена за нищожна като неравноправна. Дори да се приемат за основателни доводите на касаторката, че със сила на пресъдено нещо между страните е прогласена за нищожна цялата разпоредба на чл.7, изр. първо от договора, а не само частта, предвиждаща право на банката-кредитор едностранно за изменя размера на възнаградителната лихва, това не би променило крайният извод за неоснователност на иска, тъй като въззивният съд е счел, че по силата на постигнатото съгласие, обективирано в чл.7, изр. второ, кредитополучателката дължи възнаградителна лихва, определена като двукомпонентна, в общ размер от 8.29%. В този смисъл решаващият извод на съда, че договорът за ипотечен кредит не е безвъзмезден, не е обусловен единствено от изложените мотиви по отношение обективните предели на силата на пресъдено нещо на предходното влязло в сила решение между страните. Като е приел, че процесната сделка не е безвъзмездна, съдът не е обсъждал и излагал мотиви и по третия въпрос - дали нищожността на клаузата за възнаградителна лихва влече нищожност на целия договор за банков кредит, която е обоснована от ищцата с твърдението, че този договор винаги се определя като възмезден. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изхода на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски за касационното производство, поради което следва да му се присъди сумата 300 лева юриск.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд