Определение № 5409 от 25.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3780/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 285/27.06.2025 г. по гр.д. № 324/2025 г., с което Апелативен съд – Пловдив е потвърдил разпореждане № 602/06.03.2025 г. на Окръжен съд – Пловдив за връщане на исковата молба по образуваното гр.д. № 10/2023 г. по искове, предявени при условията по чл. 464 ГПК от С. И. И. срещу Т. С. М. и Т. С. Д.. Определението се обжалва от С. И. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните процесуалноправни въпроси: 1. Дължи ли съдът нарочен акт по подадената молба по чл. 63 ГПК? и 2. С преценката по чл. 129, ал. 3 ГПК длъжен ли е съдът да съобрази високия размер на сторените от ищеца разноски по делото – напр. на държавната такса за разглеждането на делото? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, към която чл. 274, ал. 3 ГПК препраща, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че с определението е нарушен чл. 129, ал. 3 ГПК. Настоящият състав намира частната касационна жалба с допустим предмет – с обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение частна жалба срещу разпореждане по чл. 129, ал. 3 ГПК, преграждащо развитието на делото по гражданско дело с цена на иска 17 000 лв.; налице е надлежна процесуална легитимация – касатор е ищецът, чието надлежно упражняване на правото на иск определението отрича; спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за редовност и допустимост на частната касационна жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че след като първостепенният съд е удостоверил редовността на връчването на преписите от исковата молба и доказателствата на ответника Т. Д. при условията по чл. 47, ал. 6 ГПК; определил е възнаграждение за сумата 11 450.00 лв. за назначаване на особен представител на този ответник, който не може да се намери на постоянен или настоящ адрес (чл. 47, ал. 6, вр. чл. 29, ал. 3 ГПК); дал е указания и срок за извършването на този разход, който законът поставя в тежест на ищеца (чл. 129, ал. 2 ГПК); многократно е продължавал срока за извършването на разхода, като последният е изтекъл на 24.02.2025 г. (чл. 63 ГПК), но платежният документ не е представен, искова молба следва да се върне изцяло, доколкото е съвместна процесуалната легитимация на ответниците - на взискателя Т. М./първия ответник, чието вземане срещу длъжника/втория ответник Т. Д. ищецът оспорва с отрицателния установителен иск, предвиден в чл. 464 ГПК (чл. 129, ал. 3 ГПК). Първият повдигнат въпрос касаторът свързва с твърдения в частната касационна жалба, че първостепенният съд е продължил срока за внасяне на депозита за възнаграждението за особения представител на ответника Т. Д. по молба по чл. 63 ГПК от 27.01.2025 г., а преди да постанови разпореждането по чл. 129, ал. 3 ГПК не се бил произнесъл по следваща молба от 11.02.2025 г. по чл. 63 ГПК на ищеца/сега касатор. В определението въззивният съд е приел, че срокът за представяне на платежния документ за първоначално определеното възнаграждение за назначаване на особения представител многократно е бил продължаван, последно до 24.02.2025 г. Следователно първият повдигнат въпрос е основан на неверни твърдения в частната касационна жалба, респ. на мотиви, каквито въззивният съд не е развил в определението, развитите са в обратен смисъл, а по въпроса е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, към която чл. 274, ал. 3 ГПК препраща. Вторият повдигнат въпрос обуславя определението, доколкото в установяване на предпоставките за санкционната последица по чл. 129, ал. 3 ГПК въззивният съд не е изследвал направил ли е ищецът разноски по делото и в частност, дали и в какъв размер е внесъл таксата за разглеждане не делото. Според константната практика на Върховния касационен съд това обстоятелство е без значение за законността на разпореждането по чл. 129, ал. 3 ГПК. В случая, с въззивното определение са установени онези обстоятелствата, които според установената практика са от значение за законосъобразното прилагане на чл. 129, ал. 3 ГПК в случаите, в които ответникът не може да бъде намерен на постоянния и настоящия адрес: редовност на връчените съдебни книжа при условията по чл. 46, ал. 7 ГПК; определено и възложено в тежест на ищеца възнаграждение, необходимо за назначаване на особен представител в размер, срещу който ищецът не е възразил; дадения и многократно продължаван срок за внасянето на разхода и непредставянето на платежния документ в рамките на последно дадения срок за това, включително като е отчетена съвместната процесуална легитимация на ответниците по чл. 464 ГПК. Тази практика настоящият състав споделя, не съзира основания да я променя, а по втория въпрос са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 за допускане на касационния контрол, към които чл. 274, ал. 3 ГПК препраща. Въззивното определение съдържа необходимите мотиви, за да се заключи, че разпореждането за връщане на исковата молба съответства на законните изисквания, а не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът