Определение № 640 от 07.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2327/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество „Армеец““ АД срещу Решение № 245 от 25.07.2022г. по в.т.д. № 260/2022г. на Апелативен съд – Варна.

С въззивното решение е било потвърдено Решение № 520 от 23.12.2021г. по т.д. № 1352/2020г. на Окръжен съд - Варна в частта, в която касаторът е бил осъден да заплати на И. В. М., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, сумата от 25 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на Р. В. М., негов брат, при пътно-транспортно произшествие от 03.11.2018г. по причина на Я. А. Р., признат за виновен с Присъда № 1 от 15.01.2020г. по н.о.х.д. № 1265/2019г. на Окръжен съд – Варна, със законната лихва от 12.03.2019г. до изплащане на задължението, и с присъждане на разноските за държавна такса по чл. 78, ал. 6 от ГПК в първоинстанционното производство, както и на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в първоинстанционното и във въззивното производство.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно и необосновано въззивният съд е приел, че И. В. М. има право да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат. Те не са живели в едно домакинство, не са били финансово зависими един от друг. Р. В. М. е имал свое семейство, които е станало най-значимият емоционален център за него. Не се е установило наличие на особена близка привързаност – трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, породила значителни душевни болки и страдания, извън традиционно присъщите за родствената връзка. При условия на евентуалност се сочи, че въззивният съд неправилно е приел, че в случая е неприложима разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ и е определил размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост (чл. 52 от ЗЗД), а не до горна граница от 5 000 лева.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, основните релевантни за изхода на делото материалноправни въпроси, обусловили неговия изход, и по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с формираната съдебна практика са:

1. Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд?

2. Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл. 493а, ал. 4 от КД с предявен иск по чл. 432 от КЗ е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето?

3. При предявен иск по чл. 432 от КЗ от лице по чл. 493а, ал. 4 от КЗ в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение?

Касаторът твърди, че въпросите са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС и касационен контрол трябва да бъде допуснат на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Останали са недоказани предпоставките за уважаване на претенцията на ищеца като лице, което съгласно разясненията в тълкувателното решение по изключение може да бъде обезщетено. Събраните по делото доказателства установяват съществуването на нормални семейни отношения между ищеца и починалия му брат, както и наличието на естествена емоционална реакция от страна на ищеца при смъртта на брат му, но не и обстоятелства, обуславящи определяне на обезщетение.

От насрещната страна по жалбата И. В. М. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Няма основание да бъде допускано касационно обжалване. Страната подробно излага обстоятелствата по делото и доказателствата, чрез които тези обстоятелства трябва да бъдат приети установени.

Третото лице подпомагаща страна на касатора Я. А. Р. не е дал отговор по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и е допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост на въззивното решение или негова очевидна неправилност, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че към 03.11.2018г. касаторът е бил застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „Ауди“ с ДК [рег.номер на МПС]. На 03.11.2018г., в землището на [населено място], област Варна, по причина на водача на автомобила Я. А. Р., застраховано лице, нарушило виновно правилата за движение по пътищата (чл. 21, ал. 1 от ЗДвП - превишена стойност на скоростта в км/ч), е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което Р. В. М., пътувал в автомобила на предната дясна седалка, е починал. Я. А. Р., управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта от 1.07 промила, е бил признат за виновен с влязла в сила Присъда № 1 от 15.01.2020г. по н.о.х.д. № 1265/2019г. на Окръжен съд – Варна. Ищецът И. В. М. е брат на починалия при пътния инцидент Р. В. М., тогава на 37 години. Той е извън кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, но е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди, тъй като е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и от неговата смърт са търпени продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. По-конкретно, според възприетото от въззивния съд, родителите на двамата братя са се развели докато те са били малки (на 3 и на 5 години), децата са отраснали в едно домакинство в [населено място], като грижа за тях е полагала майката, а близост с бащата не е създадена. Такава е имало между двамата братя. След задомяването на брата Р., той се е преместил да живее със семейството си в [населено място], но се връщал при брат си в родната им къща почти всяка седмица, оказвал му е морална и финансова подкрепа. Тази подкрепа била от съществено значение за бита, ежедневието и душевния комфорт на ищеца, който не създал свое семейство и при смъртта на майката нямало друг човек, който да може да се определи като негов най-близък. Ищецът обичал децата на починалия като свои, предоставял произведената от него селскостопанска продукция на семейството на брат си и възприемал брат си и неговото семейство като единствено свое семейство. След пътно-транспортното произшествие настъпила видима за околните промяна при ищеца. Смъртта на брат му го сломила психически и физически, започнал да злоупотребява с алкохола, завладяло го чувството на самота и апатия. Ищецът не е преживял трагичното събитие вече повече от три години след настъпването му, а се отчаял напълно до такова състояние, че не му се върши нищо, работи, колкото да получи храна, и напълно се е изоставил. Според въззивния съд се е установило сериозно и продължително, извън обичайното за родствената връзка емоционално въздействие на трагичната загуба върху ищеца. Състоянието на ищеца не се подобрява с годините, а се наблюдава задълбочаване с признаци на деградация на личността.

Посочените обстоятелства са възприети от въззивния съд въз основа на показанията на свидетелите К. М. К. и В. А. Н., базирани на лични впечатления от отношенията, семейната обстановка и социално обкръжение на пострадалия и брат му. Показанията са оценени като съответстващи на останалите обстоятелства и доказателства по делото.

С позоваване на разпоредбата на чл. 492 от КЗ, вр. Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. и решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12, както и при отчитане на обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чийто промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, въз основа на обстоятелствата на конкретния случай, за справедливо възмездяване на причинените от деликта неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД от въззивния съд е била определена сумата от 50 000 лева, намалена на 25 000 лева поради съпричиняване (50%) на вредоносния резултат от починалия – допуснато нарушение на чл. 102, т. 1 от ЗДвП при предоставяне на собствения автомобил за управление на лице, за което пострадалият е знаел, че е под въздействие на алкохол.

При тези установени обстоятелства първият поставен от касатора въпрос, с оглед възприетото от въззивния съд, че И. В. М. е извън кръга на лицата, посочени като имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, е значим за изхода на производството, но по отношение на него не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд.

Изричен отговор на въпроса е даден в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и той е, че присъждането на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, стоящи извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, е по изключение, за всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите на тълкувателното решение е посочено изрично още, че тези лица трябва да са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Съобразена е Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (кодифицирана версия), съдържаща задължение за държавите членки да създадат правна уредба, чрез която да се постигне пълно и справедливо обезщетение на всички пострадали, получили много сериозни увреждания. Практиката на Върховния касационен съд, след приемане на тълкувателното решение, също последователно се придържа към разбирането, че правото на брат или сестра, баба или дядо и внук да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен родственик се признава по изключение, когато вредите е справедливо да бъдат обезщетени. В този смисъл са например Решение № 372 от 14.01.2019г. по т.д. № 1199/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 70 от 03.06.2019г. по т.д. № 755/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 17 от 10.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 60070 от 29.06.2021г. по т.д. № 904/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 60143 от 01.12.2021г. по т.д. № 1796/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 33 от 12.04.2022г. по т.д. № 377/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 50100 от 27.10.2022г. по т.д. № 1644/2021г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. При приложението на закона (чл. 52 от ЗЗД) по делото въззивният съд е съобразил практиката на ВКС и е приел, че е необходимо установяването на случай на изключение, при който вредите е справедливо да бъдат обезщетени, а въз основа на фактите и доказателствата по делото е достигнал до извода, че в конкретния случай това е така.

Вторият поставен от касатора въпрос за това какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме съдът за доказано обстоятелството, че е изградена особено близка и трайна житейска връзка с починалия, при което се търпят значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето, също е от значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд е приел, че в случая има изключителна близост между ищеца и починалия му брат. И по отношение на този въпрос не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и съдебната практика на Върховния касационен съд, посочена по-горе. Приложимо е общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, при което от ищеца, търсещ обезщетение за неимуществени вреди, трябва да бъде установено създаването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, както и че от загубата на близкия човек са се проявили реално неимуществени вреди – сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. На основание посочените и събрани доказателства по делото въззивния съд е приел, че е налице основание за допускане на изключение по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК и на ищеца се присъжда обезщетение по чл. 432, ал. 1 от КЗ, при което не е налице отклонение от съдебната практика на ВКС.

Третият поставен от касатора въпрос също удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като от този въпрос е обусловен изходът на делото – прието е, че при конкретните обстоятелства по делото претърпените от И. В. М. болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка брат – брат. И тук обаче въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61г. и Постановление № 5/69г., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпените неимуществени вреди – наред с най-близките на починалия или вместо тях, ако те докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт. Или фактите и обстоятелствата, обосноваващи присъждането на обезщетение, са различни за всеки отделен случай и не могат да бъдат обобщени (категоризирани). Те се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните доказателства, така както е процедирал въззивният съд, изградил свои фактически и правни изводи в обжалваното решение въз основа на конкретните житейски обстоятелства на случая.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна.

Относно оплакването на касатора за неправилно приложение на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ от въззивния съд не е формулиран отделен въпрос и касационния съд не дължи произнасяне във връзка с това оплакване в касационната жалба.

И. В. М. е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски съгласно списък по чл. 80 от ГПК. Установява разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 30.09.2022г., посочено и в списъка на разноските. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени на страната изцяло.

Разноски на касатора по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК при изхода на делото не са дължими.

Воден от горното съдът