Определение № 351 от 03.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1859/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Д. срещу решение № 260114 от 20.04.2021г. по т. дело № 128/2021г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, 3 състав в следните части: 1/ частта, с която е потвърдено решение № 260085 от 23.10.2020г. по т. дело № 381/2019г. на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Б. С. Я. сумата 9 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания вследствие настъпило ПТП на 14.07.2019г., причинило смъртта на сестра му С. С. Я., ведно със законната лихва, считано от 01.11.2019г. до окончателно изплащане на сумата; на адв. Р. М. сумата 395,55 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение по чл. 36 във връзка с чл. 38 ЗАдв.; в полза на Окръжен съд Стара Загора на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сума в размер 360 лв. за държавна такса и сума в размер 41,18 лв. - възнаграждение за вещо лице; 2/ частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Б. С. Я. сумата 31 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания вследствие същото ПТП, причинило смъртта на сестра му С. С. Я., ведно със законната лихва, считано от 01.11.2019г. до окончателно изплащане на сумата; 3/ частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на адв. Р. И. М. за процесуалното представителство на Б. С. Я. адвокатско възнаграждение в размер 3 311,25 лв. с включен ДДС; в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Апелативен съд Пловдив държавна такса в размер на сумата 2 040 лв. и разноски за вещо лице, направени в производството по т. дело № 381/2019г. на Окръжен съд Стара Загора, в размер 324,82 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд - противоречие с Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 92/17.11.2020г. по т. д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 17/16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 310/06.02.2019г. по т. д. № 2429/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 372/14.01.2019г. по т. д. № 1199/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 88/12.02.2021г. по т. д. № 1352/2020г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 152/24.03.2021г. по т. д. № 1461/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 171/31.03.2021г. по т. д. № 1276/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 154/11.03.2021г. по т. д. № 1237/2020г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.

2. Относно задължението на въззивния съд да мотивира решаващите си изводи и да обсъди в решението всички доводи и възражения на страните, изложени във въззивната жалба – противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т. 19, решение № 169/02.10.2017г. по т. д. № 1672/2016г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 292/20.01.2016г. по гр. д. № 952/2015г. на ВКС, ГК, III г. о. и др.

Ответникът Б. С. Я. от [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Р. М. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като Апелативен съд Пловдив се е произнесъл по всички материалноправни и процесуалноправни въпроси в съответствие с практиката на ВКС. Поддържа становище, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване и поради това, че същите, доколкото са конкретни и изцяло касаещи конкретните факти по делото, изискват преценка на ангажираните по делото доказателства. Съдът е постановил решението си при пълно изясняване на обстоятелствата по делото, при пълно обсъждане на установените факти и при свобода на вътрешното убеждение. Ответникът претендира присъждане на направените разноски в касационното производство, вкл. и договорения адвокатски хонорар за касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 2 и ал. 1 т. 2 във връзка с чл. 36, ал. 2 ЗАдв. във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с начислен ДДС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като провери данните по делото и обсъди доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея са посочени касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а в приложеното към нея изложение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че са налице необходимите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответното застрахователно дружество за обезщетяване на вредите, причинени на ищеца Б. С. Я. от смъртта на сестра му С. С. Я., настъпила в резултат на ПТП, причинено на 14.07.2019г. Във въззивното производство не е бил спорен установения от първоинстанционния съд факт, че процесното ПТП е причинено виновно от Е. О. М. при управление на лек автомобил „Ауди“ модел „А3“ с ДК [рег.номер на МПС], застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД /касатор/ с полица № BG/06/118003536164 със срок на действие от 12.01 ч. на 20.12.2018г. до 23.59 ч. на 19.12.2019г.

Съдебният състав е констатирал, че починалата С. С. Я. /на 18 години/ е сестра на ищеца Б. С. Я., който към този момент е бил на 19 години, и е направил извод, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на неговата сестра, съобразно Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Въз основа на разпитаните свидетели Н. И. Ш. и А. А. И. въззивният съд е приел, че ищецът, сестра му и родителите им живеели заедно в една малка стая, двамата споделяли всичко, заедно ходели на училище, като се е налагало да вървят по два километра, изчаквали са се, ищецът се е грижел за сестра си, отношенията им били толкова близки, че когато С. имала нужда от нещо, молела за това брат си, а той от своя страна - родителите им, двамата били постоянно заедно, като едно цяло, споделяли помежду си всичко и смъртта на С. се е отразила пагубно на ищеца. Въззивната инстанция е направила извод, че по делото е установена особено близката връзка на ищеца със загиналата негова сестра и действително претърпените от нейната смърт вреди, между двамата е била създадена силна и трайна взаимна близост и емоционална привързаност и подкрепа.

Въз основа на заключението на съдебно-психологическа експертиза, изготвено от вещо лице К. Д. Я., и свидетелските показания съдебният състав е приел, че е доказана силната травма, причинена на ищеца от смъртта на толкова близката му и по възраст сестра, която негативно и много пряко е променила начина му на живот. Смъртта на С. се е отразила върху психиката на нейния брат Б. и е довела до негативни емоционални преживявания в рамките на разстройство на адаптацията. Към момента на прегледа ищецът е бил с високо ниво на невротизация на личността, емоционална лабилност и депресивна симптоматика, поради което препоръката на вещото лице е за консултация на ищеца с психиатър, защото състоянието му би могло да се превърне и в психиатрично заболяване, а в конкретния случай посттравматичното стресово разстройство вече явно се оформя като такова. Въззивният съд е заключил, че са налице релевантните факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на особено близка привързаност между двамата, при която смъртта на сестра му е причинила на ищеца морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния.

По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивната инстанция е обсъдила разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018г. и е приела, че същата не намира приложение, тъй като не съответства на правото на Европейския съюз /ЕС/. Изложила е съображения, изводими от чл. 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО и чл. 1, параграф 2 от предходната Директива 84/5/ЕИО, и е посочила, че предвидените в директивите лимити за минималните застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани в националното ни право - чл. 266 КЗ /отм./ и чл. 492 от сега действащия Кодекс за застраховането. За да направи извод за неприложимост на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018г. поради противоречието й с правото на ЕС, съдебният състав се е аргументирал с липсата на предвидена в директивите възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и неустановяването в тях на такъв размер. Посочил е, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни адресати са държавите-членки, които трябва да ги транспонират, но при определени предпоставки, посочени в практиката на СЕС /дело С-188/89/, е допустимо изключение от този принцип, а именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана неточно, частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган или организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за отношенията между частни лица. Въззивният съд е приел, че разпоредбите, уреждащи лимитите на застрахователните суми по застраховка „Гражданска отговорност“, съдържащи се в Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО, отговарят на всички посочени изисквания, същите са повелителни, достатъчно ясни и точни, отнасят се до права на частни лица, респ. на лица, пострадали от ПТП, поради което по изключение имат пряко действие и предвиденото в § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018г. ограничение на размера на обезщетението е неприложимо. Позовал се е и на решение на Съда на ЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 /Vitalijs Drozdovs срещу Baltikums AAS/.

За да определи дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в размер 40 000 лв., въззивната инстанция на основание чл. 52 ЗЗД е преценила конкретните обстоятелства, възрастта на починалата С. С. Я. и на ищеца, причинените морални болки и страдания, изживяваната от ищеца мъка по нелепо загиналата по-малка негова сестра, шока непосредствено след катастрофата, когато неуспешно се опитал да й даде помощ, отражението на смъртта на С. върху психиката на ищеца, негативните емоционални преживявания в рамките на разстройство на адаптацията, високото ниво на невротизация на личността, емоционална лабилност и депресивна симптоматика, налагащи консултация на ищеца с психиатър, оформящото се посттравматично стресово разстройство.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвиден в посочената разпоредба – въпросът не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В цитираното Тълкувателно решение е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/15.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г. и по изключение всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите изрично е посочено, че следва да се отчитат конкретните житейски обстоятелства, поради които привъзраността между братя и сестри, баби/дядовци и внуци е станала толкова силна, че загубата на родственика е причинила страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене обичайно присъщите. Преценката за наличие на такива обстоятелства се извършва въз основа на съответните конкретни доказателства по всяко отделно дело. В различни, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения /напр. посочените от касатора решения, както и решение № 206/26.10.2018г. по т. д. № 670/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 70/03.06.2019г. по т. д. № 755/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 60070/29.06.2021г. по т. д. № 904/2020г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 33/12.04.2022г. по т. д. № 377/2021г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./, ВКС е анализирал различни житейски ситуации, при които привързаността между брат и сестра, респективно между баба/дядо и внук/внучка е обусловила особено силна привързаност, тъй като отношенията помежду им са били със съдържание, наподобяващо връзката родител – дете, или отглеждането на внук от баба/дядо поради болест, работа в чужбина или друга обективна пречка за родителите е изградила връзка, също наподобяваща тази родител - дете. Разяснил е, че близка привързаност може да съществува между починалия и неговите братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Традиционно в българското общество тези връзки се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но когато поради специфични обстоятелства тези традиционни отношения станат изключителни, тогава смъртта на единия от родствениците може да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка.

Преценката за наличие на предпоставките за прилагане на изключението по смисъла на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС /създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка/ се извършва въз основа на конкретните факти и обстоятелства, установени с различни доказателства, представени по всяко отделно дело. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и въз основа на тях, при спазване на константната практика на ВКС, е направил извод, че по делото са установени обстоятелства, които са довели до една особено близка и трайна емоционална връзка между ищеца и починалата му сестра, както и причинени на ищеца морални страдания с интензитет и продължителност, надхвърлящи болките и страданията, които обичайно търпят братята или сестрите по повод загубата на техен брат или сестра, даващи право на Б. С. Я. да получи претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Различният изход на споровете по посочените от касатора дела се дължи на различни доказателства и различна фактическа обстановка, установена за всеки отделен случай.

По отношение на втория процесуалноправен въпрос също не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика и относимите процесуални разпоредби е обсъдила своевременно релевираните от касатора и поддържани и във въззивното производство възражения, доводи и оплаквания във връзка с установяване на активната материалноправна легитимация на ищеца и размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, както и относимите към тях доказателства поотделно и в съвкупност.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 38, ал. 2 и ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 36, ал. 2 ЗАдв. във връзка с чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималния размер на адвокатското възнаграждение касаторът следва да заплати на адвокат Р. И. М. адвокатско възнаграждение в размер 1 557 лв. с включен ДДС, предвид регистрацията й по ДДС, видно от удостоверение за регистрация от 15.12.2015г.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение