Определение № 3129 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1772/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез главен експерт – юрисконсулт Д. Д., срещу въззивно решение № 5 от 14.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 831/2025 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение № 1164 от 30.07.2025 г., постановено по гр. д. № 2555/2024 г. по описа на Районен съд – Плевен, за осъждането на Прокуратурата на Република България да заплати солидарно с ОД на МВР – Русе на А. Г. М. сумата 8438,88 лева – обезщетение за нанесени имуществени вреди от причинени повреди на възли, части и детайли на собствения на ищцата лек автомобил Б. 53Д, рег. [рег.номер на МПС], дизел, цвят „сив“, с рама № W., в резултат на престой на същия на паркинг на ОД на МВР – Русе, през периода 2018 г. – м. март 2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 10.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 701,45 лева – обезщетение за имуществени вреди, в резултат от разходи за почистване и диагностика на лекия автомобил на ищцата в оторизиран сервиз на Б., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 10.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е наличието на валиден застрахователен договор да обосновава извод за изправно техническо състояние на вещта, по отношение на която е сключена застрахователната полица?“; 2/ „След внасянето на обвинителен акт в съда, кой има компетентност да върне веществено доказателство – съответната прокуратура или съдът, на когото наказателното производство е подсъдно?“; 3/ „Налице ли е неправомерност на действията по изземване и задържане за вещ като веществено доказателство, в случаите когато наказателното производство е приключило с присъда, с която лицето, от което е иззета вещта, е признат за виновен в извършването на престъплението, за което му е повдигнато обвинение?“. Ответната страна по жалбата – ищцата А. Г. М., не е взела становище в предоставения срок за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. ОД на МВР – Русе, също не е изразила становище по жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на А. Г. М. солидарно с ОД на МВР Русе сумата 701,45 лева – обезщетение за имуществени вреди, в резултат от разходи за почистване и диагностика на лекия автомобил на ищцата в оторизиран сервиз на Б., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 10.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, е недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването ѝ съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в останалата ѝ част е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че ищцата А. М. е собственик на процесния лек автомобил Б.; че във връзка с образувано ДП по описа на РУ – Левски, преобразувано в ДП № 245/2017 г. по описа на Окръжна прокуратура – Плевен, процесният автомобил е иззет с протокол от 13.10.2017 г. за претърсване и изземване на разследващите органи при ОД на МВР – Плевен, като действията на полицейските служители са одобрени от съда; че по разпореждане на ОП – Плевен, процесното МПС е предадено през 2018 г. за съхранение на ведомствен паркинг на ОД МВР – Русе; че лекият автомобил е престоял на паркинга на ОД на МВР – Русе до 14.03.2024 г., когато с протокол от същата дата е върнат на собственика А. М.; че процесният лек автомобил е престоял на открит паркинг в рамките на цялото наказателно производство в досъдебна и съдебна фаза за период от 6 години и няколко месеца, като ищцата е подавала молби за връщането му както до ОП Плевен – на 11.07.2019 г., така и до състава на Окръжен съд – Плевен, разглеждащ НОХД № 528/2019 г. – на 19.07.2019 г. Въззивният състав е съобразил още, че преди завеждане на исковата молба, ищцата А. М. е депозирала молба по чл. 207 ГПК за обезпечаване на доказателства – изготвяне на експертиза за установяване състоянието на автомобила и за оценка на щетите. От приетото заключение по автотехническата експертиза, което е кредитирал като обективно и компетентно дадено, е установил, че на 15.02.2024 г. при извършения оглед от вещото лице е констатирано следното фактическо състояние на автомобила: негодна акумулаторна батерия; липса на емблема от предния капак на автомобила; двигателят, предният капак, калници и джантите на автомобила са обрасли с лиани; в багажника са проникнали полски гризачи; гумите са напукани от слънцето и дългия престой и са негодни; не са установени липси на части и агрегати от двигателя; не са установени следи от гризачи в салона и липси по арматурното табло и уредите за управление на автомобила; вътрешната кожена тапицерия в салона и тапицерията в багажника са в добър вид, не са установени следи от деформация по едрогабаритните детайли на купето и увреждане на лаковото покритие на автомобила. Констатирал е, че съгласно становището на вещото лице, с оглед състоянието на автомобила, същият не може веднага да се приведе в движение и да се ползва по предназначение; че установените и описани повреди в автомобила са възникнали вследствие продължителен престой в процесния паркинг под въздействие на метеорологичните условия, като автомобилът изисква техническо обслужване, а при необходимост и ремонт, но подлежи на възстановяване. В обжалваното решение въззивната инстанция е кредитирала и показанията на разпитаните по делото свидетели относно възприетото от тях състояние на процесния автомобил. Посочила е, че същите са очевидци, присъствали са на огледа заедно с вещото лице и имат непосредствени впечатления за състоянието на автомобила преди неговото връщане на ищцата като собственик. При формиране на крайните си изводи решаващият състав е съобразил също така назначените няколко автотехнически експертизи, от които е установил, че понастоящем автомобилът е възстановен и е в движение; че извършените ремонтни дейности са пряко необходими за привеждането му в експлоатационна техническа годност; че общата стойност на ремонта възлиза на сумата от 8 438,88 лв., като причина за уврежданията са продължителния престой на открито място, без полагане на грижи по предпазването на купето на автомобила, а атмосферните условия са оказали влияние; че амортизациите по описаните детайли са настъпили по време на престоя на автомобила в продължение на близо 7 години, без движение и мерки по запазването му. С оглед изложената фактическа обстановка, второинстанционният съд е приел от правна страна, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД и искът се явява доказан по основание. Съобразил е, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително-гаранционна функция, като за възникването й са необходими следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия ищец, вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД ответник е възложил работа, вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника, работникът или служителят да има вина за причинените вреди. В конкретната хипотеза е приел, че Прокуратурата е органът разпоредил изземването като веществено доказателство на процесния лек автомобил, а ОД на МВР – Русе е органът на когото е възложено съхранението на автомобила на паркинг. Позовал се е на разяснения в практиката на ВКС, съгласно които претърпените вреди и пропуснати ползи от предварително производство, което е надхвърлило установените срокове по НПК и когато е липсвала необходимост от изземване и задържане на вещ като веществено доказателство, подлежат на обезщетяване по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД. От събраните по делото доказателства въззивният състав е възприел като безспорно установено, че върху собствения на ищцата лек автомобил са причинени увреждания, в резултат на продължителния му престой на паркинг за период от 6 години и няколко месеца, през които МПС е бил иззет като веществено доказателство. Намерил е за безспорно установено от показанията на двамата свидетели и от приетата експертиза по обезпечаване на доказателствата по гр. д. №227/2024 г. по описа на РС – Русе, че автомобилът е предаден на ищцата в ужасно състояние, негоден за ползването му по предназначение, в невъзможност да се придвижва на собствен ход. Констатирал е, че за почистването му и привеждането му в движение ищцата безспорно е заплатила сумата 701,45 лв. в сервиз, а съгласно приетата и неоспорена експертиза, стойността на ремонта за отстраняване на причинените щети по автомобила е в размер на 8 438,88 лв. Формирал е решаващи мотиви, че така причинените щети по автомобила са в причинна връзка с поведението на органите на досъдебното производство – Прокуратурата на РБ и ОД на МВР – Русе, които са допуснали необосновано дълго задържане на автомобила за нуждите на разследването, като веществено доказателство /повече от 6 години/, като двамата ответници носят солидарна отговорност, при условията на чл. 53 ЗЗД. Като необосновани на събраните по делото доказателства въззивната инстанция е преценила възраженията, че не са ангажирани доказателства за техническото състояние на автомобила в периода преди изземването му през м.10.2017 г. Взела е предвид, че в производството пред първата инстанция ищцата е представила застрахователни полици за сключени застраховка „Гражданска отговорност“ и застраховка „Каско“ на автомобила, двете от 02.10.2017 г.; талон за оглед на автомобила от същата дата; фотоалбум на автомобила при огледа от застрахователя, талон за технически преглед от 02.11.2016 г. Приела е, че посочените доказателства не са оспорени от ответниците и установяват, че към момента на изземване на лекия автомобил за нуждите на разследването през м.октомври 2017 г., същият е бил технически изправен, в идеално състояние, в движение и със сключени всички необходими застраховки. Като неоснователни решаващият състав е преценил и доводите на Прокуратурата, че в случай на ангажирането на отговорността й по реда на чл. 49 ЗЗД, същата следва да отговаря за причинените на автомобила повреди само за периода от 13.10.2017 г. /датата на изземване на автомобила/ до 04.07.2019 г., когато е внесен обвинителния акт в съда. Застъпил е становището, че преценката дали дадено веществено доказателство подлежи на връщане преди приключване на наказателното производство е на съответния наблюдаващ прокурор, независимо дали наказателното производство е в досъдебна или в съдебна фаза. Съобразявайки разпоредбата на чл. 111 НПК, е посочил, че същата не предвижда компетентност на съда, разглеждащ наказателното дело, докато същото е висящо, да се произнася по искания за връщане на иззети веществени доказателства, което е изцяло в правомощията на прокурора, каквото е и становището на наказателния съд в случая. Изложил е и мотиви, че е налице противоправно бездействие от страна ОП – Плевен, която не се е произнесла с мотивиран акт за връщане на иззетия като веществено доказателство лек автомобил на ищцата или с постановяване на отказ за връщането му, който последната да може да обжалва пред наказателния съд, разглеждащ делото. Като необосновани е посочил и твърденията на Прокуратурата, че преценката на наблюдаващия прокурор, че автомобилът не следва да се връща преди приключване на наказателното производство, съвпада с тази на съда. По изложените съображения окръжният съд е намерил, че са налице предпоставките на чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД за ангажиране солидарната отговорност на ответниците Прокуратурата на РБ и ОД на МВР – Русе. Приел е, че исковете като основателни и доказани следва да се уважат изцяло, като ответниците бъдат осъдени да заплатят на ищцата солидарно обезщетение за имуществените вреди върху собствения й автомобил, съответно в размер на 8438,88лв. (4524,36 € към настоящия момент), представляваща стойността на ремонта на увредените части и детайли, както и сумата 701,45лв. или 358,65 €, разходи за почистване и диагностика на лекия автомобил, ведно със законната лихва върху двете суми от датата на завеждане на исковата молба – 10.05.2024 г., до окончателното им изплащане. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Повдигнатите от касатора в изложението първи и трети въпрос са свързани с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки събраните доказателства. Поради това същите не могат да бъдат определени като въпроси, които са относими към допускането на касационното обжалване. Поставените въпроси на практика са фактически и са относими към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. По същността си тези въпроси са привързани към оплакванията на касатора, че представените от ищцата по делото застрахователни полици за процесния автомобил не доказват обстоятелството, че същият е бил в добро техническо състояние при изземването му, както и че действията по изземване в случая не са неправомерни, доколкото наказателното производство е приключило с осъдителна присъда. Така, както са формулирани, въпросите представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата, чието обсъждане е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение или определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Предвид изложеното, повдигнатите въпроси не могат да обосноват общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по наведения от касатора втори въпрос в изложението. Такъв въпрос не е правно разрешаван от съда и не обуславя решаващите му изводи. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса за връщането на иззети веществени доказателства е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС (пр. решение № 137/18.02.2019 г. по гр. д. № 2957/2017 г. на III г. о., решение № 136/27.06.2019 г. по гр. д. № 501/2019 г. на III г. о. и др.), съгласно която пазенето на веществените доказателства по делото или на местата, където са оставени за съхранение, по правило трае докато завърши наказателното производство – чл. 111, ал. 1 НПК (чл. 108, ал. 1 НПК – отм.), когато се връщат на правоимащите, от които са били отнети. Както е прието в решение № 136/27.06.2019 г. по гр. д. № 501/2019 г. на III г. о., съгласно чл.109 ал.1 НПК – веществено доказателство са: „предметите, които са били предназначени или са послужили за извършване на престъплението, върху които има следи от престъплението или са били предмет на престъплението, както и всички други предмети, които могат да послужат за изясняване на обстоятелствата по делото”. Във всички случаи вещите, иззети като веществено доказателство следва да са свързани с престъплението, предмет на образуваното наказателно производство. В тази връзка законът изисква те да бъдат внимателно огледани, подробно описани в съответен протокол и по възможност фотографирани /чл.110 ал.1/, както и да се приложат към делото, като се вземат мерки да не се повредят или изменят /ал.2/. Когато не могат да бъдат приложени – те се оставят на съхранение в местата, посочени от съответния орган /ал.4/. Предвиденият в чл.111 ал.1 НПК принцип е, че веществените доказателства се пазят, докато завърши наказателното производство, но ал.2 предвижда, че когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина и не са предмет на административно нарушение, предметите, иззети като веществени доказателства, с разрешение на прокурора, могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди да завърши наказателното производство. По аргумент от цитираната норма, отказ на прокурора за връщане на вещта може да бъде обоснован само със затруднение на разкриването на обективната истина и ако същите са предмет на административно нарушение. Нормата на чл.113 НПК предвижда още една възможност за отказ за връщане на веществено доказателство – при възникнал спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства, който спор подлежи на разглеждане по реда на ГПК. В този случай е предвидено, те да се пазят, докато решението на гражданския съд влезе в сила. Граматическо тълкуване на посочената разпоредба, налага извод, че спорът, който визира чл.113 НПК за правото върху предметите, иззети като веществени доказателства, следва да е възникнал след образуване на наказателното производство /вж.решение по гр.д.№ 3053/2014г. на ІІІ г.о./ При прекратяване на производството поради това, че деянието не е извършено или че не съставлява престъпление или поради изтичане на давност, вещите следва да се върнат на лицето, от което са иззети, освен ако не са потърсени или притежаването им е забранено от закона. Имайки пред вид изложеното, в хипотеза на предприети от страна на компетентните органи действия по реда на чл.109-113 НПК, противоправност би било възможно да е налице например когато: 1. вещите определени като веществено доказателство не са свързани с престъплението, предмет на образуваното наказателно производство, т.е. за тях не е налице нито едно от следните изброени условия - не са предназначени, или не са послужили за извършване на престъплението, или върху тях няма следи от престъплението, или не са били предмет на престъплението, както и по никакъв начин не могат да послужат за изясняване на обстоятелствата по делото, 2. постановен е отказ на прокурора за връщане на вещта, иззета като веществено доказателство, без същият да е обоснован със затруднение на разкриването на обективната истина и без вещта да е предмет на административно нарушение, 3. обосновано е задържането на определена вещ като веществено доказателство с наличие на възникнал спор по смисъла на чл.113 НПК за право върху същата вещ, подлежащ на разглеждане по реда на ГПК, без такъв да е налице или спор е налице, но той е възникнал преди, а не след образуване на наказателното производство. При липса на заявен спор, основанието за задържането на вещ, собственост на трето лице е незаконосъобразно /вж. решение по гр.д.№ 4171/2014г. на І г.о./, 4. Органите на предварителното производство не са изпълнили задължението си да съхранят и опазят иззетите веществени доказателства до приключване на наказателното производство или не са изпълнили задължението си да върнат на лицето, от което са иззети вещите след прекратяване на образуваното производство. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочените правни разрешения, а така формираната практика не се нуждае от промяна или осъвременяване, според настоящия състав. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,