Определение № 5909 от 17.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 585/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от О. М. М. против решение № 147 от 3. 07. 2024 г. по в. гр. д. № 101/2023 г. на ОС – Габрово в частта, с която е потвърдено решение № 22 от 28. 03. 2022 г. по гр. д. № 173/2020 г. на РС – Трявна в частта, с която е изнесен на публична продан, на основание чл. 348 ГПК, допуснатият до делба недвижим имот – поземлен имот с идентификатор *** и площ 1535 кв.м., заедно с построената в него едноетажна стопанска сграда с площ от 33 кв.м. и с идентификатор ***по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица]. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част. Подаден е отговор на касационната жалба от съделителката Д. С. С., с който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е подаден отговор на касационната жалба от останалите съделители – И. Д. Д., П. В. П., Е. К. Г.. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: С решение № 53 от 21. 09. 2021 г. по гр. д. № 173/2020 г. на РС – Трявна е допусната съдебна делба на процесния имот между П. В. П. – с дял 4/12 ид.ч., О. М. М. – с дял 2/12 ид.ч., И. Д. Д. – с дял 2/12 ид.ч., Д. С. С. – с дял 3/12 ид.ч. и Е. К. Г. – с дял 1/12 ид.ч. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е изнесен на публична продан, на осн. чл. 348 ГПК, процесният поземлен имот, ведно с построената в него едноетажна стопанска постройка, съставът на окръжния съд е приел, че имотът е неподеляем на два или повече самостоятелни поземлени имота, съгласно основното заключение на вещото лице Г. К. и устните разяснения на експерта в проведеното открито съдебно заседание, тъй като лицето на имота е 19, 99 л.м., а минималното изискване за лице в курортните населени места, каквото е [населено място], е 16 кв.м., съгласно чл. 19, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 4 ЗУТ. Приел е, че предвид невъзможността от допуснатия до делба поземлен имот да се обособят два самостоятелни имота, съответстващи на изискванията на чл. 19 ЗУТ, то са неприложими способите за извършване на делбата чрез теглене на жребий или разпределяне на имотите между съделителите, дори след групирането им по колена, и единственият възможен способ за съдебна делба на имота е чрез изнасянето му на публична продан, на основание чл. 348 ГПК. Приел е за невъзможно и разделянето на делбения имот на повече поземлени имоти, като единият от тях да ползва за лице лицето на съседния поземлен имот, съсобствен между част от съделителите. За неоснователно е прието възражението на въззивниците относно начина на измерване на лицето на делбения имот, доколкото разликата при измерване по графични данни и на място не би била съществена. В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 въззивният с ъд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Тоест, въвеждането на оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение не е достатъчно за уважаване от въззивния съд на доказателственото искане за допускане на експертиза. Необходимо е и да може да се направи извод, че в резултат на процесуалното нарушение делото е останало неизяснено от фактическа страна или фактическите изводи са необосновани. В случая, в мотивите към определението си от 14. 05. 2024 г. въззивният съд е приел, че допускането на експертиза с поставените от въззивниците задачи не е необходимо за изясняване на делото от фактическа страна, тъй като на всички поставени в жалбата въпроси е даден отговор в заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице Г. К. и устните разяснения на експерта в проведеното на 03. 02. 2022 г. заседание. Следва да се посочи, че при изслушване на експерта съделителите не са поискали повторна експертиза със същата задача, въпреки указанията на съда за възможността по чл. 200, ал. 3 ГПК, а само са поставили допълнителна задача във връзка с оценката на делбения имот. От горното е видно, че въззивният съд е приел, че от въведените с въззивната жалба оплаквания не може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или фактическите изводи на първоинстанционния съд са необосновани, поради което доказателственото искане на въззивниците за допускане на съдебнотехническа експертиза следва да бъде оставено без уважение. Тези изводи не противоречат, а съответстват на указанията по прилагането на чл. 195 ГПК, дадени с тълкувателното решение. С оглед изхода на делото жалбоподателката О. М. М. следва да понесе отговорността за разноските, направени от ответницата Д. С. С. при разглеждане на делото пред касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. От представения договор за правна защита и съдействие от 11.12.2024 г. е видно, че съделителката Д. С. С. е направила разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., договорено за процесуално представителство пред касационната инстанция. Основателно е възражението на жалбоподателката О. М. по чл. 78, ал. 5 ГПК. Предвид фактическата и правна сложност на делото, частичното обжалване на въззивното решение, броя и вида на поставените въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, извършените от процесуалния представител на съделителката Д. С. пред настоящата инстанция действия, изразяващи се в изготвяне на отговор на касационната жалба и с оглед разпоредбите на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 4 и ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, настоящият състав намира, че в полза на Д. С. С. следва да бъде присъдена сумата 750 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. В частта, с която се иска отмяна на въззивното решение в частта за разноските, касационната жалба има характер на молба по чл. 248 ГПК, която следва да бъде разгледана от въззивния съд, по компетентност. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,