Определение № 380 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4492/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от адв.Е.Е. – пълномощник на В. А. К. срещу решение № 139/ 10.06.2019 год. на Окръжен съд - Добрич, постановено по гр.д.№ 262/2019 год.,с което е отменено решение № 1/ 03.01.2019 год. по гр.д. № 144/2017 год. на Каварненски районен съд и е постановено ново,с което е отхвърлен предявения от В. А. К. срещу Х. Х. С. иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 евро,представляваща неустойка за неизпълнен договор по т.10 от извънсъдебна спогодба и предварителен договор за делба от 01.07.2015 год.,с нотариална заверка на подписите на страните,ведно със законната лихва върху сумата,начиная от датата на предявяване на иска – 10.03.2017 год. до окончателното й изплащане.Присъдени са разноски за двете инстанции. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност, необоснованост и недопустимост на обжалваното решение.Твърди се ,че въззивния съд е допуснал нарушение на процесуалното правило на чл.269,ал.1 ГПК,тъй като се е произнесъл извън въведените с въззивната жалба основания.Освен това за първи път съдът е преценил,че клаузата за неустойка е доста неясна и непрецизна ,поради което неустойката е уговорена за неизпълнение на спогодбата,което противоречи на обичаите,правото ,практиката и добросъвестността.Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск с присъждане на разноски за всички инстанции. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи основанието на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд да основава решението на непосочено от въззивника във въззивната жалба основание за неправилност на първоинстанционното решение,с оглед разпоредбата на чл.269,изр.2 ГПК.Допустимо ли е нарушаване на принципа на диспозитивното начало с разширяване предмета на проверка на висящо пред въззивната инстанция първоинстанционно решение,в частта му по предявения иск,без да са налице визираните в ТР № 1/2013 г.на ВКС,ОСГТК изключения,при които съдът е служебно оправомощен да надхвърли пределите на посоченото във въззивната жалба. 2.При уговаряне на неустойка за неизпълнение на споразумение със смесен фактически състав,съдържащо множество разнородни задължения на страните,необходимо ли е страните да обвържат дължимостта на неустойката с неизпълнението на конкретно задължение или групи задължения по споразумението,за да не е неясна като текст или може да се уговаря дължимостта й при цялостно неизпълнение на спогодбата,респ.при неизпълнение на което и да е от задълженията по спогодбата. 3. По какъв начин съда следва да установи съответствието на съдържанието на конкретна договорна клауза с действителната воля на страните,при наличие на спор между тях относно точното й значение. 4. Следва ли съдът,при наличие на спор между страните относно точния смисъл на конкретна клауза от договор,да тълкува значението на клаузата като изхожда от буквалния смисъл на съответния текст от договора,без да прави връзка с общия разум на изявлението и смисъла на целия договор,както и причините за подписването.Позовава се на ТР № 1/2013 г., решения на ІV г.о. на ВКС и търговска колегия, постановени по реда на чл.290 ГПК. 5.Има ли обективни критерии,от които съдът следва да се води при изследването на въпроса дали една клауза от договор е неясна или съдът преценява това обстоятелство според собственото си вътрешно убеждение във всеки конкретен случай,за който въпрос сочи основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК .Позовава се и на основанието по чл.280,ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване с твърдения за недопустимост на решението. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Х. Х. С., подаден чрез пълномощника му адв.О.С., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество въззивното решение е правилно и законосъобразно. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. За да постанови този резултат, въззивният съд след съвкупна преценка на доказателствата по делото и характера на процесната извънсъдебна спогодба,сключена между страните е приел,че основната й цел е да разреши споровете относно съсобствения им поземлен имот и построената в него нова сграда,т.е. да се уредят въпросите/ т.1 – т.6/ относно собствеността върху обектите в имота със сключването на окончателен договор за доброволна делба.Приел е,че задълженията по т.9 от спогодбата – извършване на СМР,имащи характер на второстепенни задължения, са извън контекста на основното съдържание на спогодбата и касаят уговорки между две от страните по нея с цел предотвратяване на теча в сградата на касатора/ищец,изграждане на запушен по време на строежа на новата сграда отвод за газовия котел на ищеца и удължаване на съществуващия димоотвод за котела му на твърдо гориво.Тълкувайки волята на страните е приел ,че клаузата за неустойка е доста неясна и непрецизна,доколкото е уговорена за неизпълнение на спогодбата като цяло,без да е конкретизирано за неизпълнение на кои от множеството разнородни задължения или по групи задължения по нея е предвидена,поради което претендираната неустойка за неизпълнение единствено на задълженията за извършване на СМР е недължима.Посочил е,че не следва да обсъжда по същество дали ответникът е изпълнил задълженията си по т.9 от спогодбата,нито възражението му за прекомерност на уговорената неустойка,с оглед на изложените мотиви. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи въпрос. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, тъй като формулираният въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора. При заявено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът следва да изложи обосновани съображения кои изводи на въззивната инстанция са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.Формулираните въпроси привидно касаят предмета на спора,но те са поставени от касаторът поради несъгласието му с правните изводи на съда и представляват касационни основания.Първият процесуалноправен въпрос е поставен в контекста на оплакването за недопустимост на въззивното решение,поради нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес.Трайна е практиката на ВКС,включително и тази на която се позовава касаторът/решения по чл.290 ГПК на ВКС и постановките по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС/,че въззивното производство по действащия ГПК се дефинира като ограничено въззивно обжалване,чиято непосредствена цел е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Тези ограничения се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под относимата материалноправна норма, при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено в жалбата, както и в хипотезата, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. С обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тези задължителни разяснения,а напротив произнасянето е съобразено с характера на атакуваното решение .Вторият от поставените въпроси има общотеоретичен характер и изразява единствено несъгласието на касатора с правните изводи на съда, обективирани в решението ,поради което притежава правната характеристика на касационно основание - оплакване по същество на спора, което не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Поставените трети и четвърти въпрос са с идентично съдържание и касаят правилността на обжалваното решение,т.е. представляват касационни основания и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че по поставените материалноправни въпроси - до каква степен се простира договорната свобода на страните да определят неустойката по чл.92 от ЗЗД,нейният размер и начин на изчисление,трябва ли са бъде фиксирана конкретно или може да бъде определена като процент от главното задължение практиката на ВКС е трайна и изисква съдът да изтълкува волята на страните дори когато тя е неясна и едва след това да направи своите изводи за основателност на предявения иск. Доколкото в закона липсват конкретни предписания относно начина на определяне на неустойката /нормата на чл.92 от ЗЗД е диспозитивна/ то страните са свободни сами да определят този начин – като глобална сума или като процент от главното задължение,както и те да преценят дали плащането й да бъде еднократно или периодично.Следва да се има предвид,че неустойката,наред с обезщетителната си функция,изпълнява и стимулираща,обезпечителна и наказателна функция.Тя е гаранция за това,че ще обезпечи едно точно изпълнение на поетите с договора задължения. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в закона съдържание е достатъчно основание за недопускане на касационна проверка, без да се преценява дали са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и бланкетно релевираното по петия въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се обоснова наличието на поддържаната специфична предпоставка, която е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Поради липсата на доказателства за действително направени и доказани разноски от ответника за настоящата инстанция,такива не следва да се присъждат. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,