Определение № 1112 от 20.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3974/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. С. И.,чрез пълномощник адв.С. Ч. срещу решение № 214/ 09.04.2014 г. по гр.д. №192/2014 г. на Апелативен съд-П.. Ответникът по касационната жалба ОД на МВР- С. З., в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител юрисконсулт Р. М., я оспорва. Прокуратурата на РБ не изразява становище. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 461/ 13.11.2013 г. по гр.д.№ 483/ 2013 г. на Окръжен съд-Хасково в частта с която ответниците ОД на МВР-С. З. и Прокуратурата на РБ са осъдени солидарно да заплатят на ищеца-касатор в настоящото производство, обезщетение за неимуществени вреди причинени от незаконно обвинение в престъпление по ДП 631/2011 г. на Второ РУП-Стара З., прекратено с влязло в сила определение, за разликата над 3000 лв. до размер на сумата 15 000 лв. и вместо това е постановено отхвърляне на иска за тази разлика. В останалата част, с която искът е отхвърлен до размер на претендираните 50 000 лв.срещу тези ответници и изцяло срещу ответника Окръжен съд-Стара Загора решението е потвърдено и са присъдени разноски. Въззивният съд е приел, че с постановление от 30.06.2011 г. на Окръжна прокуратура-Стара З. касаторът е бил привлечен като обвиняем за това, че на 29.06.2011 г. в Стара З. е запалил имущество със значителна стойност-пътнически автомобил марка „М.”,като е имало опасност пожарът да се разпростре и върху други имоти-престъпление по чл. 330 ал.2 т.2 вр. с ал.1 НК и е задържан за 72 часа. С определение от 01.07.2011 г. по чнд № 432/2011 г. на Окръжен съд-Стара Загора му е определена мярка за неотклонение задържане под стража. С последващо определение от 12.08.2011 г. по чнд 571/2011 г. на Окръжен съд-Стара Загора не е уважено искането за изменение на мярката. С определение от 01.12.2011 г. по чнд № 818/2011 г. на Окръжен съд-Стара Загора същата е изменена в парична гаранция в размер на 1 500 лв. Изготвено е заключение на разследващ полицай с мнение за предаване на съд, но с постановление от 20.01.2012 г. на Окръжна прокуратура-С. З. ДП № 631/2011 г. на Второ РУП-Стара З. е прекратено частично спрямо касатора по повдигнатото обвинение, поради неговата недоказаност и е постановено производството да продължи срещу неизвестен извършител.Мярката парична гаранция е отменена и е разпоредено сумата 1 500 лв. да му бъде върната. С определение от 01.02.2012 г. по чнд №64/2012 г. на Окръжен съд-Стара Загора постановлението е потвърдено и е влязло в сила на 10.02.2012 г., като е оставена без уважение жалбата на касатора да бъде изменено основанието за прекратяване .Въззивният съд е посочил, че касаторът има минали осъждания по чл.354-а ал.2 вр. с ал.1 НК и по чл.354-а ал.3 т.1 пр.1 НК, за които са му налагани наказания съответно една година и четири месеца лишаване от свобода и седем месеца лишаване от свобода. Прекратени са две наказателни производства образувани против него с обвинения по чл.131 ал.1 т.12 вр.чл.129 ал.2 вр. с ал.1 НК и по чл.343 ал.1 б.”а” вр.чл.342 ал.1 НК поради възстановяване на щетите на пострадалите. В затвора е бил четири пъти за различни периоди от време. Въззивният съд е направил извод, че предявеният иск е основателен относно ОД на МВР и Прокуратурата на РБ с оглед влязлото в сила постановление за прекратяване на наказателното производство и че е неоснователен относно Окръжен съд-Стара Загора, който е изменил наложената мярка за неотклонение в по-лека. Същевременно е намерил, че размерът на присъденото обезщетение е завишен. Счел е ,че касаторът не е преживял психически и емоционални страдания, които да надхвърлят по интезтитет обичайните.Търпял е мярката задържане под стража само по процесното обвинение в продължение на месец, а след това е изтърпявал ефективно наложено му наказание лишаване от свобода, т.е. не е налице висок интензитет на засягане на личната му сфера, чест и достойнство, тъй като не е попаднал за пръв път в ареста.Не е приел наказателната репресия да се е отразила на трудовата дейност на касатора, той е бил безработен и при образуване на досъдебното производство или е работил инцидентно преди задържането. Намерил е, че не са доказани твърдяните отдръпване на близки и познати, изолация, раздяла с приятелката.Не е приел наложилото се лечение на зъб и конюнктивит да са в резултат на арестуването му. Счел е ,че процесното обвинение не е първото, търпял е други ефективни наказания,включително и по време на процесното наказателно производство. Направил е извод,че сумата 3000 лв. е достатъчна да възмезди причиненото му увреждане и търпените притеснения в продължение на 7 месеца. Приел е също така, че е налице причинна връзка между увреждането и действия и бездействия на служители на ОД на МВР.Разследващ полицай е водил досъдебното производство и го е приключил с мнение за предаване на съд.Увреждащи действия са били налице и от страна на служители на прокуратурата ,които са ръководили разследването и са поискали налагането на мярка за неотклонение задържане под стража. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 - т.3 ГПК. Поставя следните процесуалноправни въпроси: -следва ли втората инстанция при наличие на служебно известни основания за спиране на производството на основание ГПК да разглежда предявената жалба срещу постановения първоинстанционен акт; -може ли втората инстанция да постанови решение при наличие на висящо тълкувателно дело, касаещо предмета и страните на исковата молба или е длъжна да спре служебно производството,без да е налице направено искане за това от страните по делото. Счита, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като във ВКС е било образувано тълкувателно дело № 5/2013 г. на ОСГК, по което е следвало да бъде разрешен въпросът: легитимиран ли е съдът да представлява държавата по искове за вреди и в кои случаи. Намира, че в интерес на развитието на правото и на правосъдието е било делото да бъде спряно във втората инстанция. По така поставения въпрос ВКС се е произнесъл с ТР № 8/07.05.2013 г. по тълк.дело № 8/2013 г. на ОСГТК- т.1, като е приел, че при образувано тълкувателно дело по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл.292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция. Следователно като не е спрял производството въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна практика по въпроса, а при наличие на такава не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Делото е спряно от касационния съд и е възобновено след приемане на обуславящото ТР № 5/ 15. 06. 2015 г. по тълк.дело № 5/2013 г. на ОСГК. По нататък в изложението се посочва ,че във въззивното решение липсва анализ на събраните по делото доказателства и кои от тях се кредитират, особено с оглед противоположното разрешаване на спора от втората инстанция. Счита, че решението на въззивния съд противоречи на ТР №1/04.01.2004 г. на ОСГК и решение по гр.д.№ 1272/2012 г.ІV г.о. Съгласно разрешението в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК-т.1 касаторът следва да обоснове наличието на общо основание за допускане на касационно обжалване, като изведе правен въпрос обуславящ решаващите изводи на въззивния съд,включени в предмета на делото.Той не трябва да е свързан с правилността на решението, възприемането на фактическата обстановка или с обсъждане на доказателствата по делото.По категоричен начин трябва да се отграничават основанията за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК.В случая не е формулиран въпрос, а са изложени оплаквания за допуснати процесуални нарушения, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство. К. съд не може да изведе въпроса въз основа на твърденията и оплакванията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало. В изложението се поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителна съдебна практика по материалноправния въпрос относно релевантните при определяне на дължимото обезщетение въпроси. Посочва се ,че в приложената практика се съдържат указания относно понятието справедливост и какви следва да са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение, че не трябва да се допуска противоречие на съдебния акт с т.11 от ППВС №4/23.12.1968 г.,че е необходимо да се обсъждат обстоятелствата свързани с тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство,периода на задържане под стража. Касаторът счита, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с решения по гр.д.№645/2010 г., ІІІ г.о., гр.д.№574/2010 г., ІІІ г.о., гр.д.№458/2012 г., ІІІ г.о., гр.д.№1456/2012, ІІІ г.о.гр.д.№30/2013 г., ІІІ г.о., гр.д.№1272/2012 г., ІV г.о., гр.д.№1304/2013 г., ІІІ г.о., гр.д.№637/2010 г. на Апелативен съд-София, което е влязло в сила. Намира,че въззивният съд не се е съобразил с критериите за справедливост и не е обсъдил конкретните релеватни обстоятелства. Счита, че с оглед точното прилагане на закона се налага произнасяне относно понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. По така формулирания въпрос не са налице поддържаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.. Въззивният съд е взел предвид правно-релевантните обстоятелства, установени по делото, приложил е общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и е определил размера на присъденото обезщетение в съответствие със задължителната съдебна практика: ППВС № 4/1964 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.гр.д.№3/2004 г. на ОСГК –т.3 и т.11 и тази по реда на чл. 290 от ГПК.Според приетото в цитираните тълкувателни актове понятието „справедливост”по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан респ. наказателното производство е прекратено по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка за неотклонение, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му. Неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да е достатъчно по размер за репарирането им, в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай.Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди.Поначало те са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Въззивният съд се е придържал изцяло към тези постановки в съдебния си акт.В приложената съдебна и задължителна съдебна практика са разглеждани различни случаи и поради правно-релевантните обстоятелства по всеки от тях съответно и размерите на присъдените обезщетения са различни. Не е обосновано и допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Аргумент за това не може да бъде твърдението на касатора, че съдилищата не спазват указанията, съдържащи се в задължителната съдебна практика. Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК за да докаже това допълнително основание, касаторът следва да приложи съдебна практика, която счита за неправилна и да обоснове как би следвало тя да бъде изменена в правилна посока или съдебна практика,която следва да бъде осъвременена с оглед измененията в закона или обществените условия. Когато счита, че не е създадена съдебна практика, касаторът следва да посочи конкретна правна разпоредба, която счита за непълна, неясна или противоречива и чието тълкуване иска.Всичко това не е сторено. Поради изложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, във връзка с произнасянето по предявените искове срещу ОД на МВР-Стара З. и Прокуратурата на РБ. Върховният касационен съд,състав на ІІІ г.о.намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която второинстанционният съд се е произнесъл по иска насочен срещу Окръжен съд-Стара Загора. Според разясненията, дадени с ТР №1/19.02.2010г., по тълк.д.№1/ 2009 г. на ОСГКТК, т.1, служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по чл. 288 ГПК.Прието е ,че даденото разрешение с ТР №1/2001 г. на ОСГК,т.10 следва да намери приложение и в този стадий от процеса. Въпросът за евентуалната нищожност или недопустимост трябва да бъде разгледан, дори и да не е бил поставен от касатора. В случай, че в производството по чл.288 от ГПК съдът приеме, че съществува вероятност обжалваното решение да не е валидно или да не е допустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол, а окончателната преценка ще се извърши с решението по същество. В настоящия случай касационният съд констатира, че е налице произнасяне по иск насочен срещу ответник при вероятна липса на пасивна легитимация. Според приетата в ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк.дело № 5/2013 г. на ОСГК постановка съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение на вреди по чл.2 ЗОДОВ/ редакция преди ЗИД ЗОДОВ ДВ бр.38/2012 г. само в случаите по ал.1 т.4 и т.5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни административни мерки,когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане на съда на административна мярка,когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,