Определение № 340 от 08.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2019/2021 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Й. Ж. С. срещу решение № 60 от 04.06.2021г. по в.гр.д.№ 85/2021г. на Апелативен съд Б., с което е потвърдено решението по т.д.№ 102/2019г. на ОС Ямбол за отхвърляне на иска на касатора с правно основание чл.432,ал.1 КЗ, предявен срещу ЗК“Лев Инс“АД, над уважения от първоинстанциония съд размер от 12 500лв. до предявения в размер на 70 000лв. /като част от вземане в общ размер 100 000лв./. Касаторът се позовава на основанията за неправилност по чл.281,т.3 ГПК, иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за причинените му в резултат на пътно произшествие от 29.04.2019г. телесни увреждания, да бъде уважен в предявения размер. Счита определеното обезщетение за претърпените вреди за прекомерно занижено в нарушение на принципа на справедливостта, заложен в чл.52 ЗЗД. Оспорва и извода за установено по делото допринасяне от негова страна като пешеходец за настъпването на вредите, както и приетия размер от 75%. Твърдението е, че основна причина за пътното произшествие е поведението на водача на л.а. „Опел-Астра“, който се е движел през тъмната част на денонощието със скорост, която не му е позволявала да спре своевременно при възникване на опасност. Поддържа, че водачът на мпс дължи завишена грижа спрямо уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците. Счита, че съпричиняването следва да бъде определено в размер не по-голям от 20%. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти“. Въведена е допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК с позоваване на ППВС №4/1968г. и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. 2/ „Следва ли съдът при определяне на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди да съобразява лимитите на застрахователно покритие, както и социално икономическата обстановка в страната“ с позоваване на цитирани решения по чл.290 ГПК и твърдение за противоречие на обжалваното решение с тях. 3/ „При въведено възражение за съпричиняване при предявен иск срещу застраховател, следва ли приносът на пострадалото лице да се изследва само в рамките на наведеното възражение и да бъде доказан по категоричен начин в хода на производството от страната, въвела възражението, и изводът за наличието му да бъде направен след анализ на цялата доказателствена съвкупност. При взаимоизключващи се възражения за съпричиняване, следва ли съдът да конкретизира кое от тях прилага“. Твърдението е, че въззивната инстанция не е обсъдила въведените във въззивната жалба аргументи за неправилно приложение от първоинстанционния съд на разпоредбите на пар.6, т.55 и т.56 от ДР на ЗДвП, дефиниращи термините „ограничена видимост“ и „намалена видимост“ и неправилно е приела, че е налице „ограничена видимост“, което според касатора е довело до неправилно прилагане на материалния закон и неправилно намаляване на размера на определеното обезщетение. Твърди се, че същевременно апелативният съд е приел наличие на съпричиняване на взаимоизключващи се основания - движение по пътното платно в нарушение на чл.108,ал.2 ЗДвП и пресичане на пътното платно в нарушение на чл.113,ал.2 ЗДвП без да аргументира кое нарушение е в причинно-следствена връзка с настъпване на вредоносния резултат. 4/ Следва ли степента на съпричиняване, определена от съда по уважено възражение с правно основание чл.51,ал.2 ЗЗД, да съответства на обективния принос на пострадалия за настъпване на вредите и следва ли при определяне на степента на съпричиняване при деликт съдът да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат“ при позоваване на противоречие на обжалваното решение с цитирани решения по чл.290 ГПК. 5/ Следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви, в случаите, когато приема за установено дадено обстоятелства по делото, както и да отговори на всички доводи и оплаквания на страните, заявени във въззивните им жалби като се твърди несъобразяване на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия с указанията, дадени в ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1953г. и противоречие с цитирани решения по чл.290 ГПК. 6/ Въведен е и довод за очевидна неправилност, обоснован с твърдение за грубо нарушаване на правилата на формалната логика, тъй като при излагане на получените от ищеца увреждания, лечение и последици, е определено очевидно несправедливо обезщетение, без да се отчетат негативните промени в ежедневието на пострадалия вследствие на инцидента. В писмен отговор ЗК“Лев Инс“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с жалба на ищеца срещу размера на определеното обезщетение и приетото съпричиняване, въззивната инстанция е посочила за установено, че в резултат на увреждането ищецът е получил фрактури на двата долни крайника и разкъсно-контузна рана на едната ръка. Отчела е, че болката от фрактурите е била интензивна до третата седмица след увреждането, а оздравителният процес е продължил два месеца като понастоящем е пострадалият е напълно възстановен. Обсъдено е, че през периода на първия месец от лечението ищецът е търпял силни болки, бил е на легло, имал е нужда от чужда помощ, каквато е била необходима и в периода на раздвижване и рехабилитация. Като от значение за определяне на размера на обезщетението е преценено обстоятелството, че не са налице трайни и непоправими увреждания на здравето на пострадалия. Изложени са и подробни съображения, че независимо, че лечението е било продължително и придружено със силна болка, тя е намалявала в процеса на възстановяване; че независимо от наложилата се имобилизация, съпътствана от ограничение в движението и ограничено самостоятелно обслужване, възстановяването е настъпило за обичайния срок на лечение, за което свидетелстват както лекуващия лекар, така и вещото лице; че е възстановена е способността за самостоятелно предвижване, а по данните от медицинските документи, не са изписвани болкоуспокояващи. Въз основа на така възприетите обстоятелства, при очертаване на релевантните за определяне на обезщетението фактори като възрастта на ищеца, лимитите на застрахователна отговорност по задължителна застраховка „ГО”, като проявна форма на икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието, въззивният съд е приел че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца болки и страдания възлиза на 50 000лв., каквото е и определеното от първостепенния съд. По въпроса за приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД въззивната инстанция е съобразила данните от заключението на автотехническата експертиза и е приела, че водачът се е движил със скорост 89 км/ч, несъобразена с атмосферните условия, състоянието на пътя и конкретните условия на видимост, която не му е позволила да спре, при установена предотвратимост на удара при скорост на автомобила до 59 км/ч. Обсъдено е, че при тези обстоятелства, независимо, че скоростта е била близка до разрешената, с оглед ограничената видимост, избраната е в нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП. От друга страна е обсъдено, че непосредствено преди произшествието пострадалият се е движел по средата на пътното платно, което е самостоятелно нарушение на правилата за движение, предвид задължението на пешеходеца да се движи по банкета - чл.108, ал.1 и ал.2 ЗДвП. Обсъдено е и, че същевременно пешеходецът е предприел и рязко пресичане на платното в посока срещу движение на автомобила в нарушение на разпоредбите на чл.113, ал.2 ЗДвП, във вр. с чл.113, ал.1,т.1 и т.2 ЗДвП. Мотивирано е и, че ищецът не е спазил и правилото на чл.114, т.2 ЗДвП, което забранява на пешеходците да пресичат платното за движение при ограничена видимост, тъй като произшествието е станало в тъмната част на денонощието, около 22, 40 часа. Мотивирано е, че предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия, съразмерността на съпричиняване на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му, и преценката за съотношението, в което всеки от участниците в процесното ПТП е допринесъл за настъпване на деликта, дават основание за извод, че вина за настъпване на процесното ПТП имат, както водачът на лекия автомобил, така и ищецът като участник в движението. Споделени са изводите на първоинстанционния съд, че в нарушение на правилата за движение на пешеходците ищецът, без да се съобрази с разстоянието и скоростта на движение на приближаващия се лек автомобил, е предприел косо пресичане на платното за движение непосредствено преди превозното средство при условията на ограничена видимост. При съпоставяне на поведението и действията на ищеца и водача на лекия автомобил като участници в процесното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, въззивният съд е мотивирал извод, че конкретният принос на всеки от тях за причиняване на съответното ПТП е в отношение на 75% за ищеца и 25% за застрахования водач, поради което вследствие на така установения принос на ищеца, обезщетението следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД до размера на 12 500лв. Първите два въпроса по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД не могат да обуславят допускане на касационното обжалване. По съществото си те са оплаквания за неправилност на въззивното решение, което е основание за касирането му, а не основание за допускане на касационната проверка. Зад първия въпрос стои теза на касатора, че „размерът на определеното обезщетение не съответства на установените по делото факти“. Този довод освен че е по съществото на спора, е неаргументиран и не кореспондира на мотивите на въззивния акт. Отсъства основание за преценка обезщетението за неимуществени вреди за конкретните причинени телесни увреждания на ищеца в размер на 50 000лв. да е в разрез с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Същевременно въззивната инстанция ясно е мотивирала кои общи критерии прилага при определяне на размера на обезщетението и какво е тяхното проявление в конкретния случай. Изрично се е позовала и на лимитите на застрахователното покритие като отражение на икономическата обстановка в страната, поради което вторият въпрос също не кореспондира на правните аргументи на състава на Апелативен съд Б.. С поставения трети въпрос се оспорва изводът за приетото съпричиняване на пътната злополука от страна на ищеца-пешеходец. При поставянето му касаторът игнорира същественото обстоятелство, че изводите на състава на въззивния съд са основани на безспорно установеното по делото неправомерно движение на пешеходеца - присъствието му в тъмната част на денонощието, с тъмни дрехи, извън населено място, по средата на пътното платно. Изводите в обжалваното решение за основани на обективно установените факти, че появата при тези условия на пешеходеца на пътното платно в границите на осветеността от късите светлини на фаровете, има внезапен характер за водача. Теза на касатора и оплакване за неправилност е втората част на третия въпрос, че въззивната инстанция е мотивирала две взаимоизключващи се основания за съпричиняване. Безспорно установено е по делото, че пешеходецът не само се е движил по средата на пътното платно при категорично установено наличие на затревени, окосени, проходими банкети с широчина 1.80 метра, но непосредствено преди удара е предприел и навлизане/пресичане на лентата, по която се е движил л.а. „Опел“ и то косо наляво спрямо неговата посока и е навлязъл около 0.55м. в лентата на автомобила. Именно това рязко и неочаквано навлизане в лентата за движение на автомобила е счетено за непосредствената причина за сблъсъка. При дадената неточна квалификация от въззивната инстанция на предприетото пресичане при „ограничена видимост“, вместо коректното квалифициране при „намалена видимост” по смисъла на пар.6,т.55 от ДР на ЗДвП, действително не би бил налице фактическият състав по чл.114, т.2 ЗДвП, но е осъществено нарушение на забраната по чл.114,т.1 ЗДвП поради внезапно навлизане в лентата на движение на автомобила. Това нарушение е предприето независимо и заедно с изначално противоправното разположение на пешеходеца - движение по средата на пътното платно. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по четвъртия въпрос, чрез който се оспорва изводът за приетия обем на допринасяне за настъпването на вредите от двамата участника в транспортното произшествие. При констатациите, че от страна на водача е допуснато нарушение на чл.20,ал.2 ЗДвП, а пешеходецът е нарушил забраната по чл.108,ал.1, предл.второ ЗДвП за движение по средата на пътното платно при наличие на използваем банкет и забраната по чл.114 ЗДвП да не навлиза внезапно на платното като същевременно не е спазил и задълженията си при предприето пресичане/навлизане в лентата на движение на насрещно движещият се автомобил по чл.113 ЗДвП, изводите на въззивната инстанция, че съотношението на съпричиняването е ј за водача към ѕ за пешеходеца, неоснователно се квалифицира от касатора като извършено без анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, поради което отсъства и твърдяното противоречие на изводите в обжалваното решение с практиката по чл.290 ГПК. Последния въпрос от изложението процесуалноправен въпрос не е правен, а съставлява касационно оплакване за неправилност, което освен че е ирелевантно за искането за допускане на касационното обжалване, не съответства на подробно изложените от въззивната инстанция правни аргументи, което изключва възможността въз основа на него да бъде осъществен факултативният касационен контрол. Доводът за очевидна неправилност не е подкрепен с релевантни съображения. Основанието за директен достъп до касационен контрол следва да бъде надлежно обосновано от касатора и не подлежи на служебно установяване от съда, а в случая отсъства каквото и да било основание за преценка от съобразителната част на обжалваното въззивно решение да са пряко установими пороци в сочения смисъл - решението на апелативния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Ответникът в касационното производство претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, но доказателства за договорено и заплатено възнаграждение на адвоката, изготвил отговор на касационната жалба, не са приложени. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на първо търговско отделение.